Като човек, който се опитва да прави разни неща с думите, знам, че читателите харесват текстове, в които се разпознават и с чиито герои се идентифицират. В “Бухтичка” на Джули Мърфи (изд. “СофтПрес”) се срещнах с моето аз отпреди почти петнайсет години. Едно почти кръгличко аз, което вероятно по друг начин би преживявало овалната си форма, ако тогава беше прочело нещо като тази книга.
Вече попораснала, много се радвам на този “младежки” роман. Освен приятното изкарване с леко, бързо четиво, “Бухтичка” повдига някои въпроси, които на пръв поглед остават скрити зад гърба на класическите проблеми на тийнейджърството – тази криза на ранната възраст. Сигурно е от ЕГН-то, но за мен истински важните в тази обилно награждавана книга са темите за приемането, самоувереността, заслужаването, отговорността към другите, връзката и противоречието между всички тези битовизми.
Бухтичка всъщност е момиче на 16 с фейското име Уилоудийн. С вкусното и силно въглехидратно прозвище я нарича собствената ѝ майка, а приятелите ѝ казват Уил – не мога да не направя
препратка към Волния Уили, който е… кит
Животът на Уилоудин не се различава особено от този на останалите ѝ връстници. Нормалните за този житейски отрязък драми – неразбираща майка, тяло, което не се подчинява на цивилизационната максима слаб = красив, гадже с неизяснен статут, най-добра приятелка, която те изоставя в най-неподходящия момент. Пикантност на сюжета добавя конкурсът за красота, организиран от майката в качеството ѝ на бивша победителка в него, в който Уил се записва и в което начинание я следват групичката на подиграваните заради вида им съученички.
Историята има хепи енд, разбира се. Майката е смирена, приятелка е сдобрена, гаджето е официално сгаджосано. Краят ми остави усещането за една щастлива Бухтичка, която се е помирила със себе си и с околния свят.
Това, което отличава тази банална конфигурация в моя обръгнал на клишета читателски опит, са именно онези щрихи, които изглеждат като част от фона и които по-горе нарекох “битовизми”. Това са истинските проблеми, с които се сблъскват хората в тази специфична възраст, но които малко от тях могат да дефинират и да разрешат еднозначно – проблемите за идентичността, самоутвърждаването, отношенията със значимите други и ролята в собствения им микро свят.
В хода на книгата Уил ми е един силно противоречив образ – уж е приела тялото си, формата му, начинът, по който изглежда, демонстрира завидна самоувереност и се позовава на мъдростта на покойната си леля Луси, която я е научила, че външният вид не е най-важното в живота. Но всичко отива по ангелите, щом Бо (гаджето) пусне ръце по (липсващата) талия. Черупката на “не ми пука, че съм дебела, това не е най-важното” се разпуква и отдолу се вижда
сянката на една свита в ъгъла самооценка,
която е толкова миниатюрна, че кара Уилоудин да си задава въпроса дали заслужава да бъде с готин тип като Бо.
Именно заслужаването ми избоде очите. Заслужаването заради външния вид. Нито в текста, нито в самата история не можах да си отговоря на въпроса какво общо има заслужаването с начина, по който изглеждаме? Нима заслужаваме с качествата и външността си, а не с постъпките, поведението и отношението си?
Демонстрацията на самочувствие е христоматиен механизъм за компенсация на липсата му. Уил създава впечатление за самоувереност и непоколебимост, но самотните й разговори със себе си издават точно обратното – необходимост от одобрението и присъствието на друг (приятелката Ел), за да се чувства добре и значима.
Бухтичка обаче излиза от този омагьосан кръг по единствения правилен начин – придобива автентична самоувереност като се впуска в едно непредвидимо и дръзко до степен на безразсъдство мероприятие – записва се в конкурса за красота, който майка ѝ организира ежегодно, откакто собствено го е спечелила в младостта си. Уил нарушава всички правила – и писани, и неписани. И поемането на този риск развързва историята във всичките ѝ пластове – отношенията с майка ѝ, Ел и Бо, отношението на Уилоудин със самата себе си, ролята ѝ на лидер на групичката на подиграваните момичета.
Да, да. Уил е точно това –
тя е естественият, неформалният водач на онеправданите –
онези, които незаслужено обират плодовете на специфичните за тийнейджърската възраст агресия и жестокост. Онези – пълничките, с различни крака, с големи зъби. Онези, които са извън рамката, извън “нормата”. Уил не го иска, но се оказва човекът, на когото тези момичета разчитат, за да направят своята малка революция.
Точно тази малка революция е любимият ми пласт в “Бухтичка”. Уилоудин и всяко от момичетата, които по неин пример се записват в конкурса за красота въпреки физическите “несъответствия” с характера на надпреварата, излиза извън зоната си на комфорт. Или по-скоро – излизат извън зоната на дискомфорт, в която им се подиграват, неглижират, в която не ги уважават, но с която са до болка свикнали. Извършват малък подвиг в рамките на своя ограничен кръг на влияние, но – както казва клишето – и най-дългият път започва с първата крачка. Голямата промяна както за всяко момиче по отделно, така и за цялото общество на малкия им град, а защо не и промяната в глобален мащаб? – идва с натрупване на много малки революции, които рано или късно водят до голям пробив.
0 Коментара