Юлка: Да, нашите деца ще бъдат по-добри от нас!

Юлия Спиридонова (Юлка) е родена на 30 октомври 1972 година в София в семейството на бележития български художник Симеон Спиридонов. Завършила е Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Нов български университет. Работи като сценарист и писател. Юлка е най-четеният модерен български автор сред децата. Романите й „Тина и половина“ и „Графиня Батори“ станаха истински хит сред учениците, когато излязоха на пазара. Юлия е лауреат на националната награда „П. Р. Славейков“ за принос в българската литература и носител на националната награда „Константин Константинов“ за автор на 2010 година. Последната й книга „Кронос. Тоя нещастник!“ разказва за наркоман. Според авторката книгата може да послужи като противоотрова за посягащите към дрогата.

Юлка, ти си голямо момиче, защо предпочиташ да пишеш за деца?

Започнах да пиша доста късно, чак като студентка – дотогава не се престраших. Започнах с разкази, първият взе, че спечели международна награда. Стиснах очи и всички палци, с които разполагах и продължих. Писах, писах разкази две години и по едно време си дадох сметка, че всичките ми герои са деца. Ама, че си глупачка, казах си. Защо бягаш от себе си? Че ти обожаваш детските книги! (На всичкото отгоре следвах дефектология – съвсем съзнателно избрана специалност. Много исках да бъда полезна на децата, да правя нещо за тях, да работя с деца…) Пак стиснах всички палци и започнах да пиша приказки. Сигурно затова въобще не използвам палците си, когато пиша – още си ги стискам.

По-лесно ли е, или по-трудно да се пише за тийн аудитория?

Няма лесно писане, мисля си аз. Да пишеш за читатели на тази възраст е много сериозно предизвикателство и това много ми допадна. И не само за читатели – още с първия роман целта ми беше да стигна най-вече до тийновете, които не обичат да четат. Май обичам да ми е трудно, иначе не ми е интересно.

Казваш, че винаги си мразела училището. Какво не харесваш в него?

Нищо не ми харесваше в училище. Мечтаех да съм лорд и да имам възпитатели, да уча латински, философия, литература, музика и история на изкуството, ей такива неща. Вместо това трябваше да уча отегчителни факти (кой е най-големият производител на пшеница в света – СССР, разбира се). Да изтърпявам еднообразното мънкане на хора, които са си сбъркали професията (за щастие, имаше и приятни изключения). И през всичките пет-шест часа да се чудя как да избягам по-бързо и незабелязано след часовете, за да не ме пребият, заплашват и обиждат.

Сега, когато имаш деца, спомняш ли си как ти си била дете, или вече всичко е различно?

Много ми е чудно, че повечето хора почти не помнят детството си. Моето детство не беше лесно, нито щастливо и това ме направи по-внимателна и чувствителна към детските проблеми. Синовете ми смятат, че са извадили късмет и че това ни помага да се разбираме по-добре. Може би моите паралели с тяхното и моето детство са причината никога да не са казвали: „по ваше време е било по-лесно“. Никое време не е „по-лесно“.

Същите проблеми ли имат децата сега?

Доскоро смятах, че общо-взето, проблемите ни са доста сходни… Докато пишех последната си книга, разговарях с много тийнейджъри и вече не мисля така. В българските училища става все по-страшно. А децата ни – все по-нещастни, без надежда и посока. Много ме боли от това, много. И се опитвам да пробия тази стена на инертност и незаинтересованост с книгите си. Твърдо убедена съм, че само четенето може да помогне.  Защото съм забелязала колко различни са четящите деца, колко отворени, будни, цветни хора са!

Родителите ли са виновни за грешките на децата си?

За твоите собствени грешки си виновен единствено ти – независимо колко голям си. Колкото по-рано го разбереш, толкова по-добре.  Наскоро големият ми син чете „Граф Монте Кристо“. Бях забравила, той ми припомни – Дюма пише, че всеки човек има вътрешен компас. Този компас не лъже. Разбира се, много удобно е да заглушиш сигнала с оправдания.

Съществува ли перфектен родител?

Категорично не. Това откритие направи живота ми много по-лесен – не съм и няма как да бъда идеална майка. Най-важното, мисля си, е да обичаш безусловно и да го показваш по-честичко.

В последната ти книга – „Кронос. Тоя нещастник!“, засягаш сериозна тема – за наркотиците. Защо младите посягат към тях? От какво бягат? Каква е противоотровата на тази мода? Как можем да помогнем на децата си?

Няма дете, което да не знае, че наркотиците са изключително опасни. Това обаче категорично не ги спира. Разговарях с десетки ученици (и пристрастени, и опитвали наркотици, и твърди противници на дрогата), предимно от елитни софийски гимназии и чух потресаващи истории.  Казаха ми, че най-много наркомани има в най-елитните гимназии. Казаха ми, че към наркотиците посягат най-интелигентните деца. Че го правят просто от скука…

Чувствах се длъжна да пиша за това. Много съм щастлива, че съм четен и обичан писател, но това освен всичко друго е и отговорност. Исках да дам на децата и на родителите им книга, която да е едновременно лесна за четене (върнете се на частта за тийновете, които не обичат да четат) и да разкажа историята на един техен връстник, който вече е затънал.  Сега получавам първите отзиви и те ме карат да мисля, че целта ми е постигната – тази книга да послужи като противоотрова.

Смяташ ли, че нашите деца ще станат по-добри възрастни от нас?

Философът в мен се усмихва иронично, но вярата и надеждата ми са по-силни – да, нашите деца ще бъдат по-добри от нас!