Диагнозата рак и психичните преживявания

Д-р Маргарита Тарейн е доктор по клинична психология в областта на аналитичната психосоматика на онкологичните заболявания. Специализира психоанализа и психосоматика в Париж. От 2010 г. сътрудничи на Асоциация на пациентите с онкологични заболявания в различни проекти като изграждането на стандарти за психологична помощ, обучения на медицински специалисти и пациентски форуми. Преподава към Софийския университет и Института за интегративна психотерапия и психосоматика в сферата на психоонкологията, психосоматиката и психотерапията при пациенти с тежки заболявания. Основател е и почетен член на Българска асоциация по психоонкология.

Д-р Тарейн завежда първия по рода си болничен Център по клинична психология, психоонкология и психосоматика в две от болниците на Аджибадем Сити Клиник – Болница Токуда и Болница Младост. Към онкоболните пациенти е въведен нов подход. При постъпване за лечение всеки пациент преминава през психо-социален скрининг за оценка на  неговите индивидуални потребности спрямо психичното му състояние, социална и семейна среда. Това дава възможност да се осигури персонализирана грижа за пациента и максимално съдействие в процеса на лечение.

Д-р Тарейн, какви са чувствата, през които преминава една жена, когато чуе страшната диагноза „рак“?

Въпреки напредъка на медицината, онкологичните заболявания продължават да се асоциират с безнадеждността. Моментът на научаване на диагнозата е шокиращ. За броени минути настъпва чувство за пълно опустошение, сякаш целият живот се преобръща – усещането за сигурност, упованието в себе си и живота, очакванията.

Това отключва буря от болезнени емоции –  болка, страх и несигурност, гняв, отчаяние и усещане за несправедливост.

Появяват се куп въпроси без ясен отговор, близките са изплашени, обичайното ежедневие, плановете и мечтите изглеждат невъзможни. Това е момент, в който е почти непостижимо да се запази здрав разум и усещане за реалност. Включват се най-различни фантазии и катастрофални предположения, които на този етап е трудно да бъдат опровергани. Намесват се стари страхове, предразсъдъци, неадекватни послания от околните, объркващи съвети и т.н.

Това е страдание, което се изразява не само на психично, но често и на физическо, социално и духовно ниво. Въпреки че предизвиква различни, специфични за всеки човек преживявания, сблъсъкът със заболяването има едно общо проявление – заплахата от загуба, реална или предполагаема.

Тук може да се появи и отричането – убеждението, че може би е допусната някаква грешка. Окуражен от това, човек се втурва да търси друго мнение, решава, че резултатите му са объркани с тези на друг пациент или лекарите не са достатъчно компетентни; настървено търси да получи някакви други думи, които да опровергаят първите. Това са напълно нормални преживявания, които на следващ етап постепенно започват да се уталожват. Обикновено успокоението започва да настъпва, когато се изясни какво ще се предприеме, установи се връзка с лекуващия екип и лечението започне. Тогава плашещите представи постепенно започват да се прекрояват спрямо реалността и човек е способен да мисли по-трезво върху случващото се. Необходимо е време, в което пациентът и семейството му да приемат промяната, да се реорганизират спрямо нея и да се почувстват по-стабилни. Темпото, с което това се постига, е различно. Също така, това не е линеен процес. В него може да настъпват колебания, да има по-добри и по-лоши моменти.

Това са моментите на съмнения, на обезкуражаване, на преумора. Моментите на сълзите. Важно е да се знае, че те не са лош знак, а напротив – показват едно нормално, здраво справяне на психиката с това, през което се преминава. Сълзите не са страшни. Те идват от желанието ни за живот. Страшно е само когато човек не иска живота и не плаче за него.

А какво се случва с женствеността на жената?

Мисля, че диагнозата поставя пред жените истинския въпрос за женствеността. Женствеността (както и мъжествеността) са отвъд физическите и половите характеристики. Те са психични позиции, погрешно приравнявани до телесното. Развитието на женствеността е сложен психичен процес, който започва още от ранното детство, преминава през юношеството и трябва да намери своя успешен завършек и реализация в ролята на зрялата жена. Жената не получава женствеността си, само защото се е родила от този пол. Тя се учи на нея, изпробва я, изгражда я в себе си. Този процес обаче не винаги преминава добре. Има много жени, които на пръв поглед представляват самата еманация на женствеността – онези, които можем да гледаме с възхита за красотата им, за елегантността, за младостта. Но всъщност много такива жени преживяват женската си роля с изключителна несигурност, объркване и болка; особено тогава, когато усещат невъзможността, въпреки множеството опити, тя да бъде успешно реализирана в една мъжко-женска връзка. Чувстват се отчаяни – не разбират какво се случва, къде грешат, липсват им отговори. Жената с онкологично заболяване, чийто външен вид е променен и дори може да има усещането, че не разпознава себе си вече, е изправена пред предизвикателството, въпреки физическите промени, да запази усещането си за женственост и пълноценна емоционална, и сексуална връзка с мъжа до нея. Това представлява за много жени едно истинско откритие, една възможност да преживеят себе си и отношенията с партньора си по много по-задълбочен, автентичен и удовлетворителен начин. Да се почувстват истински утвърдени, обичани и подкрепяни като жени, да открият доверието, да решат дългогодишни въпроси за себе си и своя партньор, благодарение на това изпитание. Както казва една пациентка: „Ракът ми помогна да открия толкова много начини да бъдеш жена!“.

Как може да се постигне това?

Като дръзнем да мислим отвъд привидността, когато стоим от страната на истината. Когато не ограничаваме и нараняваме сами себе си излишно с въображаеми клишета, когато не проектираме страховете си в другия, а можем да бъдем честни и чувствителни към себе си и него, когато наистина решим, че искаме да бъдем по-добре. Дълбоко вярвам, че въпреки всичко, това е въпрос на решение.

Настъпването на болестта прави така, че човек не може повече да избягва истините, да подценява, да заобикаля съществените неща. Тя изисква промяна, преосмисляне, и поемане по пътя на лечението във всякакъв план – и телесен, и психичен, и житейски. Този път може да засяга и много други стари проблеми, които досега са били оставяни назад в хода на ежедневието и усещането за безкрайното бъдеще напред, което болестта променя. Тази промяна е болезнена – тя предизвиква страх, тъга, съжаления. Но също така е и това, което ни връща към онези ценности и приоритети, които са отстъпили назад. Появяват се въпроси, които изискват да им бъде обърнато внимание. С други думи – появяват се възможности.

Какво е мястото на психологичната помощ тук?

Психологичната помощ трябва да бъде напълно интегрирана част от медицинското лечение. За да бъде успешно едно лечение, за да имаме едно наистина добро качество на живот, дори и при много напреднало заболяване, то трябва да се полагат грижи и за психичната страна на този процес. Поддържането на добро качество на живот не означава единствено добър контрол над болестта. То включва и всички останали сфери на живота на човека – емоционалното му състояние, пълноценните взаимоотношения и следването на стремежите му, въпреки болестта. В медицината присъства тенденцията психичното да се игнорира, както при лекарите, така и при пациентите. Като че ли физическото прекалено драстично присъства, за да мислим за чувствата и емоциите. Но те не са по-малко значими фактори за доброто преминаване през лечението. Психологичната помощ може много да подпомогне справянето с болестта и прибягването до нея не трябва да бъде възприемано като капитулация пред нея (както често се случва), а единствено като форма на адекватна грижа за себе си и признак за висока здравна култура.

Как стои обществото спрямо тези заболявания и болните хора?

Социалният контекст оказва много силен ефект върху преминаването през болестта. В степен, за която може би дори не си даваме сметка. Той включва предразсъдъците към болестта и лечението, приравняването на хора на съвсем различен етап и тип на заболяване, насадените страхове и различни погрешни представи от всякакъв порядък (хранене, противопоказания, методи за лечение и др.), които допълнително затормозяват болния човек. Бих казала, че в нашия век Гугъл е заменил фигурата на лекаря. Това са много мощни източници на тревога, които имат силно подривен ефект върху и без това крехкото равновесие на пациента. Социумът ни притиска да бъдем винаги във форма, да сме устойчиви, да се възстановяваме бързо, да не се бавим да преживяваме, а да минаваме напред, да се състезаваме помежду си, да постигаме все повече. И накрая като че все сме недостатъчни, все още нещо догонваме. Ние, като специалисти и най-вече като близки хора, трябва да имаме съобразителността и търпението да осигурим повече комфорт на пациентите да преминават със своето темпо и по добрия за тях самите начин през това, което им се случва. Като общество трябва да можем да отворим малко повече пространство за страданието.