Весела Банова: Осиновените деца носят първична рана, но тя може да се превързва, за да не кърви

Весела Банова е психолог с дълъг стаж по проблемите на децата. Работила е като преподавател, клиничен психолог, психотерапевт и психоаналитик. Била е национален консултант по реформирането на бившите домове „Майка и дете”. Автор и съставител на няколко книги. В момента е заместник-председател на Държавната агенция за закрила на детето. Г-жа Банова е майка на две деца.

Според книгата на Нанси Нютън Верие „Първичната рана” децата имат спомен за момента на ражданeто си и за своята майка, независимо колко рано са откъснати от нея. Тя твърди, че осиновените деца винаги носят тази рана дори само в подсъзнанието си. Съгласна ли сте с такава теория?

Аз съм психоаналитик и вярвам, че едно дете има несъзнавано и в него действително се съхранява информация за всичко, което то е преживяло. Първичната рана всъщност е актът на изоставянето. Голяма рана е да изпаднеш от желанието на жената, която те е създала, тя да те изостави.

Но тук има много големи разлики. Някои майки оставят децата си поради различни житейски причини, но мислят за бъдещето им и подписват декларации, с които предоставят родителските права другиму. Това са деца с уреден статут. И когато някой ден бъдат осиновени, на тях има какво да им се обясни – че жените, които са ги родили с любов, са им осигурили документ, за да може хора, които много ги искат, да се погрижат за тях и да ги обичат.

Но има деца, изоставени в буквалния смисъл на думата, подхвърлени. Майката изчезва и това е доста травматизиращо. Когато детето започва да се връща към това време, неговият въпрос е: „Защо майка ми не ме е искала?”.

Децата носят следи от всички тези събития. Но моята практика показва, че тази първична рана може да бъде внимателно превързвана, така че да не кърви и да не боли. Никой не може да излекува такъв спомен завинаги. Рано или късно децата стигат до момент, когато започват да питат откъде са дошли. Родителите решават, че в този момент децата питат за секса и започват да се притесняват. А всъщност децата нито се интересуват от зачеването, нито чакат лекции по анатомия и физиология. Те се интересуват от желанието на създателите си. А за осиновените деца въпросът е по-сложен, защото „Кой съм аз?” ги отвежда до жената, която ги е родила, и въпросът се превръща в „Защо съм изоставен?”. И у тях се поражда желанието да видят биологичната си майка, за да получат от нея отговора. В този момент е много разумно да им се каже, че вероятно и самата жена, дала им живот, не знае много добре защо ги е изоставила. Този въпрос няма отговор. В противен случай децата се фиксират върху търсенето на истината и фактът, че училището и родителите не могат да им дадат задоволителен отговор, ги кара да бягат, да се дезинтересират от другите неща около тях.

Международни изследвания са проследявали по 10-15 години осиновени деца. Доказано е, че тези, които имат добра връзка с осиновителите, чиито осиновители са говорили добри неща за биологичната майка, които не са я обвинявали, у тях желанието непременно да намерят биологичната си майка постепенно угасва. Те не бягат, нямат конфликт с осиновителите.

В България доскоро беше табу да се спомене за едно дете, че е осиновено. Промениха ли се нещата?

Мисля, че културните нагласи се промениха доста. Когато аз започнах работа с домовете „Майка и дете” преди повече от 15 години като психолог, кандидат-осиновителите идваха със сменени номера на колите си, за да не се разбере от кой град са. Докато сега вече шеста година в Дома за медико-социални грижи във Варна всяка трета седмица на юни има Фестивал на осиновени и осиновители. Това е много вълнуващо събитие, децата идват с родителите си, срещат се, повечето осиновители се познават помежду си, използват случая, за да доразкажат цялата истина около осиновяването, децата си спомнят дома и хората, които някога са се грижили за тях, гледат снимки. Но проблемът как и кога да кажеш на детето си, че е осиновено, разбира се, тормози осиновителите.

Кога и как е най-добре да се направи?

Няма рецепта. Когато стимулираш едно куче и му създадеш ред и навици, то започва да се отблагодарява, като ги спазва. Психиката на едно дете не е устроена така просто. Възрастните не винаги и не напълно си дават сметка как всяко едно нещо в живота на детето и особено думите, които му казват, остават следи. Така че реакцията на детето може много да ги учуди, защото не намират пряка причина за нея. Човекът е говорещо същество. Така че за децата е от изключителна важност как най-близките хора до тях обличат в думи събитията, които те преживяват. Важно е темата за осиновяването, за дома, за началото на живота на детето да не бъде табу. Дори осиновеният да е малко бебе и да не може още да говори, ако родителите помежду си не мълчат по този въпрос, когато детето порасне, в несъзнаваното му ще има знание. Детето пак ще задава въпроси, но няма да се налага да го заведат на сладкарница и да му разкажат приказката за кукувицата. Представете си учудването и шока на детето – отишло е да хапне сладолед, а му сервират такова нещо.

Но когато едно дете е чувало за осиновяването, то започва да задава въпроси около желанието. Въпросът „Носила ли си ме в коремчето си?” не цели да обвинява майката, а цели да изясни дали тя го желае, дали би го носила в корема си. Тогава единственото правило е, че на детето не му се отговаря повече, отколкото пита. Детето пита винаги нещо конкретно и трябва да му се отговори на въпроса с думи, с които родителят в момента разполага, без да се говорят лъжи и без да се дават повече обяснения от конкретния въпрос.

Детските въпроси са интересно нещо и не всички имат отговори. Някои от тях са загадки. Приличат на въпросите, които поставят човешките митове и легенди. Няма готов отговор. Човек трябва да мине през съответното житейско събитие и сам да намери отговора. Какво е да си мъж или жена всеки разбира сам, когато му дойде моментът. Така че задачата на родителите е по-скоро да не затварят вратите за детски въпроси, винаги да могат да поддържат желанието на детето да пита и да бъде изслушвано.

Моя приятелка е с две осиновени дечица, тя никога не е крила, че децата са осиновени. Наскоро момченцето започна да задава въпроси и това стана повод да отидат в дома, да говорят с директорката, то да разгледа къде са другите деца и за момента спряха неговите въпроси. Те пак ще се появят. Казах й, че доброто в ситуацията е, че детето говори с родителите си. Най-неприятното, което може да се случи, е осиновителите да излъчват мълчание, което да подсказва на детето, че темата е забранена. Често детето започва да запълва празнината от знания и думи със страховити фантазии.

Провеждах психотерапия с детенце, чийто осиновител беше забранил да му се казва истината. И то започна да си разказва някакви приказки, в които детето беше отвлечено от фалшиви родители, изяли истинските му майка и баща. Във въображението си то ги убиваше и избягваше в гората.

Фантазиите са по-страшни от истината. Важно е тя да не се сервира цялата като сготвено ядене, от което можеш да преядеш. Да не забравяме, че пубертетът започва с бунт срещу родителите и често бунтът на детето започва с фантазията, че е осиновено.

Ето ви случай – тийнейджър си мисли, че е осиновен, майката го убеждава, че не е. След безконечни разговори на нея й писва и казва: „Е, добре де, ако беше осиновен, какви родители би искал да имаш?”. „Англичани”, отговаря детето. За него родителите му не са достатъчно престижни, велики. Измисля си, че е осиновено от знатни родители. Но Зигмунд Фройд е открил, че фантазиите могат да имат по-голяма сила върху психичния живот от реалните събития.

Казват, че е по-добре да се осинови детето съвсем малко. Трудно ли е да вземеш пораснало дете?

На едно малко дете му даваш повече шансове. В семейството това, което получава детето, е безрезервната любов. Детето не бива обичано, защото е заслужило, а защото съществува. И когато майката го преповива, кърми, люлее, тя му говори и му показва, че изпитва удоволствие от тази грижа. По този начин детето се чувства уникално и това му дава възможност след това да се идентифицира с родителите, да интегрира в своята личност черти на характера им. А когато детето живее в колектив, грижата за него е анонимна. Защото в длъжностната характеристика на педагога или сестрата в дома не пише, че трябва да харесва и обича всяко дете. При децата, растящи в домове, това измерение на семейната грижа се губи. Затова е по-добре детето да отиде в семейство колкото е по-малко.

Друг е въпросът дали родителите са способни да приемат спонтанно детето с неговите координати. Осиновителите също имат своите митове и легенди, които им пречат. Често осиновителите не са преживели загубата по свое починало дете или по възможността да създадат свое. Това им пречи да окажат достатъчно гостоприемство на осиновеното дете. Понякога те не са наясно със собственото си желание. И когато в пубертета се сблъскат с трудности, осиновителите започват да търсят причините в ромските гени на биологичните родители, да речем, или в проституцията на родната майка. Те приписват на гените на детето сложните отношения между родители и деца.

Ако някой ден напиша книга, тя ще е към осиновителите. Първо, за да ги успокоя, че първична рана има, но тя може да се лекува с разкази за дома, за първите му стъпки, за първите му думички – те са като малки лепенки, които я превързват. Ние не се делим на осиновители, биологични родители или приемни родители. В момента, когато детето е при нас, ние сме само родители. И ако някой си въобразява, че родителството е безоблачно, възнаграждаващо състояние, при което получаваш единствено благодарност от детето, а то само рецитира стихчета пред гостите, не е така. Родителството е тежка мисия. В момента, в който се появи дете, животът ти се преобръща и няма връщане назад. Това измерение на необратимост стряска много хората. Виждаме мъже, които абдикират от бащината роля, жени, които изоставят децата си. Детето те поставя пред изпитания. То не ти спестява нищо. Родителството има своите изпитания, които не се приписват на факта, че детето е осиновено, те са трудности на всяко родителство.

Разбирам, че няма да посъветвате всяка стерилна двойка да си осинови дете?

Не, трябва първо да говорят помежду си и, ако трябва, да се обърнат към специалист, за да са наясно с желанието си.

След три неуспешни ин-витро опита, които сриват организма на жената, мъжът й казва, че я обича и иска да живее с нея, не иска да се съсипе в мъки и е по-добре да осиновят дете. Има хора, които са наясно с желанието си. Има хора, които преживяват такава трагична загуба, че са готови на часа да заменят детето си с друго. Има и такива, които са подложени на социален натиск на цялото обкръжение: „Може ли вече пета година да сте женени и да нямате деца!?”.

Лесно ли се осиновява дете в България?

Кандидатите за осиновители, които чакат за дете, са много. Но все още доста хора имат предразсъдъци и като прочетат досието на едно дете и намерят следа от ромски произход, не искат да го осиновят, дори то да е русо и със сини очи. И деца със здравословни проблеми се осиновяват повече от чужденци, може би, защото те имат повече форми на грижа и подкрепа за деца със здравословни проблеми. Докато в България това би било твърде голямо изпитание.

Има някаква мода сред успелите и популярни хора да осиновят дете като благотворителен жест.

Да, това е социално-желателен акт, който навярно допринася за по-добрия имидж на една или друга известна личност. За детето по-важно от парите, които отделяш за него, е времето ти. Това е най-ценният капитал, който можеш да му дадеш и капиталът в най-голям недостиг. Времето, в което му четеш приказки, лазиш с него по пода и му бършеш сополите.

Бихте ли насърчили едно осиновено дете да търси биологичната си майка?

По нашите закони преди 18-годишна възраст то не може да предизвика такава среща, освен това,това е въпрос, който трябва да реши с майката-осиновителка. Имах едно дете, което бягаше от дома си и ожесточено търсеше биологичната си майка, за да я пита защо го е изоставила. То имаше нужда от продължителна психотерапия, но осиновителите я спряха. То има нужда да работи върху въпроса „защо съм изоставен”. Моя колежка, Гергана Богданова, основа Българска асоциация осиновители и осиновени. Там съм чела изключително интересни писма на осиновени възрастни хора, които най-накрая са се срещнали с рождената си майка и обикновено изпитват разочарование. Дават си сметка, че това е една жена, която не участва в живота им, че тя няма емоционална стойност за тях. Когато детето започне да иска такава среща, трябва да му се даде възможност за разговор. Ако родителите нямат ресурса да водят такъв разговор, добре е да се обърнат към психотерапевт. Когато му предлагаме готов отговор, ние му отказваме правото да го изслушаме, правото да страда. Ами, да – едно изоставено и после осиновено дете има право да страда, когато разбере историята си. Не можем да му кажем – „Радвай се и бъди благодарен, че те взехме!”. Детето възприема готовите решения като пълна липса на уважение към преживяванията му.

Все пак съществува ли генетична връзка между детето и биологичните му родители?

Толкова съм се нагледала на осиновени деца, че според мен в поведението гените нямат роля. Те, разбира се, носят предразположености към едно или друго заболяване, но дори по външен вид децата заприличват на осиновителите.

Т.е. всичко е възпитание?

Не възпитание, а много специалната връзка между родител и дете.