И най-дългият път, казват, започва с първата крачка. Животът е движение, човекът е човек когато е на път и така нататък. Много има изговорено за друмите и хората по тях. И аз като всеки човек крачки много съм правила, пътища дълги съм вървяла. Ходила съм къде ли не. На екскурзии, лагери, преходи, по села и паланки, по таз тежка чужбина съм била. Дори до Ямайка съм стигала. Движение, придвижване и средства за това много. Едно от най-често срещаните е автомобилът.
За тази работа обаче на човек му трябва кетап, или още тапия. Винаги много съм искала да карам и да имам кола. Затова, още щом станах на 17, в една люта варненска зима, в поледица и виелица изкарах шофьорския курс, издържах изпита, който включваше и „полигон“ – паркиране, и „задна змейка“. Обучавах се на лада петица. Голяма, ръбеста, тежка и тромава беше тази лада петица, но това не ме отказа. Инструкторът ми беше от старата гвардия. Няма тън-мън. Всичко трябваше да можеш. Едва дочаках заветните 18, взех документа, а малко след това се сдобих с един сив и дребен като мишка Фиат Уно – първата ми кола, първата истинска свобода! На фона на ладата, фиатът ми се стори като хвърковатата чета на Бенковски в моторизиран вариант. И аз хвърчах по варненските улици, плажове, заведения, по Златни пясъци и къде ли не. После, в ония смътни години,
фиатчето ми го откраднаха и аз ревах като за човек,
после ми мина, после имах друга кола, и най-подир нямах никаква. И известно време не шофирам, като открих ползите и предимствата на нямането. „Няма човек, няма проблем“, е казал Сталин, а аз мога да допълня, че яко човек няма кола, няма 300 милиона проблеми.
Правилно казват някои – ортак на джоба е колата. Но да оставим настрана данъците, застраховките, паркирането в София, задръстването, синя, зелена, нажежена зона, почервенели от яд съседи, които завземат всяко свободно квадратче. А ако посмееш да спреш на „тяхното“ място, осъмваш с изкривени чистачки в леката версия и нарязани гуми в по-заслужената за дързостта и нахалството ти. Но ако все пак реши, че му се шофира, човек опира до така наречената служба или учреждение, институция, конгломерат, самостоятелна единица, наречена Контрол на автомобилния транспорт – КАТ. Трудно се описва нещо такова. Може би Уилям Сароян най-добре би го описал със своето
„Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света!“
КАТ съществува, за да извършва услуги на гражданите, които те не искат да имат, но са задължени. Например, да си плащат глобите, да ходят на прегледи на автомобила, да си взимат номера, да си сменят и подновяват документите. За това там работят хора, направо полицаи ви казвам, щото няма как цивилен да извършва услугите, които, ако не ви извършат – сте свършен. Ако не като човек и светла личност, то като шофьор.
Затова хората отиват кротко в КАТ, уж по желание, всичко изглежда все едно не е насила, небето надвиснало тежко и сиво, абе като в роман на Оруел, стотици хиляди хора в цялата страна, всеки ден се стичат в КАТ. Един ден – и аз. Значи, аз съм била по какви ли не институции, учреждения, банки, болници, чакала съм в какви ли не чакални, опашки и сборища, винаги кротко, с примирение, с книга в ръка, изчакала съм всички очаквания, всички лета и надежди, и твърдя, че в мен живее едно непобедимо чакало.
НО! Като чакането в КАТ, друго няма.
Представете си ония хора от Жатецки хуск, дето чакат хмела за бирата, сещате ли се? – с оклюмали глави и гъсока от Жатецки снове насам-натам! Дори, ако чакаш Годо, който по Бекет никога не идва, даже сам той се оказва, че е пет номера преди теб. Но аз нямам против чакането. В КАТ то започва като в НАП и НОИ – отиваш до машина, от която да си изтеглиш номер според зависи каква услуга. Тук идва първата изненада. До машината стои униформен, който парира желанието на всеки да изтегли номерче. Пита те за какво си и казва да чакаш. Не казва какво. Тоест, ти дори не можеш да започнеш да чакаш за каквото си дошъл.
Самото чакане има предварителен период,
който е друго, по-малко чакане, като своеобразен образец, подготовка за Същинското Чакане. Казвам, че съм за подновяване на шофьорска книжка. Стоим прави и докато се чудя защо не ми дават сама да изтегля номерче, полицаят споделя. Имало лоши хора, тарикати, черноборсаджии, които се промъквали в тъмна доба, и с отварянето на вратата се хвърляли към машината, теглят неимоверно количество номера и знаете ли какво правят с тези номера? Продават ги на прииждащите, за да не чакат толкова! Дай, викали, 40 лева и ти продавам билетче № 46, в момента е ред на № 23
А ако сам си изтеглиш, си № 647, хаха!
Обаче КАТ са сериозни, строги хора и такива не им минават. Взели са мерки. Затова стоиш и чакаш този страховит въдворител на ред да ти даде номерче и с химикал ти пише името! След около половин час това се случва и, о, радост неземна. Аз съм номер 142 – Калояна. Вече може да започне чакането по същество, което е луксозно, защото си седнал. Чакалнята е направена като киносалон – средно голямо помещение, редове със столове, които гледат към табло, на което да следиш кога ще дойде твоят номер. Поглеждам, № 32 е наред. Викам си, този човек дали от снощи е тук, дали от тази седмица, или може би месец, аз не знам. От сега да ви кажа, ако мислите да си вземете книга за четене, тя може да ви послужи единствено да стъпвате върху нея, за да видите по-добре таблото с номерата.
Иначе, миг невнимание – цял живот в КАТ.
И ще трябва да си сменяте не само книжката, ами адресната регистрация, което значи чакане в някое РПУ, общината и т.н. От КАТ знаят, че човек не трябва да смесва удоволствията и да се разсейва. Затова там няма да видите да продават храни и напитки, даже има забрана за внасянето на такива, с което пък директно отпада нуждата от тоалетна. Такава на територията на КАТ няма. Запознати твърдят, че имало в други съседни сгради, но кой луд ще отиде с риск да си изтърве номера заради някакво си пиш-пиш! Ако сте егати лигльовците и не можете да издържите десетина часа без да пиете вода и да пикаете, ами продават памперс за възрастни! Но не са съвсем някакви изроди хората там, все пак са сложили един телевизор, на който пускат интересни неща, като например
записи на катастрофи от камери по пътищата.
Хвърчащи хора, проснати възнак, претрепани по всевъзможни начини, с което КАТ ни напомнят да внимаваме и да спазваме правилата за движение. Но това е само, ако успеете да вземете книжка. Ако не успеете, не се отнася за вас. Има и репортажи от ранната bTV, пак с пътни инциденти, в които можете да видите как австралопитекът пресича неправилно бул. „Дондуков”, а после по спортните новини самият Михаел Шумахер в отлично здраве и разположение на духа разказва за поредната си победа. Ако бях дошла най-рано, сигурно щях да хвана и Аертон Сена. (В тази контролирана среда ми хрумва полезна идея. НОИ да заработи в сътрудничество с КАТ – почасова работа за пенсионери и социално слаби – да чакат в КАТ вместо работещите, които ще заплатят такса за услугата.)
От време на време от подредените една до друга врати на кабинки, където са невидимите и неуморни служители на КАТ, изпълзява някой сървайвър – бърше морно чело, и сам на себе си се усмихва. Мисля, че така изглеждат хората, на които са има казали, че първоначално поставената им фатална диагноза, е била грешна, или пък хората, които излизат от единична кабинка на пийп шоу, каквито има в Париж.
Облекчение – това излъчват лицата им,
огромно облекчение и неописуема радост. Ех! Един ден този човек ще сме аз или вие. Всеки, който е бил смел, самоотвержен стоик и търпелив гражданин и не се е отказал, е подал документи за книжка и книжка той е взел. Книжка ще взема и аз. Скоро. А вий знайте, че чакането не е непременно лошо нещо. Защото помня думите на Граф Монте Кристо, който бил несправедливо захвърлен в изгнание в зловещия замък Иф. По-лесно ли му е било на него, отколкото на мен в КАТ? Не, разбира се. Но Граф Монте Кристо е човек успял да докаже истината, дочакал свобода и справедливост, борил се за тях. Затова днес ще завърша с неговите мъдри думи, така както завършва романът на Александър Дюма.
“ … живейте, бъдете щастливи, мои сърдечно любими деца, и не забравяйте, че до деня, когато господ ще удостои човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост ще се включва в тия две думи:
ЧАКАЙ И СЕ НАДЯВАЙ! “
(превод от френски Невяна Розева)
0 Коментара