Спаска!

Невероятна жена!

Само така бих могъл да я определя.

Няма скука с нея.

– Спаске – викам й, – заший ми копче на ризата.
– Готово – казва Спаска.
– Заши ли го?
– Кое?
– Копчето.
– Не.
– А защо каза „готово“?
– Казах „готово“ в смисъл, че имам готовност да го зашия.
– Добре де – заший го!
– А къде е копчето?

Е, да. Трябва да й намеря копче.

Ставам, отивам до гардероба, избирам една от ризите, която нося най-рядко, и изрязвам с ножче за бръснене най-горното копче — на яката. Напълнях на¬последък — така и така не мога да си закопчавам копчетата на врата.

–  Ето – казах й – копчето. Заший го.
– С какво да го зашия?
– Направи като финландците –  казах и.
– А как правят финландците?
– Шият копчета с игли! – ревнах.

Мина около половин час.

– Заши ли го? – питам.
– Кое?
– Копчето.
– Как да го зашия, като нямам игла.

Станах и започнах да тършувам из гардероба. Спомням си, че веднъж като бърках из джобовете на саката си, се набодох на някаква игла. Търсих, търсих – ура – отново се набодох. Дръпнах си пръста с набодената на него игла и занесох всичко това на Спаска.

Тя кимна, взе иглата и отново отидох да пиша.

След половин час:

– Готово ли е?
– Кое?
– Копчето.
– Не.
– Нали ти дадох игла.
– А конец?

М-да.

Станах, отидох до гардероба и го разтворих. Една от ризите ми беше започнала да се нищи по краищата. Веднъж дори се вбесих – опитах се да откъсна края на нишката, а то цяло кълбо конци излезе. Та намерих тази риза, изтеглих един голям конец от края и го занесох на Спаска.

‘- Е – казах, – сега ще го зашиеш ли?
– Кое? – попита Спаска.

Копчето.

Спаска примигва. Почеса се малко и започна да се озърта.

– Дявол да го вземе – измънка тя, – къде ли се дяна това копче…