Седиш, чешеш се по главата и някой хубав ден решаваш да минеш онлайн.
Регистрираш се в някой форум или пък решаваш да си смел и директно почваш да блогираш. Разбира се, имаш куп прекрасни идеи, които да споделиш с хората, както и твърдо мнение по практически всички въпроси – от това, как трябва да се раждат деца (дори да нямаш) до това как най-добре се изтребват хлебарки (дори и още да щъкат из кухнята ти). Повече от ясно е, че е редно да осениш с гениалните си мисли интернет потребителите.
Какво обаче става в нет-пространството? В него, естествено, на първо място липсват мимика, жест, интонация, език на тялото. Седиш, гледаш в екрана, а там – конспирация! Истински заговор от плът и кръв, целящ да наруши душевното ти спокойствие! Пишат, значи, някакви хора – и не стига, че са на различно от твоето мнение (кощунство!), а и го изразяват много остро и ръбато. Обясняват ти неща за самия теб, които не си и подозирал; коментират мислите и мненията ти и тълкуват какво е искал да каже авторът.
Ти си стреснат – как може, нима не виждат колко гениално проста е мисълта ти,
какви са тези тълкувания, които предлагат! Дори да са верни – защо не могат да разберат толкова елементарни обяснения?! Опитваш се да ги вкараш в правия път, като пробваш различни тактики – от това деликатно да им обясниш защо си винаги прав до това, директно да им кажеш колко са тъпи, щом не само не мислят както трябва, но и имат наглостта да изразяват това публично!
Създават се и групи, които са с теб; защитават те от лошите и грачат в хор колко си прекрасен и бял. Ако си късметлия да зачекнеш особено спорна тема, можеш да се насладиш на разразил се истински онлайн битпазар между двете (трите, четирите) групи, където се разменят кукли и парцалки и се хвърлят тежки клетви. Ти дискретно се включваш да налееш масло в огъня, когато ти се стори, че пламът на почитателите ти е затихнал, или да извиеш жален глас колко несправедливо те очернят другите. Последното неизменно ги кара да се оправдават, но ако си добър оратор, всичко е напразно и изходът е предрешен.
Съратниците ти ти пишат публично и лично колко си пич,
как са с теб и изобщо светът не би бил същият без светлата ти личност; противниците ти пишат публично и лично колко си плитък, как не биха искали да са с теб и изобщо светът нищо няма да загуби без твоята персона.
Понеже интернет е анонимно място, където никой не те познава, позволяваш на въображението си лекичко да почне да се развихря. Купил си си скромен фолксваген голф втора употреба? В нета става на Туарег, взет направо от витрината. За сватбата нае фирма да изчисти апартамента? Казваш на всеки, който иска да те чете, че по твое мнение е най-добре да се ползват услугите на тези и тези, ето ти вече толкова години си доволен от качеството, пък и си спестяваш робията в домакинството. Слагаш банички-полуфабрикат във фурната – и пускаш рецепта за разкошна домашна дърпана баница, която се прави само за няколко си часа, елементарни усилия за всеки, достоен да се нарече Главен готвач (без да посочваш откъде сви рецептата). Най-сетне след месеци се случи да правите семеен секс? Е, ние скромно така, не повече от пет пъти седмично, женени хора сме все пак, не е като в годините на младежкия плам, когато не слизахме един от друг от сутрин до вечер…
Когато говориш с близки и познати, разказваш как тоя ти казал това, оня – онова, а трети (как не го е срам!) съвсем се е олял и дори те е обидил не на шега.На хората може да им вземе доста време, докато разберат,
че говориш за алтер-егото си в нета,
както и други личности, с които никога не си имал честта да се запознаеш лично (и не на последно място, могат да решат, че не си с всичкия си – все пак това е почти все едно да се караш с говорителя от телевизията за новините, които чете). На нежните им намеци, че не е съвсем добре толкова да се вживяваш във виртуалните преживявания, се възмущаваш бурно – как може, това са си истинските неща, нищо, че само ги виждаш написани на монитора.
Съпреживяваш драмите и малките радости на виртуални познати; тайно се подсмихваш под мустак, когато враг падне покосен под острите стрели на нечие остроумно перо и тихо съжаляваш, че не е било твоето (да видят те тогава!). Мериш успеха си с това, колко хора отговарят на постовете ти и колко виртуални лични контакти имаш. Друго си е да имаш натрупани еди-колко си хиляди мнения и да кажеш след тежък ден, “Разбих се да отговарям на лични съобщения!” – по-ясно от това колко си популярен и обичан няма накъде.
А дали не приемаш нещата една идея по-сериозно, отколкото трябва?
Може би ще е много полезно и отрезвяващо за разнообразие, когато се логваш, първо да си напомниш, че:
– интернет не е чак пък толкова анонимен, колкото ти се струва. Рано или късно ще откриеш, че роднини, съседи и случайни познати знаят далеч повече за теб и личния ти живот, отколкото някога си им споделял наживо;
– зад всеки профил стои истински човек, с когото вероятно имаш много общи неща, а дори огромните различия надали би обсъдил наживо с такъв остър махленски тон, с какъвто си позволяваш да им го ‘рекнеш’ в нета.
– като четеш текст, не можеш да уловиш в детайл какво е искал да каже пишещият, нито виждаш жестове и мимика и вероятно тълкуваш поне една част не съвсем както е… а много вероятно – и повечето;
– е крайно време да излезеш от нета и да заживееш реален живот, срещайки хора от плът и кръв.
Какво ще кажеш?
0 Коментара