Жени, кажете ми, коя от вас е най-главната, за да се оплача. Та мен ме третират no-зле от кучето на съседите. Съседското куче краде яйца от полозите, разнася обувки из махалата, аз какво? Моите прегрешения са съвсем нищожни в сравнение с неговите. Вярвайте ми, аз съм най-нещастният мъж в село Здравкино. Неслучайно ми викат Гроздю-женския поданик. Но аз дори съм и без поданство, напоследък живея в стара кухня залепена до новата ни къща. Бъдете тъй добри, изслушайте ме и съдете.
Рисунка: М. Милчев
Както ви казах, живеем в Здравкино, в горната махала, точно до Илковата чешма. Нова къща имаме, да й се ненагледаш. Лете се протягат към нея млади лози, пълзят по снагата й фунийки. Зиме на големия бряст цвъртят врабчета и чукат с човчици пo стъклата. Хубава къща, но за мъжете живот няма в нея. Превърната е на женско комендантство. Докато аз бях глава на семейството, имаше живот. Мои първи помощници бяха двамата ми сина Първан и Драган. Как си помагахме, как се обичахме един друг! Ще клекнем в пивницата, аз ще попретоваря, а те веднага: – „Тате, остави ние да го изпием!“ Не мога да вървя – крепят ме. Каква задружност имаше между нас,
каква сплотеност!
Речем да не идем на кооперативна работа – пълно единодушие. Поканят ни някъде на пържолки – винаги сме готови. Върнем ли се вечер, аз ще счупя лява вежда надолу, ще ококоря дясно око, синовете в знак на солидарност ще се намръщят. Вземе ли да мърка някоя от жените, кръгом пак в кръчмата. Тихо си течеше животецът като в косово гняздо.
Един ден гледам моята Троша се върти като черна шуменска кокошка, оглежда ме подобно на угнил домат и се чуди как и къде да ме клъвне. Втори път пак. Тя се върти, аз я дебна – „Не се върти, пернатке, ще ти свия краката в тенджерата!“ И докато се усетя, като връхлетя, люта, разярена.
Разсърдената жена е като осата.
В крачол ли, в ръкав ли ще влезе, не отбира, току забие жило точно на носа ти. Какво ще ви обяснявам, когато вие го знаете по себе си. Троши ги едни заканителни приказки моята Троша, ум да ти зайде:
– Как не ви срам, бре! Цяло село се е юрнало хала си да Подобрява, а вие лежите котараци на топло. Хората се късат, полски пътища правят, тор по градините извозват, а вие, трима мъже, здрави като дъбове, търкате панталони в пивницата и в къщи се криете.
Ако беше само моята Троша
лесно щяхме да се справим, а то взеха, че се присъединиха към нея двете снахи и четирите внучки: Анка, Ганка, Цветанка и Йоранка. Седем жени срещу трима мъже! Иди се оправяй. И се случи това, което никой от нас мата не предвиди: една сутрин нашето семейство осъмна с женско правителство. А аз, досегашният президент, главата на семейството, останах министър без портфейл. Липса ми кесията и номерцата, с които дават хляб от кооперативната фурна.
Гледам синовете и те умърлушени, идват с обърнати джобове. Снахите им отнели домашната валута. Озъртаме се, ослушваме се, няма никой. И децата заминали на училище. Под старите чехли на моята Троша намираме бележка: „Ние сме на строежа на новите ясли. С децата ще обядваме в стопанството. Сгответе си, нахранете се. Троша“ – новият главнокомандуващ! И тримата настръхнахме –
същински пуяци.
Довечера от покрива керемиди ще падат. Вечерта се връщат всички начело с черната шуменска и най-отзад пилетата, наежили пух. Лягат си направо, вечеряли в стопанството. Единият от синовете сяда на прага.
– Блокада, тате, ни внос, ни износ.. .
– Да обсъдим положението, умирам от глад! – сяда до него вторият ми син.
– Да бяхме сключили примирие – въздиша първият.
– Може да приемат някого от нас в ръководството.
– Никакъв мир! – тупам аз с крак по чергата.
– Недей, тате, не сключим ли примирие, ще си навредим. Не са те едновремешните жени. . . Права имат и се борят за правата си!
Зле сме! Да им обявим бракоразводна стачка, не струва, ще ни изтъркулят с юрганите на улицата.
На втората вечер аз, бившият главнокомандуващ, предавам ключовете на крепостта.
– Трошче, да се одобрим, не бива да ставаме за смях на цяло село.
Троша се повдигна на пръсти и ме гледа отгоре.
– Никакво сдобряване, докато не се научите на труд! Хората за облекчение на жената се борят, ясли, перални, обществени кухни са решили да строят, а те, готованците, само за командване ги бива. И тримата на строежа на новата перална, ходом марш!
Къде ще идеш? Финансово и икономически сме разорени, авторитетът ни – нула. И представете си, това става всеки ден. След пералната ще строим детски дом, след детския дом – обществена кухня и все под женска стража. Влезте ни в положението и се застъпете за нас, бившето мъжко правителство. Живи хора сме, грешили сме, ще се поправим. Не беше диктатура, не беше чудо! Кажете ми, коя от вас е най-главната, та да ни помогне и да ни облекчи отмалко положението?
0 Коментара