„Майката на дъщеря ѝ“ – разрушителната сила на майчината любов (откъс)

Лана води съвсем нормален, спокоен живот. До момента, в който дългогодишният ѝ приятел внезапно и необяснимо я напуска – точно преди поредната медицинска процедура за забременяване, с която младата двойка се бори с безплодието от години. Подреденият живот на Лана е изкаран извън релси. Решена да вземе съдбата си в ръце, тя все пак преминава през процедурата. И също толкова изненадващо процедурата се оказва успешна.

Нещата не спират дотам. Тогава – когато най-малко го е очаквала – Лана се сблъсква на улицата не с кого да е, а с младата жена – донор на яйцеклетка, благодарение на която бебето в корема ѝ расте. Въпреки всичките си инстинкти и притеснения, Лана не може да устои на чара на младата Катя и това е началото на едно неочаквано приятелство.

Катя е свободен дух, студентка, дошла от България да следва в Америка. Макар и пълна противоположност на прагматичната Лана, момичето бързо се превръща в част от живота ѝ. Катя не би могла да знае, че Лана носи нейното бебе в корема си – донорството е винаги анонимно в крайна сметка. И Лана няма намерение да ѝ каже. Все още. Въпреки това близостта между двете жени процъфтява.

Но изведнъж – точно толкова внезапно, колкото се е появила – Катя изчезва. И Лана може би е последният човек, който я е видял. Лана се заравя в миналото на Катя, решена да разбере какво се е случило с жената, на която дължи толкова много. Но коя всъщност е Катя? Каква е силата, придърпала я в живота на Лана? Кой е виновен за изчезването ѝ?

И дали младото момиче наистина не е знаело, че говори с майката на дъщеря си?

Дебютният роман на Даниела Петрова е публикуван първо на английски от едно от най-големите световни издателства, „Penguin Random House”. Книгата веднага се превръща в хит – тя попада в повече от десет класации за най-очаквани книги в Щатите и е специално препоръчана в книжния клуб на Опра. Даниела пише отдавна – нейни кратки разкази, есета и поеми са се появявали многократно в редица престижни световни издания, сред които „Ню Йорк Таймс”, „Уошингтън Поуст” и „Мари Клер”.

Българското издание на „Майката на дъщеря ѝ” (ИК „Сиела”) е специално редактирано от авторката за българския читател. Официалната премиера ще се проведе с участието на самата Даниела, която се връща в София за представянето, на 14 октомври (понеделник) от 19:00 часа в литературен клуб „Книгата” (ул. „Георги С. Раковски” 193, София).

ОТКЪС

ЛАНА

СЕГА

Пътувах към къщи по линия номер едно и четях книга, когато я видях. Преди да се кача на метрото, се бях отбила в „Барнс енд Нобъл“ да си купя книгата „Какво трябва да очак­ваш, когато очакваш бебе“. Не бях посмяла да си я взема преди една седмица, когато узнах, че съм бременна, за да не се уроча­сам. Но, слава Богу, резултатът от втория ми кръвен тест беше добър и лекарят ме увери, че всичко върви нормално: „С яйцеклетката на тази двайсет и една годишна жена не би трябвало да се притеснявате за нищо“.

Денят беше необичайно топъл за началото на май. Оживлението по улиците предвещаваше наближаването на ля­тото и аз се ужасявах от мисълта, че трябва да се върна в праз­ния апартамент. Оправдавах се с хубавото време, но истината беше, че нямах никакво желание да се прибера у дома. Фактът, че трябваше да готвя единствено за себе си, ме потискаше, а навън все още беше твърде светло, за да пусна телевизора и да се потопя в чуждите драми. Ето защо влязох в книжарницата, за да убия малко време.

Метрото беше почти празно. Седях на една средна седалка, увлечена в четенето. Малко преди моята спирка на Сто и десета улица затворих книгата и я прибрах в чантата си. Точно се канех да се изправя на крака, когато погледът ми попадна върху едно момиче в яркорозова лятна рокля, което се беше облегна­ло на преградата срещу мен и се взираше в телефона си. Дъхът ми спря. Затворих за миг очи, убедена, че ми се е привидяло. Но когато ги отворих, тя все още беше там – момичето, чието лице познавах толкова добре.

Влакът спря, кондукторът обяви името на спирката и вратите на вагона се отвориха. Някои хора слизаха, други се кач­ваха, а аз продължавах да седя на мястото си, стискайки с пот­ни ръце чантата си.

Това не трябваше да се случва. Не и в Ню Йорк, в този град, който беше с повече от осем милиона жители. Разбира се, и преди бях срещала случайно приятели – на партита, на улицата, в парка. Веднъж в един магазин за вино във Вилидж дори срещнах един съученик от гимназията, която се намираше в предградията на Чикаго. Беше странно да го видя в обстановка, различна от училището „Ню Трайър“, но това беше маловажно. Дори не се замислих по въпроса. Но облеченото с яркорозова рокля красиво момиче, което се беше облегнало на преградата, беше CN8635 – момичето, чиито гени щеше да носи бебето ми.

Взирах се напрегнато в чантата в скута си. Ами ако момичето погледнеше към мен и очите ни се срещнеха? Тя, есте­ствено, не знаеше как изглежда жената, на която беше станала донор. Не знаеше името ми. Но ако по някакъв начин усетеше коя съм? Ако почувстваше някаква телепатична връзка с рас­тящото в корема ми бебе?

Присъствието ѝ във вагона беше наелектризиращо. Стиснах чантата си с влажните си ръце и погледнах крадешком към нея. Кестенявата ѝ коса падаше на вълни върху раменете ѝ. Държеше небрежно телефона в ръка и прелистваше уверено с палец.

След няколко спирки тя слезе на Сто шейсет и осма улица и без да се замисля, станах бързо от седалката и я последвах.

Стомахът ми се свиваше от примесено със страх вълнение, като излязох от метрото и поех надолу по улицата, вървейки на безопасно разстояние от нея. Изобщо не си зададох въпроса какво всъщност правя. Просто продължавах да вървя с поглед, прикован в розовата рокля, за да бъда сигурна, че няма да я изгубя. Щеше да ми бъде много по-лесно, ако бях с обувки с равни подметки, но сутринта бях избрала обувки в тъмносин цвят с триинчови токчета, за да бъдат в тон с тъмносинята ми пола и кремавата ми блуза.

Когато тя спря на светофара, преди да пресече Бродуей, се скрих зад сергия за дюнери. Хората ме отминаваха, говорейки на висок глас и смеейки се. Харесвах веселата, спокойна атмосфера на Уошингтън Хайтс. В топлите пролетни вечери като днешната сякаш всички бяха навън – семейства с деца, тийнейджъри, при­ятели, хора, които пазаруваха или се разхождаха.

Тръгнах отново след момичето с розовата рокля. Тя изми­на няколко пресечки по Бродуей, а после зави наляво в една тиха странична улица с ниски жилищни сгради с фасади от бели тухли. Ако в момента погледнеше назад, нямаше да мога да се скрия. Забавих крачка, увеличавайки разстоянието между нас, след което пресякох улицата, за да мога да я наблюдавам по-спокойно. Чудех се дали не живее наблизо. Дали всеки ден изминаваше този маршрут на път към метрото и обратно?

Случи се много бързо. Не я видях да се спъва, нито да поли­та напред. В един момент вървеше, а в следващия беше просна­та по очи върху тротоара. Огледах се. С изключение на мъжа, който говореше по телефона си на една пресечка по-надолу, на улицата не се виждаха никакви други хора. Без да се замисля, се затичах и пресякох улицата.

– Добре ли сте? – извиках, след като стигнах до нея. Тя беше застанала на четири крака и се опитваше да се изправи. – Госпожице, добре ли сте? – попитах я отново и се надвесих над нея, макар че не знаех как да ѝ помогна.

Тя се претърколи, седна с гръб, подпрян на стената на сградата, и вдигна поглед към мен.

– За миг се почувствах замаяна – отвърна със слаб, отнесен глас. – Може би нивото на кръвната ми захар е спаднало или нещо от този род. Огледа ожуленото си коляно, по което бяха избили капки кръв, сви рамене и започна да се изправя. Залитна леко и се хвана за мен. Усещах ръката ѝ върху рамото си, която сякаш изгаряше кожата ми през блузата. Бебето, което растеше в мен, беше нейна плът и кръв.

– Извинявам се – изрече тя и се усмихна смутено. Говореше английски с акцента на майка ми, в което нямаше нищо странно. – Закъснявах за лекции и ми се наложи да пропусна обяда. Просто трябва да хапна нещо. Наблизо на Бродуей има едно кафе.

Свали ръката си от рамото ми и пристъпи, олюлявайки се, напред. Хванах я за ръката.

– Почакайте, ще Ви изпратя дотам.

– Наистина ли? О, благодаря Ви.

Тя се усмихна и двете тръгнахме бавно по улицата.

Това не беше редно. Не трябваше да познавам донора си. Не трябваше да разговарям с нея. Но пък беше толкова вълнуващо. Да правиш нещо, което е забранено, и да ти се разми­не. Като например да загребеш още една лъжица сладолед зад гърба на мама.

– Много мило от Ваша страна, че ми помагате – каза тя и се облегна на ръката ми. Приличахме на две приятелки, излезли на вечерна разходка. – Хората казват, че нюйоркчани са груби. Но аз уча в Колумбийския университет вече четири години и всички са толкова приятни и дружелюбни. – Погледна към мен. – Аз съм българка.

– Майка ми е българка – изрекох, осъзнавайки, че това беше грешка, още преди да завърша изречението.

– Сериозно? – Тя спря сияеща и ме прегърна. Прегърна ме, сякаш бях нейна отдавна изгубена роднина. – Говорите ли български?

– Малко – отвърнах на български и доближих палеца до показалеца си.

Навремето говорех езика свободно, но не го бях използва­ла от дете.

– Повечето американци, с които общувам, дори не знаят къде се намира България. – Тя се поколеба. – Не бързате, нали? – попита ме предпазливо. – Наблизо има страхотен ирландски ресторант. Можем да хапнем набързо, ако искате.

– Всъщност щях да…

– О, не! Моля Ви, кажете ми, че нямате планове за вече­ря. – Тя ме гледаше с очакване, умоляващо, а лицето ѝ вече си възвръщаше цвета. – Ще ми бъде много приятно да ми разкажете за майка си и за начина, по който е дошла тук. Сигурно е било по времето на комунизма? Чувала съм невероятни истории.

Взирах се обувките си. В какво се бях забъркала?

– Така или иначе трябва да хапна нещо по-солидно от гев­рек – продължи тя. – Просто… Самотно е да се храниш сам, нали?

Беше изключително пряма и непринудена. Беше ми трудно да говоря за проблемите си дори и с най-близките си приятели, камо ли да си призная пред непознати, че се чувствам самотна.

– Моля Ви.

Тя ме погледна с лъчезарните си зелени очи, които приковаваха вниманието ти и изискваха от теб да изпълняваш всяка нейна прищявка, всяко нейно желание.

Замислих се за всички причини, заради които не трябва­ше да го правя. И въпреки всичко… Нима можех да пропусна възможността да се запозная с донора си, особено след като тя нямаше представа коя съм? Какво би било по-хубаво от това? Не беше редно, разбира се. Но аз не я бях търсила. Тя ми беше паднала в ръцете. Почти в буквалния смисъл.

Погледнах си часовника, печелейки време.

Какво толкова? Щях да вечерям с нея, а после всяка от нас щеше да поеме по пътя си и никога повече нямаше да се видим. В това нямаше нищо лошо. Щях да науча малко повече за живота ѝ, за семейството ѝ и за здравословните ѝ проблеми, които може би не беше споменала във формуляра за донорство. Ако имаше нещо притеснително, щеше да бъде по-добре да разбера за проблема предварително, за да бъда подготвена за него.

– Разбира се. Защо не? – изрекох най-накрая и тръгнах след нея.