Споделяли са ми всякакви мечти – от „мечтая да се оженя и да имам деца“ (не с конкретен човек, ами така, по принцип), през „мечтата ми е да съм толкова добър в нещо, че майка ми да каже „Браво“, „мечтая да променя света“ и „мечтая един ден никой да не отиде да гласува на изборите, ама абсолютно никой“ до „мечтата на живота ми е да яздя бял кон“.

Самата аз съм мечтала за куп чудесии през годините. От това да стана легенда (не да стана виртуозно добра в нещо, не да съм полезна, не да оставя смислена следа от присъствието си на земята), през „да си построя театър с подвижен, стъклен купол“ до „мечтая да имам дете, да го водя за ръка и да си говорим“ (не да стана майка и да отгледам доволен от себе си, смислен човек).

Любимата ми мечта обаче е на полицая от „Вълшебна нощ“ – великолепен спектакъл на Александър Морфов по текстове на Бекет, Мрожек и Йонеско. Всичко започва с куфара на двамата скитници, които чакат Годо. Някой го е откраднал и те търсят помощ от близкия полицай. Той започва да записва какво е имало в куфара. Отначало скитниците изреждат най-обикновени неща, които всъщност никога не са попадали в багажа им – риза, костюм, нови обувки, даже два чифта! После вътре се озовават къщи, лозя, Айфеловата кула,

отдавна изчезнали приятели, мечти за бъдещето.

Полицаят записва прилежно, постепенно движенията му прерастват в танц, който увлича и скитниците, куфарът се пълни с все повече и повече неща, докато нисичкият, тантурест служител на реда не се изкушава да сподели: „мечтая да съм висок, рус, със сини очи и някой да ме обича“. Така формулиран, копнежът му е толкова невъзможен, че дори един изчезнал или може би несъществуващ куфар, се оказва малък за него. Щом чуват признанието му, скитниците мигом  изтрезняват и изчезват,

пуфтейки разочаровано.

Призивът „Следвай мечтите си!“ ми се струва наивен и погрешен. Разликата между мечтата, осъществяването й и крайния резултат от целия процес е като разликата между мисълта, че ти се яде нещо сладко в неделна, зимна вечер и осигуряването на парче кекс, с което да задоволиш желанието си.

Пътят е дълъг и осеян с капани.

Защото… то хубаво ти се яде, но откъде да го вземеш по това време? Може би ще е по-лесно да си направиш. Не си сигурен какво точно „сладко“ ти се ще. Не е шоколад, не е вафла – тогава щеше да е по-лесно. Решаваш, че е кекс. Дотук добре. Ама какъв точно кекс? Най-разумно е да провериш първо с какви продукти разполагаш. Проверяваш. Намираш подходяща рецепта и започваш да я изпълняваш.

Да предположим, че успееш да разбиеш яйцата, брашното, захарта и всичко останало без проблеми и да подмажеш добре тавата. Остава ти изкушението да оближеш сместа, полепнала по купата. Можеш да се накапеш, да те заболи коремът или да си заклещиш главата в нея, ти си помисли ще рискуваш ли.

После идва ред на печенето.

Може да ти се получи добре, а може да извадиш от фурната нещо с форма и вкус на подметка. Възможно е също да изглежда идеално и да се спихне от първото докосване с реалността – ножа.

Приемаме, че всичко ти се е получило идеално на вид. Опитваш и има няколко варианта за развитие:

1.) много е вкусно, точно това си искал през цялото време;

2.) ужасно е на вкус, не се яде направо;

3.) супер е, но май все пак предпочиташ вафла… или компот;

4.) не е много вкусно или не е точно каквото ти се яде, но си изкара една приятна вечер в кухнята, даже слуша музика, и имаш още една добра, тествана рецепта подръка.

Да се върнем на мечтите и следването им. Мечтата, сама по себе си, често пъти е  твърде обща, романтична представа за нещо, което ни се иска.

Ако се втурнем да я следваме

в този й вид, едва ли някога ще я стигнем. По-добре да се поровим в хладилника, долапа и шкафовете на душата, ума и сърцето и да разберем какво има там – с какви съставки разполагаме. Представете си, че искате да направите шоколадова торта, обаче имате само кетчуп, сирене и два сухара? След първата ревизия, ако се окаже, че имаме наличните съставки, най-добре е да потърсим рецепта. Колкото по-наясно сме към какво се стремим, толкова по-вероятно е да го получим. Веднъж намерили рецептата (разбирай „направил си план за постигане на целта“), започваме да я правим, докато не ни се получи или опитваме веднъж, пък каквото стане. И най-сетне, постигнали мечтата си, хапнали от „сладкото“, решаваме харесва ли ни или не, искаме ли го или не и преценяваме как да продължим, след като си дадем сметка за отговора.

Опитът постоянно ми показва, че

не е здравословно да следвам мечтите си,

по-разумно и интересно е да изследвам посоката, която ми задават. Да съм подготвена, че ще се озова на място, което може да не ми хареса, или да е страхотно, но да не ми се остава там, или че ще стигна някъде другаде, а не където съм си мислела, че отивам и всичко това е напълно в реда на нещата. Мечтата да си висок, рус, със сини очи и някой да те обича, когато си нисък, тантурест полицай, те обрича на нещастие. А усилието и рискът да се разкриеш пред някого, за да те обича такъв, какъвто си (стига наистина да знаеш какъв си) е напълно възможно да се увенчае с успех.

Мечтите са само сигнал, че е време да си подсладим живота, но ако не ги превърнем в цели и планове, те рядко ни отвеждат в правилната сладкарница, още по-рядко ни подсказват как да си приготвим желания сладкиш.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара