Добре дошла, любов

На 15 години съм.

Имам нужда от вашата помощ.

Отнася се за любовта.

Вече съм изпитала какво е първата любов, въпреки че съм само на 15 години…

Р. С., с. Български извор

Вече почти година все­ки ден отварям писма, които започват еднак­во – търсят съвет, по­мощ, подкрепа. За първа­та любов. Вече си мис­лех, че всички любови са еднакви, няма първа лю­бов. Докато в редакция­та не пристигна и едно писмо от Пловдив: „За първи път обичам и съм обичана. Всичко ми из­глежда различно. Как да обясня на родителите си, че имам право на любов и че първата любов е най-чиста, най-неподкупна, най-искрена. А въз­растните винаги пресмя­тат…“

Ето, Дианиното писмо ми отвори очите – има, разбира се, първа любов. Същата тази, от която улиците стават по-весели или по-тъжни, а

на родителите и учителите им настръхват косите

от нея. И все едно знаят. „Малки сте още, малки сте още!“ Искам да ги успокоя – нали все ня­коя любов трябва да бъ­де първа? Нали все няко­га човек трябва да разбе­ре, че светът не се състои само от бележници, из­питвания и компютри? Нали все някога трябва да започне да гледа на света и по този начин?

Скоро обаче една май­ка ми каза: „Аз не се тре­вожа от това, че дъщеря ми е влюбена, а от това, че върши глупости…“ Глупостите бяха бягства­та от училище и намаляването на успеха. Права ли беше дъщерята? А майката?

Пак поглеждам писма­та. Те са толкова объркани, толкова питащи. Най-после събирам смелост да им отговоря, макар че едно време и аз питах, търсех съвет, ча­ках рецета, а страшно се ядосвах, когато отговорите не съвпадаха с това, което исках…

Уж са различни – и по пликовете, и по печатите, и по листата. Но повечето от тях носят умолява­щото:

„Помогнете!“

Питам се тогава: за какво да помогнем? И можем ли? „От две години обичам едно момче и тайно го следвам, където мога. макар че той не ми обръща никакво внима­ние. Искам да съм с него цял живот. Просто не мога да си представя, че ще живея с друг. Помог­нете ми, иначе ще се са­моубия… Искам да съм с него, разберете!“

Започнах да премислям всички варианти как можем да помогнем на 0. Как да стане тъй, че момчето й да я заобича, да са заедно? (Това впро­чем е един от най-често срещаните въпроси.) Но колкото и да мислех, стигнах до извода, че… не можем да й помогнем. Не само ние в редакция­та, но никой по света не може да накара някой човек да обича друг чо­век.

Чувство за двама

Знам, трудно е, тъжно с, самотно е, но дано да ви бъде по силите – от­дръпнете се, щом сте не­желани. Така или иначе любовта не се постига насила. А ако продължа­вате да настоявате за „любов на всяка цена“, има опасност да не спечелите обич, ами – пре­зрение. И нещо, което е  по-важно –  да загубите собственото си до­стойнство.

Скоро наблюдавах та­кава картина. Девето­класничка дружеше със свой съученик. Момчето замина да учи в друг град и през лятната ва­канция престана да й се обажда. Девойката посърна. Все търсеше сгоден момент да мине през не­говата улица. Звънеше му по телефона и мълче­ше. Причакваше го уж случайно на спирката с надеждата, че ще го на­кара да й обърне внима­ние. Уви, всичко стана наопаки. Приятелите му разбраха слабостта на Марина и започнаха да й се подиграват. Гледах и него – „умираше“ от щастие, че тя е толкова „хлътнала“. Един ден я спрях. Посъветвах я да се оттегли. „Лесно ви е на вас – разплака се моми­чето. – Ами после? Та аз толкова го обичам. Какво ще правя после?!“

„После“ наистина е ужасно време.

Дни, сед­мици, месеци светът ти се струва празен и безсмислен. Човек има усе­щането, че са му отнели единствената възмож­ност в живота. Какво му остава да прави? Ами ни­що друго, освен да взема първия си урок по житей­ска зрелост. И в това ня­ма нищо обидно. „Урок по житейска зрелост?“ – гледа ме скептично Ма­рина. Ами да. Защо мо­жем да учим английски, химия и цигулка, а да не учим как точно да пре­одоляваме мъчнотиите и огорченията, как да излизаме от тия заплетени ситуации. Нали в живота има успехи, но има и по­ражения, има удовлетво­рения, но има и разоча­рования? Ето, огледайте се по-далеч от вашата улица, от вашето учили­ще, от вашия клас. На­вярно там има други хо­ра, които

наистина заслужават любовта ви. 

Как да направим така, че да сме обичани? За жа­лост универсални рецеп­ти няма. Никак не е лес­но да се превърнеш в обичан човек. Но едва ли това може да стане е бягства от училище и до­ма, със стоене под прозорците на любимия, с мълчания в телефонната слушалка, които те уни­жават, правят те смешен. Има и други начини. Вгледайте се в себе си и в него. И… не тръгвайте към някого с желанието на всяка цена да го пре­вземете.

Диана от Пловдив каз­ва, че в любовта възраст­ните винаги пресмятали. Може би наистина звучи „пресметливо“, но в нещастната (или по-точ­но – несподелената лю­бов) трябва „да се пре­смята“, за да не се пре­върне най-красивото чо­вешко чувство в озлобление към хората, към све­та, за да се уважават усе­щанията на другия, за да не направим неща, за които по-късно можем да се срамуваме и съжа­ляваме…

В щастливата любов пък трябва да се „пре­смята“, за да се запази тя, за да не се превърне в нещастна. Неведнъж съм чувала момичетата и момчетата да казват: „Мен да ме обичат, пък тогава е по-лесно…“ Илюзия!

Никак, никак не е лесно

Спомних си: аз – ученичка и влюбена. До уши. Исках да съм постоянно с НЕГО, да се държим за ръце, да ми шепти колко съм хубава, да ми се възхищава, да ми носи чантата, да ми се обажда по телефона през пет минути. Пред­ставях си дори нашия общ живот след 10 годи­ни – децата ни, кухнята, спалнята ни. Предпола­гах, че все тъй ще си вър­вим – ръка за ръка, очи в очи, винаги, навсякъде заедно с НЕГО. Поне на теория ми изглеждаше чудесно, поне така пише­ше в книгите…

Но не стана така. Из­веднъж се оказа, че не съм „абонирана“ за щас­тието, както си мислех. Първата любов ме стъ­писа, свари ме неподгот­вена. Обърках се – тряб­ваше да се съобразявам с хиляди неща – с учили­щето, с моите и неговите приятели, с моето и неговото настроение.

Извед­нъж трябваше да общу­вам по всички възможни начини със света – от галенето до кавгата. А се оказа, че още не мога. Че съм била прекалено сопната. Че съм мислела по­вече за себе си, а за не­го – като за вещ, която мога без усилия да притежавам. Не успях да преодолея връхлетяло­то ме щастие, сметнах, че ми е задължено. И един ден то си отиде. Просто ми обърна гръб, защото аз не бях го заслужила и не полагах достатъчно грижи за не­го. Защото исках само розови дни и приказни сънища. А и в най-голямата любов хората се сдърпват, разделят, из­питват чрез други хора и обстоятелства…

Тези редове не претен­дират за универсалност. Исках да защитя първата любов пред родители и учители, да й позволя да се целува по улиците, да държи предълго телефо­ните заети. Исках да ка­жа още, че момичетата и момчетата на 16-17 години никак не са малки от деня, в който започнат да мислят за някого от­чаяно или по-малко, на­стойчиво или по-малко, щастливо или по-малко. Може би любовта е до­шла и може би не й е до­статъчен урокът по анг­лийски и химия.