Не беше тук и си отиде

Вечерта се бяха борили с дъщеря му до пълна изнемога, а смехът им изпълваше цялата къща. Търкаляха се по пижами върху дебелия килим в дневната, биха се с възглавници и тя, разбира се, го победи. Заспа отгоре му, а уханието й на мляко и мед го замая. Пренесе я в креватчето й и постоя в тъмното с усещането, че животът му е пълен, както само тригодишните умници и чаровници могат да го изпълнят.

Докато си взимаше душ след битката на века, си мислеше, че психиатрите в едно със сигурност са прави – общуването с деца и животни е най-добрата превенция срещу стреса. А кой в това тревожно време не е застрашен от стрес, когато кризата вилнееше от няколко години и нямаше никакви признаци скоро да отшуми?!

Съпругата му отдавна спеше, тя можеше да заспи и при земетресение. Мушна се тихо в леглото, като се опита да си отвоюва малко пространство, без да я събуди. Беше се разположила в неговата половина, а това извика спомен за първата им нощ заедно. Запознаха се случайно – предложи й своето място до прозореца в самолета от Варна за Франкфурт. Когато се разменяха, му се стори, че долавя онзи полъх на сухи треви и цитрус… Странно, защото по-късно разбра, че нейният собствен аромат е на канела. Полетът премина като в унес. И двамата трябваше да пътуват през океана, но така бяха игнорирали останалия свят, че напълно закономерно изпуснаха връзката. За да спестят пари, си взеха обща стая в хотела на летището, оказа се с голяма спалня. В онази нощ той дискретно излезе да се разходи, докато тя се приготви за сън. Когато се върна, я завари заспала напряко на общото легло.

Гледа я с умиление. Изритала е завивката в краката си – дори отпуснато в съня, голото й тяло с меки заоблени форми, изглежда младо и гъвкаво. Къдравите й бакърени коси са разпилени по всички възглавници. Седефените й ангелски криле сякаш излъчват собствена светлина. Майсторската татуировка покрива всеки квадратен сантиметър от гърба й – дни наред държа ръцете й и целува сълзите в очите й, докато я рисуваха. Той го бе пожелал, за третата годишнина от онзи полет: „Прищявка – каза й – просто сънувах нещо.” И тя се съгласи, без дори да попита с какво точно изображение ще радва него и света. Обичаха се и си вярваха.

Заспива усмихнат от спомена за магия, започнала преди десетина години, магия, която все още продължава.

***

Слезе от колата само по бански, в ръцете си носеше плажна хавлия и дебела книга с твърди корици. Тръгна по черния път през платото, босите му крака потъваха в прахта и онова чувство на свобода, пораждано от допира със земята, му напомни детството. Прекарваше ваканциите на село, безгрижно и спокойно, и уж времето бе спряло, а когато трябваше да се връща в града, имаше усещането, че цялото лято е било само магическо щракване с пръсти.

На десетина метра от високия бряг коловозите се губеха в стърнището. Земята бе суха и напукана. Допреди няколко дни тук се бе полюлявало зряло жито, а сега ниско отрязаните стебла, остри като копия, го принуждаваха да се движи подобно сапьор в минно поле. Спря на скалите, загледан в ширнало се в маранята на следобеда мързеливо море. Беше пусто, без рибарски лодки, платна и дори без вълни – спокоен безкрай, населен единствено със слънчеви отблясъци. Нямаше признаци за човешко присъствие и на малкия чист плаж, разстлан като носна кърпа в краката му. Докато подтичваше надолу по каменистата пътека, прокле глупавия си навик да приема нещата откъм някаква прекрасна, удобна и романтична страна, каквато те почти никога не притежават. Премина като в нестинарски танц по нажежения до бяло ад и не спря, докато овъглените му ходила не усетиха хладината на водата. Сгушеният в скалите пясъчен джоб бе истинско доказателство, че романтиката обикновено крие капани.

Застла хавлията в близост до водата и легна с облегната на гладката скала глава. Отвори томчето на произволна страница и покри с него лицето си, вдишвайки жадно мириса на море и мастило. Още в колата знаеше, че едва ли ще чете и взе луксозното издание по-скоро за компания. Бертранд Ръсел е удоволствие за дъждовна есенна вечер с димящи в камината влажни цепеници, обещаващи все някога да се разгорят. Стори му се кощунство да полага усилия да вниква в закономерностите на света, когато можеше просто да му се любува… под палещите лъчи… шепота на вълните… тишината … и нежния звън на малки камбанки. Очите му се затвориха.

Не подозира за присъствието ми или поне не го показва. Застанала е между мен и слънцето – слабичък силует, от който се излъчва невинност и тих звън на камбанки… Прави няколко крачки и спира току до водата, на метри от мен. За миг е абсолютно неподвижна. Струва ми се, че протегна ли ръка, ще мога да я докосна. Сега я виждам отчетливо – стройна, с къса рошава сламена коса…

Внезапно свива рамене и бялата й рокля с широко деколте се изхлузва като змийска кожа. Грациозно пристъпва встрани, дзън-дзън… Замира за миг, гола и прекрасна, само по фини синджирчета с малки камбанки, окачени около глезените й. Повдига се на пръсти, сякаш се кани да полети. Пристъпва – морето гальовно я обгръща и постепенно я разтваря в себе си. Погледът ми е магнетично привлечен от бавно покачващата се по тялото й водолиния: прасците, сгъвките на коленете, загорелите гладки бедра. Покачва се по двете матови полукълба с форма на разполовена праскова и отпечатък от бански като плиснато мляко. Точно от прехода сметана – шоколад, в онази копринена зона между нежните ямки на кръста тръгват ангелски криле. Татуировката достига до раменете й. Не мога да отделя погледа си от тях, омагьосан от реализма и красотата им – изглеждат съвсем като истински.

Тя продължава движението си напред с плавни въртеливи движения. Спира, гребва с шепи море и замеря слънцето. Сега цялата е покрита с бисерни капки и милиони малки парченца дъга. Обзема ме паника – не искам да я смутя с присъствието си – по детски замижавам, броя до три и свенливо отварям очи. Не зная дали аз съм станал невидим, но изглежда, че тя е.

Скачам, поставям ръка над очите си, оглеждам внимателно синьото, гладко като турско мънисто море. От момичето дори браздички по повърхността не са останали. Дали не съм сънувал? Но роклята й все още лежи на пясъка…

Навлизам в морето и когато става достатъчно дълбоко, поемам въздух и се гмуркам. Водата е кристална, откроява се всяка мидичка по дъното, струва ми се, че забелязвам едва видими вдлъбнатини от стъпки. Следвам ги, плувайки под вода. Използвам и последната молекула кислород в дробовете си, преди панически да изскоча на повърхността. Пред очите ми се въртят огнени кръгове, но слухът ми долавя нежен звън. Звън от малки камбанки. Идва откъм брега и бавно започва да се отдалечава. Когато най-сетне проглеждам, май успявам да мерна голата й фигура горе на скалите. След миг плажът пак е пуст, но сега е тъжен като съдран джоб. „Нима… Нима никога повече няма да я видя?!” – прецапвам до брега и хуквам след нея.

По-късно, неуспял дори да я зърна, стоя на ръба на скалата и гледам засипания с нажежен пясък Бертранд Ръсел. Стъпалата ми кървят, не бях усещал болката, но сега е непоносима. Сълзи избиват в очите ми. „Дай ми някаква надежда, че ще я намеря, Господи!”

Когато отвори очи, слънцето се бе скрило зад високия бряг. Изкачи пътеката в скалите и го обля магичната червена светлина на залеза. Отново нагази в стърнището, внимавайки за всяка стъпка. В коловозите на пътя мерна нещо лъскавко, полупотопено в прахта. Наведе се и го вдигна. Дзън – фино златно синджирче за глезен, с три малки сребърни камбанки.

Търси я три поредни години, всеки свободен миг от лятото. Долиташе от хиляди километри с безумната надежда да я открие. Започваше от тяхното място, чакаше я там с дни. После го обземаше тревожното усещане, че е някъде наблизо – на съседния плаж или в съседния град. Обикаляше заливите през деня, вечер заведенията. Спомените му бяха изкривени от постоянните опити да възстанови изпуснати детайли, които биха помогнали да я открие. Вече не бе сигурен в нищо, свързано с образа й, освен уникалната татуировка и златното бижу с камбанките на глезена й. Той носеше същото като медальон на врата си. Очите му се взираха в момичетата, които срещаше по плажове и басейни, хотели и ресторанти, барове и дискотеки… От време на време коленичеше до женски глезени с гривнички, от време на време ядеше бой…

На пустия плажен бар звучи джаз, перуански или може би боливийски.

След няколко часа той трябва да лети към мястото, което нарича свой дом. Чувства се обезверен и безкрайно самотен. Оглежда смълчания бряг и окончателно се сбогува с морето. Последна текила – сол, лимон и жест за „наздраве” към единствения посетител, седнал от другата страна на бара. Женски силует в контражур на залеза. Няма сили да отиде при нея и да я заговори. Приключил е с тази игра. Пие на екс. Сваля верижката от врата си, бавно изнизва от нея златното бижу. Поглежда го за сбогом и решава да го запокити в пясъка, може на другиго да донесе късмет. Барманът усилва уредбата и се запилява нанякъде. Тя слиза от стола, заобикаля и сяда до него. Гледат залеза и мълчат. Усмихват се, заслушани в музиката и в себе си. Обръщат се един към друг, той потъва в сините й очи. От широката й бяла тениска с надпис YOUR ANGEL се показват заоблените й рамене. Протяга към нея ръката си със свити в юмрук пръсти. Тя поставя отдолу дланта си, след миг върху й заблестява златното синджирче с трите сребърни камбанки. Босите й ходила – малки и изящни – докосват ръба на стола му, когато повдига колене към гърдите си. На левия си глезен има точно същата гривничка – златна, с три сребърни камбанки. Не ги чува да звънят, музиката или емоциите му пречат да чуе дори собствените си мисли. Украсяват заедно и другия й глезен. Тя слиза от стола, повдига се на пръсти – аха да полети – и го целува, по-скоро за миг дъхът й докосва страната му. Ухае на сухи треви и цитрус… Тръгва си. Отзад на блузата й са изрисувани ангелски криле! Обръща глава, очите им се срещат и в нейните има обещания, които той в момента няма как да проумее. Понечва да скочи, да я прегърне и никога да не я пуска, но всичко е като в сън – вцепенен е, не може да помръдне, от гърлото му не излиза и звук. Тя помахва с ръка за сбогом. Прекрасна, чиста, недостижима. Той мигва и вече я няма.

След три часа излетя за Франкфурт, откъдето трябваше да хване друг полет и да прелети океана.

***

Събуди се в ледена пот. Сърцето му думкаше неритмично – усещаше ударите му в гърлото си. Гърдите го стягаха като от метален обръч, а отвътре го жигосваха с нажежено желязо. Бореше се за всяка глътка въздух, която преминаваше със свистене през полуотворената му уста. Челюстта му бе схваната. Когато тъпа болка запълзя по лявата му ръка, още неразбудения му мозък осъзна, че това са класически симптоми за инфаркт. Обзе го паника, толкова внезапна и силна, че нито можеше да извика, нито да помръдне. Адреналинът напълно блокира мозъка му, почувства се безкрайно сам и безпомощен. По лицето му потекаха сълзи, плачеше – не за себе си, а за детето. Дъщеря му ще трябва да порасне без баща. Ако изобщо успее да порасне! Кой знае какво ще трябва да преживее? В този мръсен свят! Кой ще се грижи за нея? Майка й, някой чужд мъж, непознати хора? Може би трябва да я изпратят при неговите родители в България?

Мислеше трескаво: няколко поредни вноски за къщата са просрочени, но ипотеката може да се преструктурира; може да се оптимизират разходите… Заел се беше вече с това, но защо не го направи по-рано?! Защо проспа всички симптоми на предстоящата катастрофа?! Има начин, да, има начин. Може да се оправи, само да е здрав, само да оживее! Всичко ще бъде наред, само да оживее! Господи, само да оживее…

Бе имал своите трудни моменти, но най-после бе разбрал, че щастието е в това да се грижи за своето семейство, да го закриля… И точно сега ли трябваше да умре?

Спомни си как преди време негов близък приятел – гинеколог – му обясни с неудобство и тревога, че от медицинска гледна точка съпругата му няма абсолютно никакъв шанс да забременее… Реши, че животът му свършва, изтича, изпарява се, почувства се никому ненужен и празен. Тогава за първи път се напи и сънува… онзи сън, който бе сънувал преди години на брега на морето… На другия ден се събуди

с мисълта за татуирани ангелски криле…

Спомни си и разтърсващия миг, година по-късно, когато пое дъщеря си в ръце… голата й главица миришеше на мляко и мед – нейното ухание. Разтрепера се, не можеше да понесе толкова щастие, уплаши се, че сърцето му ще избухне и шрапнели от него ще наранят любимите му същества. Върна детето на съпругата си, целуна ги и двете – мляко, мед и канела – и бързешком напусна болничната стая, хукна по стълбите – нямаше време да чака асансьора, втурна се навън, нанякъде, в безумния вечерен трафик на големия град, в анонимната му тълпа, която попива и гаси всяка емоция, всеки порив и вопъл. Точно тогава, изблъскан и изхвърлен встрани като отломка, вдигна глава и измежду стълбовете с тролейбусни жици, разкривените фасади с накичени антени, светещите празнични гирлянди и мигащите светофари му се стори, че вижда небето. Но онова, другото – чистото първично небе, връстник на сътворението, а една звездица запулсира като детско сърчице… Вдиша студения зимен въздух, а той ухаеше… Ухаеше на сухи треви и цитрус.

Обзема го дълбоко спокойствие. Дишането му се нормализира, болката и паренето затихват. Успява да помръдне ръката си, щипе се – буден е! Нашепва като мантра кой знае откъде появила се в главата му фраза:

„…и разпореждат се с нашите дела, и ни помагат…”

– Какво става? – промърморва съпругата му в полусън.

– Спокойно, скъпа, спи спокойно – гали косата й.

– С кого говориш?

– С един… Ангел.

Вдиша дълбоко, но долови само уютния дъх на канела. От уханието на сухи треви и цитрус не бе останал дори помен.

– Тук ли е още?! – заспивайки пита жена му.

– Не, беше тук… И си отиде – докосна устните й със своите. – Не беше тук и си отиде!