Понякога съпругът ми ме упреква, че съм твърде откровена, когато пиша. Предполагам, че този път наистина ще предизвикам границите му, но го правя за добро – смятам, че много се говори за брака, за любовта, но по-малко за въпросите преди и малко след „да“-то, което води до гражданското или олтара. Това е онзи единствен (може да се повтори, потрети в живота, но като действие всеки път е различно) момент, в който отговаряме „да“ на въпроса: Ще се омъжиш ли за мен?“ и след това настъпва буря от емоции, които не е задължително да изглеждат като фойерверки в романтичен филм.
Наскоро моя близка приятелка прие предложение за брак от партньора си, с когото са заедно от години. Двамата живеят динамично и вече са научили някои горчиви уроци, които любовта ни дава. Затова приемам, вярвам, че положителният й отговор е напълно съзнателен, но не и напълно преживян.
Тя ми каза за годежа си в края на един напълно обикновен, работен телефонен разговор: „Получих пръстен с диамант.“ Попитах я след кратка пауза:
„Сгодена ли си?“.
Тя потвърди, но уточни, че засега и двамата не искат да говорят за това, нито за сватба, защото се чувстват „странно“.
На мен също ми беше странно, когато разбрах, че ще се сгодяваме с мъжа ми. Имахме близо 6-7 години опит като двойка, живеехме заедно, бяхме преживели първото семейно надебеляване от хубав живот, сериозни здравословни проблеми, тоест бяхме станали семейство и без подпис. През години имахме възможност да се разделим, но никой не го направи.
Той ми предложи по няколко причини – първо, точно тогава стана ясно, че двойките без брак няма да получат същите права като бракуваните, включително и при отглеждането на деца. И второ, защото държеше да ми покаже, че сме готови за дете и че то ще има достатъчно, за да живее добре.
Сгодихме се на купон вкъщи. Аз го предупредих, че не искам пръстен, а обеци. Сутринта преди партито, докато пиехме кафе, той ме попита: „Моля те, помисли върху отговора си. Не искам да се чувстваш принудена от обстоятелствата да взимаш решение или да го правиш заради очакванията ми“. Сцената я има записана на видео.
Той ми изсвири любима песен,
поднесе ми обеците, а аз се държах доста неадекватно – погледнах обеците – наистина много красиви, и измънках „да“ май първо на тях, а после на предложението. Колкото и да бях подготвена, сърцето ми подскочи. На записа се чува реплика от приятел: „Ей, един ден внуците ще ти се смеят!“.
Почувствах огромно облекчение от това заветно „да“, защото ме освободи от напрежението да взема решение дали ще се обвържа с мъжа ми. Бяхме семейство и преди да получа обеците с три вида перли, но превърнаха странното усещане за неизвестност в отношенията ни в хоризонт за нещо ново.
След това със съпруга ми си говорихме, че този емоционален акт на обвързване ми е напълно достатъчен. Бракът като институция е временно понятие в нашите семейства. Няма да навлизам в подробности, но и двамата сме изпитали и сладкото, и горчивото във връзките на нашите родители, имаме и разнородни семейства.
Във времето, когато ние сме били деца, това беше достатъчно трудно за преглъщане не само вкъщи. Знаем отлично, че не един подпис, а много по-сериозен ангажимент те прави нечия съпруга или съпруг.
Затова и изпитвах страх, че този подпис може
да вгорчи меда на отношенията ни.
Това не се случи. Дори ги укрепихме, защото напълно съзнателно решихме да запазим независимостта във финансите си и да запазя фамилията си. Съпругът ми имаше своите мотиви, а аз – моите, но вярваме, че не семейство Х по документи, а Y и Z с любов и постоянство създават дом за P, който знае, че хората са различни, но силни заедно. Отвъд математиката на алегорията, прецених, че искам и ще работя за името си, което вече се чува и не искам да губя пътя си.
Второто, от което изпитвах неприязън, беше подготовката за сватбата. По това време, а и сега често професионално организирам събития. Както казва мъжът ми: „Не разбирам как успяваш да събереш 200 души и всичко да мине идеално, а вкъщи не се оправяш!“. Е, да, истината боли, затова наех сватбена агентка. За мен остана изборът на рокля, подаръци и т. н., което ми се стори също толкова досадно, колкото и обикалянето по магазини за детски стоки по-късно. Кукленската красота на моделите и тренираният ентусиазъм на консултантите в магазините ми предизвикаха гадене от втория опит и затова бързо се сдобих с коктейлна рокля. Останалото оставих да избере майка ми. През цялото време на подготовка
говорихме за сватбата служебно
и аз не почувствах емоционална връзка с нея. Тя, за да ме оправдае, се оказа много приятно парти, на което даже проявих своя певчески неталант.
Най-сериозният страх преди и след „да“- то се засили седмици преди събитието. Аз не се чувствах готова да стана „госпожа“. Обръщението „госпожа“ ме караше да усещам товара на моите 30+ години, без дете и без истинско усещане, че съм готова за него. Бях кариеристка, която не напредваше драматично напред, с амбиции, които не можех да облека в конкретни дела. Бях наникъде, вкопчена в материални страхове и без готовност за дете. Ако се омъжех, щеше ли това да ме направи още по-несигурна в себе си? Щеше ли да промени посоката на живота ми без предупреждение?
От днешна гледна точка, съм благодарна от тази промяна. Оказа се, че „госпожа“ или „госпожице“ не ме прави повече или по-малко уверена. Факт е, че няколко месеца след сватбата, след прекратяването на поредния срочен договор,
поех дълбоко въздух
и се реших да се опитаме за дете. Получи се бързо и сега съм майка, което е много повече от „госпожа“ или „госпожице“, от живот с халка или без халка.
Не знам дали подписът в онзи априлски ден ни промени като двойка. Често си мисля, че онова „да“ успокои съпруга ми, че бъдещето ни е общо. Той има нужда от ясни отговори. За мен то беше еволюция, която преживях нито леко, нито тежко, но ми помогна да осъзная, че времето не е наше, ако не го впрегнем в правилните решения. Да бъда с този мъж, да станем родители заедно, си струваше онзи подпис пред погледа на служителката с глас и вид на фея. Казах „да“, настъпих церемониално съпруга си и останах Мая Цанева. Омъжена по любов и собствено убеждение.
Ей, какво ли не прави една жена за едни обеци!
0 Коментара