Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимка Веско Николов
Венци Мицов е музикант, писател, телевизионер, сценарист, а в последно време и хоноруван преподавател в Югозападния университет в Благоевград, където преподава „История на поп и рок музиката“. В периода 2015 – 2019 година е общински съветник в Столичен общински съвет. Член е на комисията по култура и образование, член е на творческия съвет на Столична програма „Култура“, заместник председател на комисията за връзки с гражданите и член на съвета за развитие на Къщата за литература и превод и Столичния съвет по библиотечно дело.
Венци е автор на симфонична и камерна музика, филмова музика, музика към реклами и поп и рок музика. Като пианист е свирил с оркестъра на БНР, Симфониета Враца, а негови творби са изпълнявани от различни български оркестри.
Част е от екипа, създал музиката за EMI номинирания филм на National Geographic “The gospel of Judas”.
Негова публицистика е печатана в почти всички издания в България, а като сценарист работи в различни предавания в БНТ, ТВ7, BTV, Pro BG.
Защо се съгласи да участваш?
Съвсем простичък отговор имам – аз съм музикант. Човек на изкуството. А в изкуството гениалността и лудостта вървят ръка за ръка. Казват, че когато пишел музика, Бетовен вдигал телесната си температура до 40 градуса, а после, за да се охлади, се поливал с ледена вода. И че това всъщност била причината той да оглушее. Дали това е истина или градска легенда – никой не може да каже. Но знаем, че със сигурност много от гениалните творци в историята на изкуството са били приемани като напълно луди хора – от Ван Гог, та до Владимир Димитров – Майстора. Или хайде, ако не луди, то поне – странници, което в народопсихологията ни си е синоним на лудост.
Кога за първи път осъзна, че си мъж и имаш мъжко тяло? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
В интерес на истината, до ден днешен се опитвам да осъзная факта, че съм мъж (това като опит да отговоря остроумно)…
Не знам, може би съм бил много мъничък – в онова време, в което чисто интуитивно докосваш всичко наоколо и усещаш обкръжаващата действителност, без да можеш да си я обясниш (или да ти я обяснят).
Терминът „мъж“ напоследък силно се е размил. Ако преди 150 години е било повече от категорично ясно – това е мъжко, това не е, то сега „мъж“ е по–скоро понятие, върху което се упражняват основните политически касти – либерали vs консерватори.
Познавам доста дами, които са много повече „мъже“, отколкото доста мъже. В оня старомоден смисъл на думата, касаещ качества като „чест, „доблест“, „смелост“.
Социалните роли отдавна не са това, което е заложено в Библията например. Но аз не съм вярващ, приемам написаното, без да го изповядвам.
А конкретно на въпроса – може би когато се влюбих за първи път. Но не помня дали се почувствах точно мъж, или по–скоро абсолютен загубеняк. Но и последното е мъжко, нали така…
Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имал ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътя, по който е минало самочувствието ти до момента?
Много хубав въпрос… Както знаете сами (а и се вижда от снимките на скромната ми, но доста обемиста персона) притежавам тяло на бременен с тризнаци сумист. Впрочем винаги, през целия си живот, съм страдал от наднормено тегло, да не кажа – от сериозно затлъстяване.
И проблемът ми не е свързан с определено заболяване, а с чисто и простичко плюскане на куп вредни храни, съчетано с нездравословен живот, липса на достатъчно движение и така нататък.
Не, почти не помня да съм се чувствал комфортно в тялото си. Това определено се е отразило на мирогледа ми, особено като се има предвид, че съм момче от дълбоката провинция, и, когато бях малък, съчетавах в себе си няколко абсолютно неприемливи за средата качества – дебел, с голяма уста, и на всичкото отгоре пианист. Познайте колко подигравки съм отнесъл и какви псевдоними носех. Не бяха лицеприятни, но аз някак оцелях в тоя ранен осемдесетарски детски ад. А ако питате за самочувствие – гледам да нямам такова. Напоследък се ужасявам от хората, които имат нереална самооценка и градят самочувствието си на база несъществуващи качества. Е, аз предпочитам да смятам себе си за един най–обикновен пролетарий, който, по някаква случайност се е озовал на място, което не е било предвидено за него.
Но това е друга тема и тя не е свързана с тялото ми на преял с мусака Аполон. В последните месеци направих нещо добро за себе си – свалих 22 килограма и сега съм 152. Целта ми е да достигна заветните 130, но имам още да поработя по темата. И тогава може да ми вземете второ интервю, защото може би ще имам нов, по–оптимистичен отговор…
Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях (страховете) и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Разбира се, най–напред като човек, който скоро ще навърши 50 (живот и здраве), съм в онази категория мъже, които са заплашени от така наречената „криза на средната възраст“. Един приятел бе написал: „Аз няма да остарея никога, защото финансовата криза ми попречи да изживея кризата на средната възраст“. Такива приятели имам аз – остроумни и смешни. Но, ако трябва да съм честен, имам страшно много страхове. Например – страх ме е от това, че краят наближава, а аз не създадох нищо запомнящо се. Да, написах музика, написах текстове, сценарии, но определено мечтите ми и реалността се разминаха сериозно.
Страх ме е от това, че вече не мога да посрещам нещата така, както ги посрещах преди 30 години. Коледа и Нова година не усещам като празници, нямам наивни очаквания за това какво може да се промени в страната ни.
Дали се тревожа – о, постоянно. Нощем се будя и си мисля – какво ще правя след 2 месеца, ще имам ли работа, ще успея ли да си платя ипотеката, ще ми наложат ли запор заради дългове към Топлофикация. Да, имал съм нужда от помощ – при това много пъти. Тази помощ ми дава семейството ми. Имам късмета да съм съставна част от най–якото семейство евър. Съпругата ми и синът ми са онези два стълба, които ме държат изправен и с високо вдигната глава дори тогава, когато наоколо е мрак и няма никаква надежда.
Върху какви концепции си изграждал и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националност, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции през годините?
Според мен човек не може да седне, да напише един списък с ценности и да започне да работи по него – все едно изпълняваш някакъв бизнес план, за да развиеш печелившо предприятие.
Аз изградих собствената си ценностна система, повлиян от Фройд и Хегел, от Киркегор и Сартр, от Достоевски и Камю, от Стравински и Барток, от Брамс и Бах, от Кандински и Пикасо, от Тарковски и Фелини.
Изграждах себе си във време, в което социализмът агонизираше и четенето на Кафка ми изглеждаше сякаш чета бюлетин за това какво се случва в обществото ни.
Лошото е, че днес Кафка е също толкова актуален, колкото беше тогава.
Изградих себе си, разкрачен между социализма с човешко лице и заведенията за бързо хранене. Опитах се и все още се опитвам да живея в капитализма, закърмен с демократически централизъм и планова икономика.
И това е вътрешна драма не само за мен, а за цялото ми поколение.
Не, това, че съм от мъжки пол, от българска националност и съм фен на ЦСКА едва ли е повлияло с такава сила върху изграждането на личността ми. Но това, че прекрачих от един строй в друг, все още ми се отразява и ще ме преследва докато съм жив. За това наричам собственото си поколение „прокълнато“.
Смяташ ли себе си за различен? Какво те подтиква да мислиш извън рамките? Или да излезеш от зоната ти на комфорт?
Всеки човек е различен и уникален. Именно заради това не споделям идеологическите доктрини на крайно левите розови либерали, които смятат, че е нужно някакво уеднаквяване на база ЕС например. Аз смятам, че трябва да сме, как беше – „единни в различията си“.
Дали излизам от зоната си на комфорт и какво ме подтиква да мисля различно ли – постоянно излизам от нея. Всъщност, вече почти нямам зона на комфорт. Но е факт едно – в последните години много се промених. Онази младежка агресивност, онази нетолерантност на едно постсоциалистическo sturm und drang увлечение вече ги няма. Научих се да приемам хората, научих се да приемам и техните идеи. Но това не ме накара да спра да се опитвам да споря и да излагам непопулярни тези. А непопулярните тези и мисленето извън наложените напоследък стереотипи се наказва. Справка – социалните мрежи, които са се превърнали в нов народен съд.
Какво е за теб интимното партньорство? Има ли смисъл от него или можем да съществуваме по единично? Как го виждаш днес в сравнение с първите ти опити?
Хм… То можем да съществуваме и поединично, а можем да съществуваме и без да оставим никаква следа след себе си, така, че просто да похабим кислорода и храната по време на живота си, но не това е въпросът.
Думата „партньорство“ не ми харесва. Звучи ми като извадена от доклад на някой HR по време на коледно корпоративно парти.
Аз предпочитам думата „любов“. Сигурно има интимно партньорство (като млад сигурно така е било политкоректно да наричам гаджетата си), но днес, след като навъртях 21 години, откакто живея със съпругата ми, мога да кажа, че ако не я обичах (а надявам се и тя – мен), не бих могъл да живея. И това не е просто партньорство. Това е симбиоза. Сексът, правен без любов, е спорт. Сексът, правен с любов…се нарича „любов“.
А ако питате за първите ми интимни опити…по – добре не питайте, бяха си пълна катастрофа. Но и аз си бях един провинциален задръстеняк, така че е напълно логично…
Цялото интервю четете на сайта КОЖА
0 Коментара