Слава

Гледахте ли филма „Слава“? Нискобюджетен, на славния тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов, обрал много награди на кинофестивали в Европа и по света.

В главната роля е Маргита Гошева, съпруга на актьора от Народния театър Иван Бърнев. Действието се развива в първите години на новото хилядолетие. На власт е царят. Министърът на транспорта е объркан от вълненията и синдикалните протести в БДЖ, а пиарката, която е централният образ във филма, би трябвало да съм… аз. Просто бях директор на пресцентъра по онова време, когато един кантонер върна на държавата голяма сума пари, разпилени по жп линията.

Точно си мия чашата от чая, след като съм написала на една клиентка с мания за величие и големи амбиции в сферата на политиката, че да изпълнявам аз нейните предписания вместо тя моите, е като да обърнем хода на еволюцията. Тъкмо доволно и с облекчение се заслушвам в новините, които звучат от телевизора и не щеш ли чувам за наградения чисто нов филм по моя казус. По първия ми казус в битността ми на пиар! Не можеше да е истина. Точно се поздравявах мисленно за привилегията да си подбирам хората, за които да работя и да ми е спокойно и на съвестта, и на душата – и хоп, някой се сетил да превърти часовника с петнайсет години назад и да припомни тази история, за която от години не се бях сещала.

Ами ако сега се сетеха, че аз съм човекът, който измисли всичко?

Живи сме все още всички прототипи. Само това ми липсваше. Място не можах да си намеря, докато не изгледах филма. Той разглеждаше темата за безогледната манипулация и подчиняването на човешките съдби на медийната пропаганда.

Превърнах този човек в герой и за едно денонощие той изгря на страниците на вестниците и рубриките на телевизиите и радиата. Един съсипан човек със скършено доверие в почтеното политическо управление, употребен и забравен, показват авторите на филма в лицето на протагониста – добросъвестният стрелочник, и една

студена, безпардонна кучка,

олицетворена от шефката на пресцентъра, която ще съсипе на клетия човек живота и най-лошото – надеждата, че е истински важен и значим примерът му. Истината, разбира се, беше по-друга. Във всеки аспект, но да не забравяме, че става дума за художествено произведение, и то много качествено, каквото само животът може да подскаже.

Всичко стана от немай-къде. Бях пиар на десетина дни. Така се случи, че близкото ми приятелство с младия тогава царски министър ме преведе от единия бряг на пропагандната река на другия. Нямах идея що за професия е това, то едва ли някой имаше по онова време в държавата. Тази професия тепърва си пробиваше път и нямаше от кого да се учим и откъде да четем.

Не само протестите в БДЖ трябваше да се заглушават, много неща се случваха по едно и също време. БТК се раздържавяваше, Български морски флот, речно плаване, авиокомпания „Балкан” беше фалирала и трябваше спешно да се създава нов национален превозвач, вреше и кипеше от интереси, преговори и договорки, как

без шум и излишни тълкувания

и медийни коментари да се съсипе де що имаше държавно предприятие, фирма, компания.

Прочетох за кантонера и без да се замислям много, реших да го превърна в сензация. Имахме герой. Истински пример за новия морал, който беше афиширан от младите царедворци и т. нар. „великденци”, които заедно с царя обещаваха нови критерии и стандарти на морал в управлението. Щеше да отвлече вниманието от протестите, както във филма отлично е пресъздадено, а и за човека добре, и за министъра глътка въздух. Чак сега ми идва да се самопоздравя за страхотния рефлекс. Какво друго, ако не церемония по награждаване на съвестния служител на БДЖ и с какво, ако не с часовник, на който пише винаги да е на точното място в точния момент или нещо от рода. Часовник, нов, лъскав, ама с дефект, както става ясно от филма и, разбира се, че трябва да е с дефект, иначе къде ще отиде алюзията за

бутафория и скалъпена сценография.

Нещата не се изчерпват с тази само отвратителна подробност. Във филма фанатичната кариеристка ще затрие часовника реликва на човечеца от именитата по време на соца съветска марка часовници „Слава”. Така сполучливо е наречен и филмът. Честно казано, не помня да съм виждала часовника на героя стрелочник. Вероятно някой от служителите от протокола го е прибрал някъде, наистина нямам идея. Възможно е и аз, ошашавена от бързината на ситуацията, която предизвика нужния ефект, да ми е отвяла спомена за стария часовник на човека, но кълна се, не помня да съм виждала Славата.

Аз кариеристка не бях, бях уплашена до смърт и отговорна до умопомрачение за репутацията на приятеля ми от детинство, който ме отмъкна от телевизията, в която се подвизавах успешно като продуцент, за да съм му най-довереният човек в министерството, принципал на най-мощните икономически предприятия, които следваше да бъдат затрити.

Като изгледах филма, се ядосах малко, че не ме е потърсил никой да разкажа как стояха нещата и как нямах никаква вина за изчезването на реликвата, както и причините да прояви той безпримерния си героизъм, който съвсем не беше продиктуван само от човешката му почтеност и будната му съвест.

Но нека не разваляме хубавото внушение от екрана.

Остана ми утехата, че ме беше изиграла любимата ми съвременна актриса Маргита Гошева. Наскоро успях да се срещна с нея на едно странно събиране и й се представих.  Благодарих й и й се извиних.

Във филма героинята изживява личен катарзис и успявайки най-накрая да забременее (находчив сценарен обрат), авторите дават шанс на антипатичната кобра да омекне и да придобие човешки черти. Мило, все пак.

Аз не съм правила опити да забременявам, вече имах дете, на което почти не беше възможно да обърна внимание. Тя, на около две години, ми мокреше реверите, като тръгвах с малкия си скъп куфар на поредната командировка или обучение в чужбина, а това се случваше през седмица.

Така щеше да порасне, болнава, ревлива и с протегнати ръчички към суровата си майка, която евроинтегрираше страната към заветния клуб на богатите стари демокрации. По-късно, когато щях да сменя министерството и да се завтека да затварям преговорна глава „Правосъдие и вътрешни работи”, да давам доколкото е възможно обяснения какви са зависимостите между ченгета и мафиотски босове, защо стават убийства в центъра на големите градове и как така безнаказано безпомощни старци биват нападани в домовете им, щях да я намирам, часове след като са затворили училището, примирена при портиера, със

зачервени очи и ням укор,

който издълба улейче между веждите още преди да ни приемат тържествено в лелеяния съюз, а майка й да обещае още по-тържествено, че за нищо на света няма да се върне на каквато и да е позиция в държавно ведомство.

Само ако предполагах в какво се замесвам тогава с онази първа моя пиарска драматургия. Само ако можех да си дам сметка, какво ще се случи с невинните момчета и момичета, дошли от Лондонското сити, за да служат на държавата в преход и колко висока щеше да е цената на малоумната ми отдаденост.

Няма как човек да си избира миналото обаче.

Нямаше как да предполагам за последствията от височинната болест и преобразяването на хората, които попадат в системата, както и за силата на наркотика власт. Нямаше как да се досетя, че ще изгубя приятели и вътрешният конфликт от невъзможността да проумея как така привидностите, упойващите приказки за цивилизационен избор и проевропейка лоялност, крият само капани и захлопват вратите пред оглупялото ни от надежди и френетично упование в светлото бъдеще общество.

Дъщеря ми с днешна дата е чудесна млада жена. Учи в чужбина и може би няма да се върне в България.

Аз съм с автоимунно заболяване,

за чиито причини медицината няма обяснение. Медицината не признава, че ситуации като тази с часовника може да нанесе драстични поражения, които да те притиснат и оставят задълго в безпомощно състояние. Аз не просто присъствах, участвах и се ошлайфах в занаята да представям желаното за възможно, а случващото се за единствено правилно.

Не станах кучката от филма, впрочем, никога. Славата и признанието такива, каквито приписваме на днешните силни на деня, ми предизвикват световъртеж и гадене. Избягвам да се замислям за вината и невежеството, което е в основата на повечето беди в живота ни, за да не провокирам симптомите на мистериозното си заболяване. Откакто гледах филма, съм си наумила да отида и да видя кантонера, който все още си живее на онази гара на десетина километра от София и да му се извиня за пустия часовник, защото ми е гузно, много гузно и всичко заради едната Слава.