Тя е от тези, които трудно се вместват в обичайните клишета за рисуване на героични женски образи. Самостоятелна, независима и достатъчно добре справяща се с живота си, в същото време Румяна Слабакова е щастливо омъжена, майка и световно признат професионалист. Не пасва на образа на самотната бегачка на дълги разстояния с бляскава кариера, но кънтящ от празнота дом.
Минала е през всичко, което животът на един приключенец може да предложи, включително дългогодишна емиграция и доказване в съвършено чужда среда. Но не се е ожесточила и овълчила от ударите, напротив – запазила е една особена и неподлежаща на описание женска мекота, която обаче не й позволява да изглежда и да бъде слаба. Гледа на себе си като на човешко същество, което има задачата да прави смислени неща, а женската й природа е само красива подробност в тази мисия.
Всъщност тази единствена българка – член на Норвежката академия на науките, е от жените, които дори не се нуждаят непременно да бъдат определяни като феминистки, защото целият им живот е същността на феминизма. Тя е правозащитник не на площада, а в ежедневието си – с всеки свой професионален проект, с всяка своя научна или обществена дейност, със себе си и примера, който дава. Жена отвъд границите на мъжко-женското библейско разделение. Професионалист, надживял нравствената балканска патриархалност. И човек, който напълно обезсмисля напъните на набиращата сила съвременна мизогиния.
Срещнах се с тази световна българка по повод приемането й в Норвежката академия на науките в края на пролетта на 2019 г. И съвсем логично, разговорът ни се случи на едни мисловни и духовни нива, които би трябвало да бъдат естествена територия за обществена размяна на позиции по принцип. Споделям го с аудиторията на “Жената днес”, защото съм искрено убедена, че Румяна Слабакова е точно тази жена – с голямо Ж, днес.
Румяна Слабакова е родена във Варна през декември 1957 г. Завършва английската гимназия там през 1976 г. и английска филология в Софийския университет през 1980 г. До 1992, когато емигрира със семейството си в Канада, работи като старши асистент в Катедрата по чужди езици в СУ. В Канада попада като докторант в университета МакГил, Монреал, при Лидия Уайт, създателката на научната дисциплина „Усвояване на втори език“, и защитава дисертацията си през декември 1997 г. Веднага заема място на професор в Университета в Айова, където преподава лингвистика в течение на следващите 15 години. Там създава своята
теория за усвояването на втори език,
наречена „Хипотеза за най-тясното място (The Bottleneck Hypothesis). През 2009 г., заедно с колегата си Джейсън Ротман основава списанието LAB (Linguistic Approaches to Bilingualism) и става редактор на серия от научни книги в издателството „Бенжаминс“, Холандия. Пет години по-късно напуска това списание, за да стане главен редактор на водещото в света списаниe за втори езици SLR (Second Language Research).
През 2013 е рекрутирана като директор на Център за усвояването на втори езици и професор към Университета в Саутхамптън, където работи досега. От 2017 насам е чуждестранен професор по лингвистика в университетите в Тромзьо и Трондхайм, Норвегия.
Член на Норвежката академия на науките от 2019 г. Има повече от сто публикации, 3 монографии, канена всеки месец да изнася лекции и консултира научни проекти в научни центрове в Япония, Китай, Хонконг и цяла Европа. Омъжена е за писателя и литературен критик Златко Ангелов.
Ако животът ти беше книга, а ти – главен герой в нея, какъв жанр щеше да е това и какъв е характерът на главната героиня?
Аз продължавам да чета много книги извън професионалните, но те са ограничени в жанра интелектуален роман с интересни женски образи. Така че, ако животът ми беше книга, щеше да е психологически роман с жена в главната роля. Виждам се в сюжет, при който героинята преодолява много трудности благодарение на своя ум. Тя преминава през
периоди на скромност и агресия,
докато се научи как да постигне баланс между тях. Конкуренцията в науката, наситена с повече мъже, ме поставя в положение да избирам между агресия и отстъпчивост. Опитът ми показа, че печеля повече, когато уважавам съперниците си и внимавам да не ги засегна или подценя.
Но главните ми усилия отиват да подкрепям съмишлениците и студентите си. Преди четири години моята теория беше нападната много агресивно от един мъж. Отговорих му почтително и аргументирано в статия, където представих позиции на учени от други теоретични гледища, които подкрепят моята теория. Наскоро той ми се извини с имейл за своята агресивност.
Коя е основната разлика между една жена, когато е на 24 и когато е на 50+?
Основната разлика е, че жената на 50+ е придобила самочувствие. На 24 години външният вид играе водеща роля за самочувствието. Аз нямах самочувствие нито за външния си вид, нито за способностите си, когато бях на 24. Усещах, че имам силен ум и реших, че за да придобия самочувствие и да стана самоуверен човек, трябва да го съчетая с дисциплина и труд. Тази формула заработи в живота ми и постигайки желаните от мен резултати, на 50 години имах натрупан сериозен опит и естествено придобих самоувереност.
Самоувереността идва от това, че зная какво мога и как да го постигна, както и какво не мога. Една жена над 50 години е научила, че успехът се дължи на постоянство и целенасоченост. Една жена на 24 може да си позволи да опитва най-различни неща. Бях на 26, когато настъпи преходът между този вид опитване,
търсене и намиране на цел в живота.
Тогава спечелих конкурс за асистент в Софийския университет. Направих го със страхотен труд и без да вярвам в способностите си, но успехът ме стимулира и промени живота ми. На по-зряла възраст, когато не успявах да постигна нещо, съзнателно се стремях да разбера кои мои слабости са причина за моя неуспех. Докато егото ми на 24-годишна жена беше все още много ранимо, за да се интересувам открито от слабостите си.
Имала ли си моменти, в които си усещала, че не си избирана, предпочетена, одобрена или не са вярвали в способностите ти, защото си жена?
Това ми се случваше само в България. Откакто имигрирахме в Канада и след това, когато работих в САЩ, получавах винаги подкрепа от своите колеги и ментори-мъже. Вярвам, че съм имала късмет, защото такава подкрепа не се приема за даденост в академичните среди. Моят ментор в Университета в Айова, Бил Дейвис, оцени способностите ми, като ме назначи за член на катедрата, ръководена от него, и през целия ни професионален път винаги ме подкрепяше.
Как извървя пътя от България до света?
През 1991 г. решихме да емигрираме като семейство, но водещата роля за това решение беше на съпруга ми Златко Ангелов. Аз не бих се решила да емигрирам сама. Първите години на емиграцията са изключително трудни и важни. Ние ги преживяхме като семеен екип. Започнах докторантура в Университета Макгил в Монреал още през есента на 1992 г. и я защитих през 1997 г.
Много ми се искаше да останем в Канада, но работният пазар в академичните професии е такъв, че човек не може да избира къде да живее. Например, моята най-близка приятелка попадна в Олбани, Ню Йорк, а аз в Айова Сити, Айова. Айова ми даде страшно много: финансова помощ за научни изследвания и пътуване; добри колеги; талантливи студенти. Животът ни там беше много по-космополитен, отколкото очаквахме.
Айова Сити е университетски град, заобиколен с царевични ниви, но в него имахме приятели не само от Америка, но и от Ливан, Франция, Германия и Южна Африка. Американските ми колеги в Средния запад винаги са ми оставяли отворени врати за всякакви възможности и нещата, които не съм получила, са само тези, които не съм поискала. Когато получих грант да работя за една година в Сан Себастиан, Испания, през 2011-2012 г., усетихме, че
стара Европа много ни харесва.
Затова, когато по същото време получих оферта да стана професор и директор на научно-изследователски център в Университета в Саутхямптън, реших да приема. Наскоро бях поканена да се присъединя към голяма научно-изследователска група в Университета Тромзьо, Норвегия; оттогава съм гостуващ професор в Тромзьо, а от миналата година – в Университета в Трондхайм. Заедно с един колега в Айова създадохме ново лингвистично списание, което в течение на десет години съществуване си извоюва значителен авторитет. Бях поканена за главен редактор на водещото списание в моята област, където работя и сега.
Харесваш ли живота си? Той стана ли това, за което мечтаеше или си представяше някога?
Животът ми надхвърли моите очаквания. Спомням си, че когато Златко отиде за първи път в САЩ, се запитах дали някога ще имам щастието да прекося океана и да видя други светове. Не вярвах това да ми се случи в дълбокия соц. Но съдбата е имала други намерения.
Мислиш ли, че щеше да имаш адекватна кариера в България?
Адекватна на какво? На 26 години постигнах най-добрата работа, каквато можех да имам в България като дете от некомунистическо семейство: преподавател в Софийския университет. Мислех, че ще се пенсионирам на тази работа. Исках да се занимавам с наука, но когато предложих тема за дисертация, се оказа, че темата трябва да бъде одобрена от партийната група на катедрата. Това ме отврати до крайност и реших да не правя дисертация в България. Каква би била кариерата ми, ако все още преподавах в Софийския университет, ми е трудно да си представя. Може би и досега щях да давам уроци по английски, толкова досадно, но необходимо.
Какъв е светът извън България за теб и с какво той те промени?
Академичният свят в Канада, САЩ, Испания, Англия и Норвегия, който аз познавам, е построен на търсенето на истината с научни средства и се развива на принципа на конкуренция според способностите, т. е., на меритокрация. Попадайки в тази система, аз се промених изцяло. Атмосферата на честно отношение към научната истина ме изненада и стимулира. Постепенно се научих да изказвам мнението си по същество и без персонална оценка. Трябваше да се науча и да приемам професионалната критика, без да я възприемам като критика към личността ми. Разбрах, че критиката само ми помага да усъвършенствам собствените си идеи и тяхното изразяване.
От друга гледна точка, животът на Запад е много добре организиран, а в Америка е подчинен на принципа на удобството. Животът е лесен и приятен. Естествено, това ни хареса и вече не мога да си представя да се върна да живея в държава, където човекът не е център на внимание и грижа на общността. В Америка се почувствахме част от различни общности, на които искахме да принадлежим: университетски хора, съседи, жители на квартала, хора, пазаруващи на фермерския пазар, хора, практикуващи йога, хора с либерални възгледи, и т.н. Станахме силно политически активни като членове на Демократичната партия. Горда съм, че съм гласувала в четири различни държави.
Кое е най-твоето място и защо?
Това е много труден въпрос за мен, защото нямам само едно място. Чувствам се у дома в няколко страни, включително напоследък в Каталуния. Синът ми и майка ми живеят в Канада, а дъщеря ми в САЩ. Най-доброто място за мен е там, където мога да се разхождам покрай морския бряг и да правя йога. Добрата интернет връзка е задължително условие. Барселона е много привлекателна със своя дух.
На какво, според теб, се дължи силният патриархален дух, примесен с толкова примитивна мъжественост у нас в последните години?
Този патриархален дух се усети във времето веднага след падането на Тодор Живков. Спомням си как в Софийския унивеситет организирахме общество на жени против порнографията, която през онези години беше заляла софийските улици. На една среща поканихме издател на порнографски вестник. Той ни каза, че сме против порнографията, защото вече сме остарели и грозни, което не беше вярно. Тогава реших, че до края на живота си трябва да водя борба с това женомразство. Естествено, че то съществува и на Запад, но не в такива примитивни форми. Феминизмът е движение за човешки права. И аз съм горда да се нарека феминистка без никакви извинения и уговорки.
На какво се дължи женомразството в България ли? То е проява на слабостта на мъжете, които се страхуват да не загубят привилегиите и властта си в обществото. Намирам паралели между женомразството и омразата към имигрантите, към хората с различна сексуалност, към циганите и черните хора, към различните … Но това не е само българско явление. Достатъчно е да не забравяме колко жени гласуваха за Тръмп в САЩ.
Как изглеждат българските бури през твоите очи?
Не ги следя.
Образът на човека на науката, когато е мъж, може да е секси – фантазиите за разсеяни, но обаятелни професори, по които студентките въздишат… Защо според теб обикновено образът на човека на науката, когато е жена, се рисува като скучна леля без грим и в бозави дрехи, която умее единствено да е злобна?
Това е клише, което според мен не е вярно или поне е преувеличено. В един от вестниците, които чета, The Financial Times, този уикенд имаше голям портрет на млада биоложка от САЩ, която работи в Кеймбридж. Тя беше представена като интересна и привлекателна жена. Като се огледа наоколо човек на лингвистична конференция, жените изглеждат много по-шик.
Какво е мястото на жените днес? Какво ти отне фактът, че си човек от женски пол и какво ти даде?
Напредъкът на жените в обществото е неумолим и необратим, жалко само че не става толкова бързо, колкото ни се иска. Мечтаех си, че най-малката ни дъщеря (31 г.) няма да се сблъсква със сексуална дискриминация в живота си, но все още не сме стигнали дотам.
Жените трябва да си извоюват мястото и по икономически начин.
Например, аз не ходя на кино да гледам action филми и не си купувам книги, написани от мъже. Знам, че това е крайно, но така съм решила. При положение, че повечето четящи хора са жени, пазарът на книги ще се промени рано или късно. Възпитавам студентите си да са силни жени в науката и да не търпят пренебрежение. После, окрилена съм от прогреса на жените на видни постове в политиката: Лаура Кодруца Кьовеши, Кристалина Георгиева, Нанси Пелоси, Александриа Оказио-Кортес, Елизабет Уорън и много други.
Какво ми отне и даде фактът, че съм човек от женски пол? Нищо не ми е отнел, а ми даде възможността да създам двама човека с тялото си.
Когато стана член на Норвежката академия, какво си каза?
Нямаше по-изненадан човек от мен. Изпитах силна благодарност към колегите, които ме бяха предложили, и към съпруга си, който много се радваше.
Какво се случва сега с теб? Върху какво работиш, накъде още по-нагоре или пък кой знае – може би в друга посока?
Това лято пиша нова книга за Кеймбридж Юнивърсити Прес заедно с една бивша и една настояща моя студентка. Казва се „Генеративната теория за усвояването на втори език.“ С колеги ще кандидатствам за грантове от британски и европейски агенции. Непрестанно публикувам нови данни. Животът ми е хубав и не мисля за пенсиониране. Но като се пенсионирам, може да забия в друга посока: например, иска ми се да стана инвеститор на борсата.
Без какво не може една жена?
Не мога да кажа за всички жени, но аз не мога без морето и без йога.
0 Коментара