За случайностите с респект говорят и литературата, и киното. Един от любимите ни американски писатели – Том Робинс определя случайността „като място, където Бог се подписва с псевдоним, и явно набора му от алтернативи на творческото име е голям, защото в живота на българската актриса Ирина Атанасова е използвал голяма част от наличните си псевдоними в този момент.
Снимки: „Активист 38“ и личен архив
Коя е тя?, ще попитате вие, а ние ще ви насочим към избраните киносалони в столицата и провинцията, където от 28-и февруари се разпространява българският филм „Котка в стената“. Създаден от „демоничното дуо“ (определение дадено им от лидер на БСП, който видя в предишния им филм „Звярът е още жив“ сериозна заплаха за историческото реноме на партията) Мина Милева и Весела Казакова, „Котка в стената“ е дебютът им в игралното кино, който като „световно кино“ припозна публиката в Локарно и Варшава, откъдето
филмът си тръгна с международни награди.
Българската публика го видя за първи път в края на миналата година, когато „Котка в стената“ се срещна с почитателите на Мина и Весела в България в рамките на „Киномания“.
Историята, която уж започва като разказ за една рижа котка с две имена – английско Буу и българско Златко, която попада в стената на един апартамент в лондонски блок, в крайните квартали на града, е всъщност метафора на много неща – капанът, в който жителите на блока попадат в плановете на общината за ненужна реновация, коридорите, в които се вкарваме самите ние, жертви на медийната манипулация за създаване на ужас от различния по етнос, цвят и идеи до смисъла да бъдеш човек. Ама от онези, за които Шекспир пише
„Човекът! Колко велико творение е той! …
Венец на всички живи твари!“
Е, филмът на Мина Милева и Весела Казакова е за онези, малко на брой моменти, в които всеки един от нас се вижда като такъв, мечтае да бъде такъв и работи упорито и усърдно, за да го сбъдне. Горещо препоръчваме този филм, особено в момент, в който медийната манипулация работи на високи обороти, и насажда колко опасен е инакомислещият човек.
В тази отговорна мисия на Мина Милева и Весела Казакова се включва и целият творчески екип на филма – актьорите, операторът, художникът, монтажистът, звукарят, както го наричат те. Да, „Котка в стената“ е един от малкото български филми, в които звукът си е на мястото и заслуга за това има Георги Маринов. Всъщност,
всичко в този филм си е на мястото,
и създава толкова истинско усещане за нормалност, за която без дори й да подозираме сме зажадняли всички ние, отглеждани в придвидливо създадената и поддържана среда – Холивуд и другите. Е, другите могат да бъдат по-добри от Холивуд и слава богу, защото се споделят важни неща – същите онези неща, които си мислите тайно и се страхувате да споделите с другите. Защото някой ви казва, че те са различни, а всички истинско у вас крещи обратното. Крясъкът ви е споделен. С една „Котка в стената“.
Бурята на Ирина Атанасова
Българската актриса Ирина Атанасова е откритие на Мина Милева и Весела Казакова. Срещата им е случайна и произвежда още една голяма случайност, която ще я превърне в основен герой в дълго подготвяния им филм „Котка в стената“. В България Ирина завършва класа на професор Крикор Азарян, но не се отдава на живота на актриса, защото съдбата има други планове за нея.
Попада в Лондон пак случайно, когато отговаря спонтанно на покана на англичанка да бъде детегледачка. На острова преминава през всички фази на емигрантския живот –
детегледачка, чистач и йога инструктор,
докато една неподправена среща с Мина и Весела в Лондон не я прави част от екипа на един от най-интересните и провокативни български филми „Котка в стената“. Същата способност на съдбата да си играе с хората я среща с настоящия й съпруг Стивън, с когото от година и половина се радват на прекрасно малко момче на име Сторм (Буря). В разговора с Ирина, пък и докато гледах „Котка в стената“ два пъти и плаках и се смях с героите, си помислих, че в живота на Ирина случайността е твърда константа.
Ирина, как се озова на снимачната площадка на филма „Котка в стената“?
Случайно! Така случайно, както се озовах и в Лондон – просто последвах една покана. Срещнах се с Мина и Весела, която познавам от годините, прекарани във ВИТИЗ, в апартамента на Мина, в Лондон, където всъщност се снимаше и филма „Котка в стената“. Те работеха упорито върху новия си филм – сценарий, набиране на актьори, уточняване на детайли. Та, във въпросната вечер, в която те довършваха някои от нещата върху филма, аз им разказвах една весела история. Една от тях предложи да заснемат това, което казвам.
Реших, че е просто някаква щура идея.
На следващия ден ми се обадиха с офертата да се включа във филма и да изиграя главната роля. Аз им предложих и детето, което искаха да намерят аз филма – да говори на два езика и да е свободно пред камера. Предложих им детето на едни мои приятели – Орлин Асенов. Заради него решихме името на моята героиня да е Ирина, защото той, по това време, беше само на пет години, и ме познаваше като Ирина. Щеше да се обърка, ако на снимачната площадка чуваше да ме наричат с друго име, затова решихме името на героинята ми да е Ирина. Интересното
в този филм е, че всичко се случваше в реалността,
която си бяхме създали. Дописвахе се сцени, вдъхновени от живота около нас, дори самият Орлин в един момент сам импровизира един свой монолог, който остана във филма и се получи много, много добре. „Котка в стената“ е незабравимо преживяване за всички нас и сърцето ми се пълни, когато виждам как реагират хората – защото е направен от хора със сърца за хора със сърца!
„Котка в стената“ е и много човешки, дълбок филм. Какво е основното му послание?
За това, че въпреки всички онези схеми, в които се опитва да ни вкара политиката, хибридната война, както и медийните манипулации, ние сме хора. Имам една любима песен, на една любима група Editors, в която се казва, че „всички ние сме хора, а човекът е крехко създание и трябва да внимаваш много през какво го караш да премине!“. Съпричастността, приемането на другия такъв, какъвто е, толерантността – все важни неща да човека в съвременния свят.
Да, и наболели теми от ежедневието на Острова, което така или иначе се тресе от „Брекзит“-а. Като човек, който живее в Лондон от много години, какво е твоето усещане за ситуацията там?
„Брекзит“-а не се случи само във времето, в което медиите или правителството говорят за него и го показват. Истината е, че тези процеси на отчуждение и на страх от различните хора, започна да се усеща още през 2007-а. В един момент в Лондон започнаха да прииждат много и различни по етнос хора, които създадоха в местните усещане за заличаване на идентичността им.
Британците започнаха да се страхуват,
че британският етнос, характер, специфика ще изчезне наводнено от хора, идващи от Азия, Африка, Европа. Истината е, че се страхуваха най-малко от европейците. Усещах, се нещо се променя, нещо важно се случва още тогава, защото чистех в дома на един лондончанин, който ми сподели: „Ние не се страхуваме от вас, защото сте поне бели!“. Това ми даде сигнал, че нещо непоправимо се случва, че е започнал процес, който ще избухне в някаква посока и то избухна в желанието на англичаните да променят ситуацията, да защитят идентичността си като гласуваха положително за излизането на Англия от Европейския съюз.
В личен план това засяга ли те?
Не, но усещам различното отношение. Понякога чувам и коментарите по улиците за различните на външен вид хора и това не е Лондон, който помня в началото. Истина е обаче, че в страната дойдоха и много престъпници, и в местното население се създаде усещане за това колко е важно да се защитят, да сложат край, да затворят вратите и точно това се случи. Аз работя от десет години в едно йога студио, където срещнах и бащата на моето момченце Сторм – още една история, в която главен герой е случайността.
Видях го на една групова практика
и нещо в мен, един глас ми каза, както се казва, че трябва да заговоря този човек. Докато се разминавахме му казах здрасти, той не отговори, разбира се, но пет секунди по-късно и двамата се бяхме обърнали в едно и също време, за да се видим. Тогава си разменихме телефоните и той ми каза в първия ни разговор – „Искам само да ти кажа, че жената, за която ще се оженя, имам само едно условие. Ако ми роди син, той да се казва Сторм. И така – две години по-късно – ние сме семейство, а малкият ни син се казва Сторм. Почти като на кино!
Липсва ли ти това, че не си актриса, а работиш друго нещо в Лондон?
Не! Не ми липсва! Занимавам се с това, което ми носи удоволствие, живея животът, който искам, с хората, които обичам – това е най-важното.
Изненада ли те успехът на „Котка в стената?
Ние направихме филм със сърцата си и се радвам, че той докосна именно сърцата на хората. Още не мога да осъзная с пълна сила какво се случи, защото филмът, историята и посланието пътуват дълго и до сега.
Лесно ли се работи с жени – режисьорки?
Да, защото се усеща силата на женската интуиция. Всичко е свободно и естествено. Няма заповеди, няма задължения – един много красив и флуиден процес на създаване на кино. Просто се следва ритъма на живота, а това, за мен, е истинска поезия.
0 Коментара