Баба Неделя – първата!

Колчем прекося оживения сто­личен площад, който носи нейното име, очите ми я търсят. Все ми се ще да я видя излята от бронз или изсечена от гранит (даже от гранит по ми допада), силна и вла­стна, зряла, каквато е в предста­вата ми.

Една одухотворена бъл­гарка, дето няма възраст и дето от почит към заслугата и мъдрост­та й още на младини простичко и уважително нарекли „баба“. Баба Неделя. Възрожденката, ста­нала първата учителка в София в ония далечни, последни десети­летия на вековното робство.

Колчем мина през Сопот и разквася устни на чучура на Хаджимарковата къща или смъл­чана прекрача портата на Сопотския метох с витите асми по чардаците, търся дирите й.

Защото тя се е родила в този градец през 1826 година. Тук е расла в хайдушката пазва на Балкана, тук е чула първите родолюбиви слова. В манастира, при игуненката, леля си Теофана, се научила на четмо и писмо. Тук се е пробудила неутолимата н жажда за знание, за наука.

Не било по хала на фамилията й да я прати да учи по-нататък. Пък и счели грамотността й за достатъчна. Момиче е,

стан и хурка, нощви и люлки са орисията й.

Тъй мислел тейко й, тъй думала и майка й, макар младата Неделя да изгаряла от желание да учи още и още, да знае още и още. Гдето откривала писано, на часа го поглъщала, а после критично и дълго раз­мишлявала над него. Иначе жи­вотът на младата сопотчанка Неделя Петкова течал като на останалите й дружки: забола китка на ухото си, менците й напил напет момък, сватба вди­гнали след време, люлки залюляла. Една, две, до пет. Невръстно било петото й чедо, а самата тя едва прекрачила тридесетте го­дини, когато вързала черна вдовишка кърпа и на ръцете й легнала нерадата участ.

Каква ще да е била тази сила на духа, че да не я сломи ни вдовишка орис, ни катадневна непосилна грижа за голяма челяд! И вретено въртяла, и стан слагала през дългите зимни нощи, гозби и корито затлачвали дните й, но все открадвала късни и тихи мигове да се свие одве до газеничето,

да забоде глава в редовете на някое писание.

Трябва много да са я уважава­ли съгражданите й, за да се раз­чуе по други градища мъдростта й. Сам Найден Геров, тогава руски консул в Пловдив, й дава препоръчително писмо и я изпраща в София при Сава Филаретов. По това време той търсел жена като нея за

първото девическо училище,

което от­варяли. Била година 1858. Първата от почти тридесетгодишната апос­толска просветителска дейност на Неделя Петкова — Караива­нова от Сопот. Първа и за първо­то девическо софийско училище. Най-напред събират десетина па­лави присмехулни девойчета в хаджийската къща до Митро­полията. Даскалицата прилас­каел, събира вниманието им над книгата. Само подир две години девойчетата са почти 300! Не ще да се е стигнало дотам, ако не е имало упоритост, педа­гогически такт, родолюбива все- отдайност. След гадина-две се сдобиват и с нова сграда. В нея и до днес, на сегашната улица „Лавеле“, учат курсистите от текстилния техникум „Вело Бла­гоева“.

Пръснала се славата на деви­ческото софийско училище по изстрадалата българска земя. И други момичета дръзнали да меч­таят за четмо и писмо. Затуй Неделя Петкова тръгва от град на град училища да отваря, малки момичета да ограмотява, да ги буди за знания. В един от градовете, като си тръгва, оставя за заместница голямата си щерка. В Самоков ученичките на Неделя Петкова са около 220, другаде – по-малко, нейде – повече. Раздира се, пламенното й сърце между дома и де­цата в училището, но не чува никой от нея с жалба себе си да пожали. Преглъща личните си горести и е готова всекиму съвет да даде, насърчителна дума в трудна минута да каже. И дава все повече ухо за народните, за бунтовните работи.

По неизбродните пътища на преситеното от тегло отечество

броди с неуловими стъпки Апо­стола.

Пратеници на Българския централен революционен коми­тет в потайни часове сбират мъже с трескави очи, за да изрекат свещената клетва, че обри­чат главите си на борбата за свобода. Сама обрекла живота си на своя народ, на неговото про­свещение, може ли Неделя Петко­ва да остане глуха за револю­ционното му дело! Тя отваря къ­щата си за народните пратеници, посреща с примряло сърце самия Апостол, неуловимия Левски.

По­ема паметната заръка да ушие знаме.

Българско, революционно. На зелен сатен със златен лъв по средата и със заветните слова „Свобода или смърт“.

И отново, не отново, а непре­къснато и предано народната учителка просвещава дъщерите на разбудена България, решена да заложи и тя глада за милата, мечтана свобода. Помага с как­вото може, за да се приближи опияняващият страшен час, но и прозорливо отправя очите си в бъдното. На утрешна, на свободна България ще са нужни просветени мъже и жени. С руски­те консули по градищата дума е отваряла за това. Ох, с каква радост подбира измежду най-будните си момичете да ги прати в голямата Русия, с голямо образование да се сдобият.

В такива итощителни митар­ства минава животът й. Освобож­дението я сварва в Кюстендил. После се прибира в София, в оживенената, опиянена от свобо­дата и до гуша потънала в устройствените си дела София. Уморена е, има право да отдъхне, но кога повече от сега е нужно знание на този изстрадал, вече свободен народ! Сама, добровол­но си избира да иде на най-труд­ното, в Родопите, в долината иа Чепинското корито, да отваря очи и сърца на едно българ­ско население, приело исляма със силата на ятагана.

И намира сили да откликва на всяко ново начинание в новозараждащия се културен и обще­ствен живот. За първото Между­народно пловдивско изложение в 1891 г. сама с уморените си очи и ръце изгтъкава живописен килим за българската палата. Сякаш извезва с багри чудните пътища на своя живот: дивната синева на Балкана, розовата омара на родната долина, зе­лените губери на ливадите с кървавите дири на юнаците из тях, възторжените разгърнати хоризонти на младостта. За килима получава награда – сребърен ме­дал. Трябва дълго да е ликувало сърцето й, понесло толкова бол­ки, тръпнало в толкова радости, дочакало дни на свобода и почит. Трябва да е било много изтощено това нежно и твърдо сърце,

за да угасне само на 58 години!

Колчем мина през оживеното столично кръстовище, което носи името площад „Баба Неделя“, все се взирам да я зърна – от бронз или гранит, яка и одухотво­рена. Една от плеядата безсмърт­ни българки, на които ние, потомците, сме длъжници.