Първите чуждестранни кореспонденти – американецът Джанюариъс Макгахан (в. „Дейли Нюз“) и французинът Анри Пиер дьо Вестин (в. „Фигаро“) са приети от руското командване още през април 1877 г. Постепенно към тях се присъединяват руснаците Василий Немирович-Данченко, Евгений Утин, Всеволод Крестовский, германците Даунхауер и Артур фон Хун, англичаните Арчибалд Форбс и Фредерик Уилърс, испанецът Хосе Луис Пелисер и др.
В началото на май 1877 г. броят на кореспондентите достига 16, от които петима са художници, две седмици по-късно акредитираните журналисти са вече 23, като желаещите да отразяват събитията на Балканите продължават да се увеличават и през следващите месеци (особено през есента на 1877 г., когато четяща Европа очаква с любопитство всяка новина от района на Плевен). Най-много, разбира се, са представителите на руските издания (21 души), следвани от пишещите за френските, английските, германските и австро-унгарските вестници и списания.
Заслугите на някои от кореспондентите за популяризиране на българската кауза и на истината за Руско-турската война (Макгахан, Форбс, Утин, Немирович-Данченко, Грийн) са познати на българските читатели, но имената на други, дръзнали да извървят пътя от Дунав до Сан Стефано редом с воюващите армии са или позабравени, или са напълно неизвестни.
Към тази именно група е и кореспондентът на „Бостън джърнал” – американският писател и журналист Едуард Кинг (1848–1896). Той оставя своя разпознаваема следа в отразяването на войната не толкова с фронтовите си дописки, колкото с осмисления и аналитичен текст за преживяното на Балканите, включен в появилата се на американския книжен пазар през 1885 г. книга „Европа в буря и покой”. В този труд авторът си поставя за цел да представи на читателя отвъд океана новите тенденции в развитието на Стария континент през цяло едно десетилетие, белязано от военни конфликти, национални революции и от засилване на социалните катаклизми в големите европейски държави.
Къде е мястото на България и българите в тази панорамна картина на „стара” Европа? Едуард Кинг представя една добре премислена и „изчистена“ от емоции хронология на войната – от стъпването на българския бряг до подписването на Берлинския мирен договор.
Показателни в това отношение са редовете, посветени на императора Александър ІІ, на великия княз Николай Николаевич, на генералите Радецки, Драгомиров, Скобелев, на редовите казаци и войници. Специално внимание заслужава и способността му да открие красотата на природата, уюта на българските домове, специфичния и неповторим облик на възрожденските градове (Свищов, Търново, Габрово, Русе), скромността и трудолюбието на българите.
Едуард Кинг успява да долови дори такива щрихи от многоликото ежедневие на войната, които често убягват на професионалния историк, като песните на руските войници, смеха на девойките, наредили се с кобилиците си за вода, „парфюма на розите“, стоицизма и твърдостта на пострадалите от набезите на башибозука, плача и тъгата в очите на търсещите спасение бежанци. Достоверно и завладяващо са представени радостта от освобождението, благодарността към освободителите, надеждата и вярата, но и страхът на българите от неизвестностите на бъдещето.
Младият американски журналист впечатлява и със стремежа си да сглобява отделните фрагменти от армейския живот в една мозайка от събития и човешки съдби, която възпроизвежда по неповторим и по своему завладяващ начин цялата картина на сблъсъка между Османската империя и Русия.
Сред безспорните достойнства на журналиста е умението му да изготвя кратки и добре обосновани психопортрети на държавници и политици, на висши военни и на случайно срещнати представители на местното християнско и мюсюлманско население.
Поместената в това издание глава от „Европа в покой и буря“ (оригиналът е над 700 с.) е посветена на България и българите в тогавашна Европа, като Кинг отразява от името на очевидец военните действия – от стъпването на българския бряг до подписването на Берлинския мирен договор.
Из предговора на проф. д-р Пламен Митев, написан специално за изданието „Руско-турската война през погледа на един американски журналист“
***
Едуард Смит Кинг (8 септември 1848 – 27 март 1896) е журналист и писател, роден в Мидълфийлд, щата Масачузетс, син на методисткия свещеник Едуард Кинг и Лоринда Смит. Журналистическата кариера на Кинг започва през 1864 година, когато напуска дома си и става репортер в „Спрингфийлд (Масачузетс) дейли юниън“. През 1866 година вече е част от екипа на „Спрингфийлд (Масачузетс) репъбликан“, а две години по-късно излиза „Моят Париж“. Първата му книга е идеалистичен разказ за парижкия живот на основата на впечатленията му от града, докато отразява Парижкото изложение през 1867 година.
През 1870 година Кинг започва работа като репортер за „Бостън морнинг джърнъл“. Първото му по-съществено задание е като кореспондент по време на Френско-пруската война; заедно с това се фокусира върху дейността на Комуната от 1871 година. Кинг с въодушевление се хвърля в огъня на конфликта, като помага в грижите за ранените и на два пъти е арестуван от германците, взели го за шпионин. Тези преживявания раждат две книги: „Любовта на Кентъки“ (1873), която разказва за приключенията на група кореспонденти, и „Под аления флаг“ (1888), в която действието се развива в Париж и пряко отразява събитията около Комуната малко преди горчивия и кървав завършек.
Кинг публикува серия от статии за състоянието на американския Юг след Гражданската война, събрани във „Великият Юг“ (1875). Докато обикаля южните щати, за да събира материал за статиите, той се запознава с Джордж Уошингтън Кейбъл. Двамата стават близки приятели, а Кинг помага на Кейбъл да публикува своите ранни разкази в „Скрибнърс мънтли“.
От 1875 до 1888 година Кинг живее в Европа, но продължава работата си като кореспондент на „Бостън морнинг джърнъл“. В този отрязък от време той отразява карлистките войни в Испания и Руско-турската война (1877–1878) на Балканите. Пак тогава виждат бял свят и двете стихосбирки на Кинг – „Отгласи от Ориента“ (1880) и „Венециански любовник“ (1887). През европейския му период са публикувани и два романа. „Дивакът-благородник“ (1883) разкрива трудностите по пътя на един индианец от Оклахома, възпитан в европейските традиции и маниери. „Златното острие“(1886) разказва за откриването на железопътната линия до северния бряг на Тихия океан, събитие, за което Кинг пише репортажи по време на едно от малкото си завръщания в Америка. Други книги, които издава по същото време, са „Френски политически лидери“ (1876) и „Европа в буря и покой“ (1885), като последната представлява компилация от статии, описващи европейския начин на живот. Кинг пише и няколко пътни бележки, включени в сборника с пътеписи „На Рейн“ (1881), както и критичен увод към книгата на М. Френч Шелдън „Саламбо от Гюстав Флобер“ (1885).
През 1888 година Кинг се връща в Америка и пише коментари за „Ню Йорк морнинг джърнъл“ и „Колиърс уанс а уийк“. През 1893 година публикува най-добрия си роман, „Джоузеф Залмонах“, правдив разказ за експлоатацията във фабриките и социалната бездна на
Ню Йорк. Продължава да се изявява в областта на прозата и поезията и редовно сътрудничи на вестниците, с които работи. Други проекти в късните му години очевидно се основават на предимствата му като вещ познавач на Европа, особено изданието „Cassell: пълен джобен наръчник за Европа“ (1891), който той съставя и допълва за следващи издания. Кинг така и не се жени и до смъртта си живее в Бруклин със своята полусестра и нейния съпруг. Умира след боледуване с неизяснени причини.
Въпреки че възприема себе си като сериозен творец и има амбициите да бъде значим поет, Кинг по-скоро ще бъде запомнен като усърден репортер, който се отличава като военен кореспондент и хроникьор на някои от най-важните събития през късния XIX век. Опитът му като журналист, търсещ истината без маска и грим, води до появата на хубавия му роман „Джоузеф Залмонах“. С тази книга Кинг, наред с други писатели-журналисти от 90-те години на XIX в., дава своя дан в битката за литературен реализъм, показвайки, че бедността и тегобите в големите градове са значима тема за социално наблюдение.
***
ОТКЪС
Някои от ярките и героични моменти от Руско-турската война са все още прекалено пресни в съзнанието на всички и затова не е необходимо да се впускаме в подробности. След появата на Сюлейман паша на сцената махалото сякаш се връща в ущърб на кръстоносния поход на русите. Превземането на Ловеч от турците; походът на генерал Гурко до Йени Загра и превземането на града; поражението на новосформираната българска опълченска дружина в Стара Загора; отстъплението на Гурко към северните склонове на Балкана; укрепяването на проходите Шипка и Хаинкьой; ужасяващите зверства, извършени от турците над беззащитните ранени руси; неочакваното преображение в страховита военна сила на румънската армия, до неотдавна обект на подигравки и подценяване; обсадата на Плевен с чудовищните загуби и дълго проточилите се несгоди – всичко това отекна силно в цяла Европа, а ехото достигна чак до Америка. Русите вече бяха започнали да упражняват своя суверенитет в България, бяха обявили закони, освобождаващи християните от омразни данъци, бяха премахнали десятъка и постепенно изземваха позициите на турските власти, когато ожесточеният отпор, който срещнаха пред Плевен, промени изцяло характера на кампанията. Посочва се, че загубите на русите, в т.ч. убити, ранени, болни и пленени, по време на военните действия на 19-и, 20-и и 28 юли и в голямата битка на 31 юли при Плевен възлизат на повече от 10 хиляди души. Героичният генерал Скобелев – един от малкото военни гении в руската армия – сътвори чудеса от храброст в тези боеве, но уви, напразно.
Критиците, които твърдят, че при своя десант в България руснаците вярват, че турците ще окажат слаба съпротива, са напълно прави. Русите прекосяват Дунава с недостатъчно войски и понеже през първите седмици на кампанията виждат много малко турци и срещат незначителен отпор, си въобразяват, че могат да стигнат портите на Константинопол след някоя и друга престрелка. Плевен е не само голяма изненада; той е истинска катастрофа. В Румъния са буквално вцепенени от ужас при новините за поражението на русите, но в резултат на тази вест настъпва пробуждането на храбрия румънски народ, който проявява неподозирана енергия. Когато се очертава възможността русите да бъдат смазани, техните сили в България да бъдат откъснати от Дунава, а турците – да пресекат голямата река и да нахлуят в княжествата, които за дълго са били независими от тях, румънското правителство се отзовава на спешната необходимост от действие. В това време русите лагеруват в отбранителна позиция и настояват за нови 100 хиляди войници, които скоро потеглят от Русия. Позициите при Плевен бяха силно укрепени и оборудвани с артилерия; кавалерийските роти бяха изпратени на отделни експедиции с цел блокиране на проходите през Стара планина, а русите бяха силно окуражени от неуспеха на турците да подемат по-съществена офанзива. Междувременно императорът на Русия квартируваше по най-скромен начин в малкото село Горна Студена и понасяше лишения и неудобства благодарение на своя чудесен нрав и на характерното за него пълно отсъствие на капризи. Сюлейман паша, който се изправи застрашително на прага на Шипка, се опита, макар и напразно, да лиши русите от техния контрол на Балкана, предприемайки над сто отчетливи щурма за по-малко от седем дни. С края на месец август 1877 година положението на русите се подобри. Бяха се съвзели от отпора, оказан им при Плевен; владееха позициите си в Стара планина; идваха подкрепления, а военните операции се подновяваха със завидна действеност. Руско-румънската армия, командвана от румънския княз Карол I, лагеруваше пред важните позиции при Плевен и устоя на яростно нападение на Осман паша в последния ден на август. Това беше една от най-кръвопролитните битки в цялата кампания. Русите и румънците се сражаваха с отчаяна смелост, а Осман, който беше очаквал да изтласка врага от всичките му позиции, се видя принуден да признае пълното си поражение.
Септемврийските боеве при Плевен са знаменити и са ярко доказателство за храбростта на турците, русите и румънците. Рядко в историята на този век е имало такива упорити и ожесточени полесражения. След окупацията на Плевен през юли Осман паша бе успял да превърне едно обикновено село в отлично оборудвана крепост, гъмжаща от редути и окопи. От време на време руската вълна се надигаше срещу тези внушителни отбранителни съоръжения, за да се отдръпне отново и отново. Скобелев вложи цялото си сърце в героични, но безразсъдни усилия за пробиване на турската фронтова линия. На 11-и септември се осъществи голямо руско нападение на Плевен. Временният успех обаче бе последван от пълното поражение на дивизиите на Крилов и Криденер. Тази „битка сред мъглите беше описана от очевидец като една от най-вълнуващите и ужасяващите в цялата война. „По протежението на възвишението при Радишево – написа блестящият и храбър г-н Макгахан, който бе орисан да не преживее изнурителната кампания и почина в болница в Константинопол, – руските оръдия бяха в действие, а около тях притичваха фигури, едва видими от дима, по странен начин оптически увеличени от ефекта на мъглата, докато от нея не изникнаха топчиите, като исполини, и самите оръдия – и те увеличени и деформирани, досущ като огромни, недодялани чудовища – от чиито гърла една след друга изскачаха огнени топки. Имаше моменти, когато тези проблясъци осветяваха всичко около тях – тогава оръдията и топчиите се открояваха с плашеща отчетливост, аленоогнени, като че обагрени с кръв. После отново потъваха в мъглявите сенки. Грохотът на битката се надигна и усили, докато стана страховит – като неспирен рев на разбунено море, което се блъска о скалистия бряг насред гръмотевична буря; рев, примесен със странните, неземни звуци, отекващи на борда на кораб, който води отчаяна битка със стихията.“
В боевете през този ден великолепните бойни качества на генерал Скобелев прибавиха още блясък към неговата и без това феноменална репутация. Няма препятствие, което да го обезкуражи; нищо не може да го уплаши. Дори след като русите са спрени от страшния пожар в турския редут, Скобелев сплотява изоставащите и ги връща към фронтовата линия на врага; сабята му се чупи на две, докато прескача един окоп; конят му е застрелян току под тялото му и той пропада в окопа, но се изправя бързо на крака с мощен възглас и накрая повежда масата хора през окопа, през вътрешната и външната му стена и насипа – и от там ги извежда към редута.
Този малък епизод коства на Скобелев две хиляди мъже, убити и ранени – или една четвърт от цялата му щурмова част. Невероятният начин, по който той успява да се предпази, потвърждава убеждението на неговите хора, че е покровителстван от висша, магическа сила. В следобедните часове на 12-и той търпи поражение. Редутът, който е отвоювал на ужасяваща цена, е изоставен от русите, които са изправени пред непреодолима сила, а Скобелев излиза от последната битка с дрехи, потънали в кал и мръсотия, с прекършена сабя, с усукани еполети, с лице, почерняло от барут и дим, с кръвясали очи и прегракнал глас. Когато го питат за причината за провала, той казва, че не са му изпратени подкрепления, и добавя: „Не обвинявам никого. Такава беше божията воля. Междувременно румънците са овладели и държат редута, но щурмът на Плевен като цяло е трагичен провал. Този щурм, само за няколко дни боеве, е коствал 20 хиляди души.
Румънската армия не разполага с хирургическа помощ и ранените са оставени да умират поради липсата на грижовни ръце. Руските медици и санитари са недостатъчни пред лицето на това нечовешко напрежение, а войниците изтръпват от страх при мисълта за ужасите на предстоящата зимна кампания. Загиналите, изоставени на бойното поле, са обезобразявани от турските наемници, а ранените – подлагани на най-зверските жестокости, преди да издъхнат. В края на септември никой не би пророкувал, че русите ще успеят да изтласкат турците от тяхната твърдина, а враговете на Русия смело обявиха пълния провал на кампанията за облекчаване на положението на християните на изток. Главната квартира на руското командване остана в Горна Студена, където руският император работеше активно, посвещавайки сутрините на текущите събития, като разполагаше само с малка свита от петдесет офицери. Трудеше се до късно през нощта и изискваше да го будят при пристигането на телеграми от столицата – макар това да ставаше дълго след малките часове.
В началото на октомври руските подкрепления вече бяха в България, но Осман паша също получи допълнителна военна сила. Скоро имперската гвардия влезе в сериозна схватка с врага, чийто резултат беше овладяването на позиция, която завърши обсадата на Плевен. Четиристотин единици обсадна артилерия бяха разположени околовръст на града. Скобелев поднови предишните си смели действия; генерал Тотлебен провеждаше обсадата със забележително умение; руската кавалерия, която обикаляше пътищата на юг, сложи ръка на продоволствията, от които Осман паша се нуждаеше за гладните си войски. В началото на ноември стана ясно, че дължината на обсадната линия е 30 мили, окупирана от армия с численост 120 хиляди.
Есента премина в зима; страданието беше повсеместно, във всички армии; лошото управление на руските лагери допринесе съществено за увеличената смъртност сред русите. През ноември се проведе походът на генерал Гурко към Стара планина; мащабното и изпълнено с опасности преминаване на Балкана; евакуацията на Етрополе от турците и най-накрая, през декември, последният голям опит на турската армия да пробие обсадата, страховитият сблъсък с русите и румънците и последвалите преговори за капитулация. Запасите на Плевен бяха на изчерпване. Императорът и неговата свита бяха спешно извикани на възвишението край Радишево, откъдето наблюдаваха неуспеха на Осман паша да си осигури свобода на действие. Опитът за пробив на руско-румънската линия отне около шест часа и коства на турците 5000 убити и ранени и 30‒40 хиляди пленници. Руските загуби в тази последна битка бяха само около 1500 души. Турският командващ получи големи комплименти от великия княз Николай и от целия личен състав, както и от румънския княз Карол I, за доблестната отбрана на Плевен. Твърдеше се, че според Осман паша генерал Гурко е отслабил фронтовата линия на обсадата, вземайки със себе си голям брой войници за похода си през Балкана. Говореше се също, че турският генерал е получил недвусмислена заповед да води боеве през линията на обсадата, независимо от загубите.
Статистиката на въоръжените сили, публикувана по онова време, сочи, че Русия и Румъния са разполагали реално с 119 хиляди войници и 558 оръдия. Силите в Стара планина са наброявали 30 хиляди войници и 162 оръдия. Армията при Лом, командвана от руския престолонаследник77, е разполагала със 73 хиляди войници и 432 оръдия, а силите в Добруджа и Източна Румелия включват 38 хиляди войници и 440 оръдия. В Западна България турците са разчитали на 92 хиляди войници и 132 оръдия, като посочените числа включват армията на Осман паша, пленена от русите, а към тях се добавят и нередовни части с около 4000 войници, които извършват голямата част от обезобразяването и клането над ранените. Турските сили в Стара планина са наброявали около 22 хиляди войници, 76 оръдия, известен брой мортири78, орда от фанатична нередовна войска и накрая – 135 хиляди войници в Четириъгълника и в Добруджа с 386 оръдия и кръгло 60 хиляди нередовна войска.
Към този момент английското обществено мнение е силно настроено срещу Русия и във Великобритания постоянно се пророкува, че на русите никога няма да се удаде да прекосят Балкана към тучните скатове на Румелия, макар и да изглежда, че са преодолели най-силната съпротива в настъплението им към турската столица.
Плевен падна на 9 декември 1877 година. Русите постигнаха победа в Азия. Сюлейман паша беше претърпял тежко поражение при своя щурм срещу войските на престолонаследника, а турската столица се вцепени от ужас. Новият султан трябваше да изиграе фарса на откриването на турския парламент. Той изнесе тронно слово, като че беше същински конституционен суверен; използва умерен тон относно бунта на неговите провинции и даде израз на скептицизма си, че те биха имали успех да се изтръгнат изцяло от неговия контрол. Междувременно сърбите отново се хванаха за оръжието и енергично притискаха обезверените и пречупени турски сили по границата. Европа не беше склонна да посредничи в полза на съхраняването на Турция, въпреки че Англия направи всичко в рамките на своя интерес да подсигури такова посредничество.
На връщане руският цар мина през Букурещ, получавайки там много радушен прием, а след това през градовете на Южна Русия се отправи към Санкт Петербург, където в Казанския катедрален събор бе посрещнат от митрополита и застана пред големия олтар, за да благодари за победата, която изглеждаше вероятно да спомогне за освобождението на славяните. Внушителните церемонии продължиха няколко дни. Императорът почете стогодишнината от рождението на своя чичо Александър I и отиде да се поклони на гробовете на своите деди, целувайки всяка от мраморните светини.
Специални възпоменателни плакети, излети по повода, бяха поставени върху гробовете. Цяла Русия тържествуваше. Княз Горчаков отбеляза, че ако Англия иска война, трябва да я обяви, а ако желае мир – трябва да почака: лаконично и много хладно определение на ситуацията в онзи момент, което вероятно би послужило като чудесно обобщение и на ситуацията през пролетта на 1885 година.
Зимната кампания на русите в Стара планина и преминаването е незабравим военен подвиг. Свирепите виелици, скъсването на понтонните мостове на Дунава – които бяха единствената връзка на русите с продоволствената им база – неефективността на транспортната система, трудностите при прекарването на хиляди треперещи от студ турски пленници през обширните равнини, недоимъкът, който се появи в Русия като естествена последица от провеждането на войната – всички тези обстоятелства даваха доста надежди на враговете на Русия, които сега усилено се подготвяха да попречат на презрения северняк да бере плодовете на своята енергия и смелост. Настъплението на генерал Гурко през Балкана, спускането на юг, изненадата и отчаянието на турците – всичко това е описано от блестящите кореспонденти, които придружаваха войските, от хора като Милет и Макгахан. Генерал Гурко се спусна към град София, където бе посрещнат от хиляди жители, водени от свещеници с хоругви, разпятия и фенери. Един от свещениците носеше поднос с хляб и сол. За първи път от 1434 година се случваше християнска армия да престъпи зад стените на древния град. От Константинопол имаше нареждане за опожаряване на София и взривяване на джамиите, но заповедта не бе спазена. А и нямаше време подобен план да се осъществи. Междувременно сърбите се поздравиха с успех. Пограничният град Ниш се предаде. Генерал Гурко поднови настъплението към Константинопол, Пловдив беше изоставен – същият Пловдив, който можеше да бъде окупиран през август 1877 година, ако русите имаха достатъчно сили да разбият натрапника Осман паша, когато той за пръв път се появи в Плевен.
Героичната смелост на Фуад паша се оказа напразна: турската армия под неговото командване беше разгромена и разпръсната. В същото време през прохода Шипка настъпи генерал Радецки, армията на Сюлейман паша беше унищожена и се чуха предложения за примирие. Гърция бе разбунена: имаше въстание в Тесалия. Европейска Турция се топеше като „рядък, безплътен въздух“. Одрин бе следващият град, изоставен от турците, и докато преговорите за мир едва-едва вървяха напред, русите бързо и уверено достигнаха до портите на османската столица. Турските войски бяха съсредоточени при Галиполи. Сърбите и черногорците добиха нова дързост и печелеха битка след битка.
Турция в Европа вече не беше нищо повече от здание, надупчено от куршуми, неспособно да се отбранява.
В този критичен момент Англия хвърли своята сянка върху руското настъпление. Един талантлив англичанин, Бейкър паша, съвсем открито подкрепяше остатъците от войската на Сюлейман за организиране на съпротива, която те биха били в състояние да окажат.
Британският парламент изпадна във френетична възбуда и ентусиазираното мнозинство гласува 6 милиона лири стерлинги като възможен кредит за военни цели. Консервативната партия ясно определи своята политика за предотвратяване при всички обстоятелства на окупацията на Константинопол от Русия, както и за ликвидиране във възможно най-голяма степен на резултатите от нейния кръстоносен поход. Турция не бива да бъде съборена, „болният човек на Европа трябва да бъде спасен от неминуем разпад. В Лондон се надигна буря от слухове за война. Във вариететата джингоистката фракция пееше песни и петнеше г-н Гладстон с неприлични рефрени. Беше сключено примирие, но русите продължиха своето настъпление и поискаха да си върнат частта от Бесарабия, отстъпена на Молдова през 1856 година – претенция, която не бе никак по вкуса на румънските им съюзници. Очевидно Турция
беше безсилна в ръцете на Русия и точно тогава англичаните решиха да изпратят флот в Дарданелите, за да отворят при необходимост коридор там и да закотвят своите кораби в непосредствена близост до Константинопол. Когато чуха, че британците се канят да изпратят подразделение на Средиземноморския флот, за да осигурят при нужда защита на английските поданици, живеещи в града, русите съобщиха, че по абсолютно същите причини планират да влязат в Константинопол с част от войските си. От само себе си се разбира, че този намек бе посрещнат с голямо неодобрение в Англия и това наля масло в огъня на поддръжниците на военни действия срещу Русия.
По най-бързия начин щаб-квартирата на великия княз Николай като командващ руската армия беше преместена от Одрин в Сан Стефано, където русите са само на 12 мили от турската столица, на Мраморно море, и където бе предложено да се водят консултации за подписване на мирен договор. Генерал Игнатиев, способният руски посланик при Високата порта, който имаше пълна власт над клетия султан Абдул Азис, беше главният руски представител на преговорите за сключване на договора. Пристигането на русите в Сан Стефано бе замислено като контрадемонстрация на присъствието на британската флота в Мраморно море. Мирът бе сключен на 3 март 1878 година в малка долина край морето – долина, откъдето можеха да се видят минаретата на древната джамия „Света София“ в Константинопол.
В Англия реакцията към тази благословия на руските победи в Югоизточна Европа беше крайно отрицателна. „Ако договорът от Сан Стефано остане в сила – пише един съвременник на събитията, – то следващата стъпка в руския поход на юг – а именно завземането на Константинопол – би била още по-лесно постижима, отколкото е сега. Толкова лесна и сигурна, наистина, че Русия би могла да си позволи да изчака едно-две поколения време и да предприеме тази стъпка при много по-малко опасения от пробуждане на страхове и ревност в Европа. Не е изненадващо, че радикална революция като тази, породена от договора от Сан Стефано, падна като гръм от ясно небе върху народите и породи настроения на общо недоверие. С кървав меч и очукани доспехи исполинската фигура на Московията прегази повалената и останала без дъх Турция; ала в далечината, зад разсейващите се мъгли на войната,
стояха Великите сили на Европа, които имаха интерес от окончателно уреждане на въпроса, а първа сред тях беше свръхмогъщата Англия.
Берлинският конгрес произлезе именно от влиянието на Англия, чиито консервативни среди бяха умело ръководени от Биконсфилд, но предложението за свикване на форума в Берлин всъщност дойде от Австрия. Лорд Биконсфилд бе решен да мобилизира всички ресурси; във Великобритания повсеместно се провеждаха дейности, подобни на подготовка за война, но трудностите произтичаха от това, как да се осигури боеспособна армия с такава численост, че да може да се справи с многолюдните сили, разположени на прага на Ориента. Англичаните твърдяха, че при възникнала необходимост са в състояние, в рамките на три месеца или дори за по-кратко време, да изпратят от своите брегове армия от 100 хиляди души с най-високо ниво на бойна способност. „Лекотата, с която можем да прехвърлим нашата армия и да се придвижваме по море – писа в. „Таймс“, – в най-лошия случай удвоява военната сила на Англия. „Въпреки сключването на мира турците бяха единодушни в желанието си да подновят войната с Русия, а курсът, възприет от Англия за прехвърляне на многочислени местни войски от Индия, окуражи доста турците в техните очаквания за ново начало на бойните действия. В Германия и Австро-Унгария преобладаваха антируските настроения. Твърдеше се, че русите поставят основите на деспотизма в България.
Румъния протестира срещу Санстефанския договор и даже призова английското правителство да даде възможност за представителство на Берлинския конгрес. Най-сетне конгресът се събра в столицата, в която политическата власт бе прехвърлена от Париж в резултат на големите военни победи на Германия. Французите се държаха надменно и настрана, огорчени и подразнени от демонстрацията на сила на техния нов неприятел в Европа. Лорд Биконсфилд пристигна в Берлин в началото на юни 1878 година и бе посрещнат с големи
почести. Германия, Австрия, Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Турция бяха изпратили пълномощни пратеници, които се настаниха на застланата в зелено кръгла маса в двореца „Радзивил“, който по това време беше резиденция на канцлера Бисмарк.
Представителите на Гърция, Румъния и Сърбия чакаха пред вратите на конгреса с надеждата, че ще могат да изложат своите искания пред това дипломатическо представителство. Евреите бяха изпратили високопоставена делегация да пледира за тяхната кауза. Всеки от тримата премиер-министри на Великите сили в Европа – Бисмарк, Горчаков и Биконсфилд – страдаше от сериозно здравословно неразположение. Горчаков имаше пристъп на подагра; Бисмарк беше прекарал доста време на легло вследствие на изтощение и претоварване с работа; Биконсфилд пък беше длъжен да почива на всеки час, когато нямаше ангажимент при разискванията на конгреса. На 13 юни 1878 година това изтъкнато представителство се събра и започна работа, връщайки стрелките на руския часовник. Дипломатическият конгрес в Европа е бойно поле, където бушуват ожесточена ревност, безмилостна омраза и дребни предразсъдъци, въпреки че в употреба влиза фразеология, изобилстваща с учтивост и деликатност.
Пред конгреса княз Горчаков изложи ясно позицията на християнските етноси в Турция, обясни антагонизма между гърците и славяните и очерта границите на България; Биконсфилд разкри своята политика за матирането на Русия; представени бяха австрийските планове за Босна и Херцеговина; потвърдена беше независимостта на Сърбия; отделено бе внимание на руските завоевания в Азия, а Санстефанският договор бе изцяло преразгледан. Чевръстата ръка на канцлера Бисмарк неколкократно се намеси в името на безпроблемното протичане на конференцията.
Промените в Eвропейска Турция, задвижени от договора, с който завърши Берлинският конгрес, не бяха толкова големи в сравнение със заложените такива в Санстефанския договор, но въпреки това бяха много съществени и главният им резултат беше прогонването на турците, изтощени от дългото и при това лошо управление на тези земи. Днес те запазват само парче европейска земя чрез Константинопол, а Турция е под заплахата да изгуби дори тази историческа столица.
Лорд Биконсфилд и неговите последователи твърдяха, че Берлинският договор поставя Турската империя в позиция на независимост, но това е твърде голямa претенция. Договорът не защити дори малкото, останало от Турската империя в Европа, но то бе така нищожно, че не си струваше да се опази. Измененията на Санстефанския договор обаче бяха многобройни. Новият договор раздели така наречената България на две провинции – едната на север от Балкана стана васално княжество на султана, а втората – на юг, Източна Румелия, остана изцяло под властта на султана, но получи административна автономия с генерал губернатор християнин. Берлинският конгрес намали престоя на руската армия в Eвропейска Турция от две години на девет месеца и даде на Румъния като компенсация за частта от Бесарабия, за чието връщане настояваше Русия, по-голяма територия на юг от Дунава, отколкото предвиденото от Санстефанския договор. Турция запази северните брегове на Егейско море.
От друга страна, договорът позволи на Австрия да окупира Босна и предостави контрол над Черна гора, една нова възможност за защита на малката героична страна срещу турците. Накратко, към времето на Берлинския конгрес Англия се бе противопоставила открито на настъплението на Русия и на установяването на славянска империя, но не бе издигнала непреодолими препятствия срещу руското настъпление. Вероятно една по-малко имперска политика от страна на лорд Биконсфилд и последователите му – политика, която би позволила на Русия повече свободно пространство за абсолютно справедливото желание за напредване в Югоизточна Европа – би накарала императора на Севера да не предприема такива гигантски крачки в посока към границата на Индия.
Лорд Биконсфилд обаче искаше да се нагърби със задача, която предполагаше седем пъти повече ресурси, отколкото ресурсите под негово командване. Той си постави за цел пълен контрол над Афганистан, за да направи северозападната граница на Индия неуязвима за русите, като в същото време попречи на Русия да си осигури така желаните от нея точки на излаз на юг и да защити своите братя по кръв в Югоизточна Европа.
Онова, което той успя да постигне, беше да засили враждебността на Русия към Англия и да увеличи руската решимост да изтръгне пълно съгласие от Англия за политиката на асимилация, ако не и поглъщане, в Югоизточна Европа. Днес Русия чука на портите на Афганистан по очевидната причина да покаже на Англия, че последната трябва да стане по-сговорчива или да се превърне в обект на внезапна и мощна атака на своята индийска граница. Целта тук не е да се впускаме в подробен разказ за развитието на Турция след тежкия удар, който тя понесе от многобройните въстания в Югоизточна Европа за периода от 1875 до 1878 година. Много отдавна Ламартин написа, че турците могат само да лагеруват в Европа, и сега това е също толкова вярно, колкото и за времето, когато блестящият французин твърди това. Турската империя със своите безбройни традиции, религиозни формули и фанатизъм, със своя ламтеж за завоевания, с хищничеството и несправедливостта, с които се отнася към подчинените си провинции, ще остане в историята като предупреждение към цивилизованите сили да не се изродят в тирани. Нейната роля в Европа е към своя край и засега това е достатъчно голяма придобивка. Въодушевените славяни, които казват, че измежду общо 280 милиона жители на Европа те са 86 милиона; че са по-многобройни от германския народ и заемат по-голямо пространство на континента от германските и латинските народи, взети заедно, със сигурност се надяваха, че от последните събития ще се роди обединението на техните различни разклонения, а една могъща славянска империя ще се сдобие с превъзходството на велика сила. Само че това е една мечта, която няма да се осъществи още дълги години. Германия и Италия са обединени, но славяните ще трябва да чакат. Преди да могат да се слеят в една велика нация, Австрия трябва да изчезне, Русия трябва да докаже, че разполага с неудържима военна сила, която тя все още не изглежда да притежава, а Германия трябва да е дала своето съгласие за такова обединение или да е принудена да го стори. Обликът на Югоизточна Европа е променен. От малките и подчинени княжества се родиха почти независими и много жизнени кралства и провинции. Днес напредъкът на стопанската инициатива е виден в плодородните поля, вековните гори край големите реки и в планинските проходи, където бе замрял за период от 400 години. Едни от най-богатите, най-плодородни, красиви и пленителни части на Европа, които тънеха в руини и забрава от битката при Косово насам, сега, за време от десет години, се отвориха за влиянието на цивилизацията, а ефектът на колосалните промени в тези земи върху цялата европейска общност е огромен. Не е рисковано да предскажем, че в някои от новите бури, които скоро ще надвиснат над Европа, знамето с полумесеца ще се отдръпне от Константинопол и ще потъне.
0 Коментара