Изповед на една съпруга

Аз съм една току-що навършила 40 години семейна жена…
Нека ти кажа нещо, скъпи читателю, който и да си ти – мъж, жена, семейна, несемейна, обвързана, развързана, вдовица и т.н. Напоследък често в социалните мрежи попадам на разни цитати, които ме шамаросват като леден мокър парцал в лицето. Щастливите хора са щастливи по един и същи начин, а нещастните се различават в нещастията си, е горе-долу най-често срещаната перифразирана реплика.

Винаги са ми казвали още от малка да избирам любовта, уважението, разбирателството, мира и хармонията в християнското семейство. Бракът бил въртележка – както ще има страхотни моменти, така ще има и ужасяващи низости и падения. След 20 години брак, бих казала на всички баби, „мъдреци“ и тем подобни: Думите ви са пълна боза! След 20 години, прекарани с човек, в когото се влюбих безумно като малка, ви казвам – това са пълни глупости. Да, животът понякога „не струва“, имаш ужасни дни, моменти, месеци. Но те биха били нищо, ако човекът, в когото някога си се влюбила и

си му родила две деца, е „твоят човек“.

Не вярвам в думите за „половинки” – или си едно цяло сам по себе си, или си половин човек, който търси отчаяно и друг човек. Затова доста често жените се обезличаваме под влиянието на мъжете до нас. Защото ние сме по-податливи да отделяме от себе си, да изрязваме парчета от душата си, за да сме с човека, когото обичаме. А той не може да понесе цялостта ни и се режем, и се заличаваме – индивидуално, сексуално, визуално… всякак.

Забелязали ли сте как, ако отделите една жена, която има семейство от най-малко 10 години, в нова среда с непознати, ще видите колко е жизнена, усмихната, общителна, дори забавна. А когато сложите на масата мъжа й до нея… става нервна, сърдита, прави „фасони“ и сменя настроенията си през 5 сек. И аз приличам на тези жени.

Да обичаш илюзията си за любов, присадена на бащата на децата ти, е ужасно нещо. Но още по-ужасяващо е да не можеш да си отвориш очите, да не искаш да го направиш. Ние, жените, сме мечтателки по природа, някои по-романтични от други. Обичаме илюзиите, които проектира съзнанието ни, обичаме да обогатяваме тези фантазии, особено когато скучаем. Обичаме в едно подаване на филия хляб да виждаме някакъв скрит смисъл за „загриженост“, общо взето

намираме смисъл в супер безсмислени неща.

Много трудно е след дълги години брак, семейни щастливи моменти, семейни трудни моменти,  препятствия и емоции да си отвориш очите и да погледнеш истината в лицето. Да я зашлевиш и ти, както тя теб зашлевява, прокрадвайки се в ежедневието ти всеки ден, а ти се преструваш, че не усещаш шамара й.

Става въпрос за жените като мен, които се омъжваме не за човека, който е нашият спътник в живота, а за този смотаняк, в когото сме се влюбили глупави и малки, народили сме му деца, обгрижвали сме него и семействата ни, отдали сме живота си и ежедневието на тях, вярвайки си, че сме щастливи, когато се съберем на маса с приятели, на празници и поводи.

Отне ми 5 години да погледна тази истина в очите. Трябва да ви кажа, че е ужасно безмилостна кучка – начинът, по който атакува душата ти, е толкова смазващ, че не можеш да дишаш, все едно някой те е стиснал не само за гърлото, ами те рита и в корема, поставя те на колене и те гледа нагло в очите. И в този момент, ако вдигнеш глава и я погледнеш, ще видиш собствения си образ. Твоят потискан гняв, потискана тъга, потискани страхове и неизказани скандали, потискани изповеди, за които дори наум не си имала куража да изречеш…

Всичко те връхлита наведнъж…

Трябва да си голям куражлия след всичките тези години на самоубеждения и приятелски приказки, че всичко е наред, че е временно, че ще мине, да погледнеш истината в очите. Да признаеш, че наред с всички прекрасни неща, които са ти се случили с този човек за 20 години, повече са били душевните терзания, караниците и прекършването на собствената си душа. Че всеки ден си се будила с мисълта, че някъде там мъжът ти в момента прегръща друга жена, милвайки я по начин, по който теб дори не те е докосвал,

казвайки й с тембър колко я обича – по начин, по който ти никога няма да го чуеш.

Че целувайки го на Нова година пред приятели, щастлива и пияна от веселие, знаеш, че не само устните, но и кожата му е попила миризма на „другата“ и че този мъж отдавна в душата си е престанал да те обича… много преди „нея“. Неосъзнато гневна се вглеждаш в миналото и като на лента виждаш как целувките, които сте си разменяли, не са били с никакви чувства, или поне не и от негова страна, но не си имала очи да го видиш, защото

тогава я е нямало „нея”.

Доста често си повтаряме как усещаме, когато мъжът ни кръшка, има афера, изневерил е или нещо не е наред. И колко сме хищни в мъките, които можем да му причиним.

Скандал-два, заплахи две-три, естествено влизат в сила и децата, те са подкреплението на бойното поле. Тишина… ден, два, месец, и пак.. нейният парфюм, неговият блуждаещ поглед, неговите оправдания за прибирането в 6 сутринта – че е бил с приятели, играли са карти, пили са бира или е комарджия и виси по казината…

А е бил с нея цялата нощ, всяка нощ. Но нямаш смелостта да го приемеш, може да се ядосаш по-скоро на себе си, отколкото на него… И пак – скандал, обещания, лъжи, все пак той ви познава, знае и най-слабото място, на което да „гъделичка“ душата ви. И пак – тишина. И този кръговрат като чели няма спирка. Излизаш и ти. С приятелки, питие, две, три.. дали вече си готова да понесеш поредния шамар на Истината?

Или да си вземеш още едно питие?

Трудно е да се примириш, да осъзнеш, да приемеш, че ти си си напълно достатъчна. Все пак имате деца, роднини, приятели, бизнес. Ние жените сме склонни да използваме по най-долния начин децата, но ако бракът е психически разпаднат, без значение дали физически изпълнявате  „задълженията“ си, никое дете няма да успее да го спаси. Защото при всеки скандал заплашваш, че си взимаш децата и той няма да ги види повече, а те са най-скъпото му, знаеш къде да удариш… и той те моли, умолява те да не правиш глупости, да си стоиш вкъщи, да не говориш пред децата…

Може дори да каже колко те обича, колко те уважава,

как си всичко за него, колко има и колко няма без теб. Пприказки от 1001 нощи, но, когато единият от двамата не е на 100% в това семейство, то нито жалостта, нито разсъдъкът, нито дори чувството за дълг, което предизвиквате в него, няма да превъзмогне отвръщението в него, защото той отдавна е спрял да ви обича, спрял е да вижда ВАС във вас самите, спрял е да се радва на малките ви жестове към него.

Безброй са хората, които са нещастни душевно в семействата си, но продължават да живеят с този човек и така обричат не само тях самите на страдание до живот, но и още трима души – мъжа до тях, жената, която си е за него по природа, по душа, по съдба, по неволя, по всичко, но и мъжа за нея си самата. А продължавайки да прекършва себе си в ежедневната работа и грижа по семейството и мъжа, който отдавна не я цени, тя

пропуска „нейното си“.

Най-прекрасното нещо, породено от този сблъсък на две души, които не си принадлежат по никакъв начин, освен че са „вързани“ насилствено от самите тях си, са децата. Но това не означава, че не трябва да дадеш на себе си това, което заслужаваш. Или както се казва в книгата „Стопанката на Господ”: „Да обречеш душата си да споделя леглото и хляба с човек, който не ти дава обичта и почитта, които заслужаваш! От сутрин до вечер без обич!

Знаеш ли колко народ живее точно тъй?

И тия развиват изключителна дарба да оправдават положението. Години! След време човекът дори започва да вярва, че си е жертвал живота правилно, даже е горд. Или приема,че е виновен. Заявява, че тая мъка е, щото имал дълг към децата и требало зарад тях да търпи. Такъв човек може дълго да пали и от девет кладенци вода да донесе, че да ти обясни колко е невъзможно да се промени положението. Ей туй е най-големият грях – да излъжеш собствената си душа, да предадеш нуждата й от обич и радост. Такъв човек е най-болен“.

Аз бях такъв човек и ми отне неимоверна сила да приема реалността, а още по-трудно ми беше да се примиря с нея и да дам мир на себе си. Доста дълго време се лутах измежду съвети, разговори по женски, родителски наставления и обичта, която изпитвам към бащата на децата ми.

Та това са 20 години от живота ми.

Растяли сме заедно, отгледали сме две прекрасни деца, дали сме си в тези 20 години толкова много, че ставам крехка и ранима, само като си помисля, че всичко това може да се разруши. Но като майка бих искала да кажа на всички жени, които ще се припознаят в историята ми – НАПРАВЕТЕ ГО. Погледнете проклетата истина. Подайте й ръка, не я удряйте и вие в замяна, помирете се със себе си. Дайте си време да укротите емоциите си и ще прогледнете за толкова много неща. Заслужава си. Питам се защо не го направих още преди 5, 10 години, вчера? Какво трябваше да се случи, за да прелее капка по капка чашата ми и защо не се случи по-рано? Нима си мислех, че манипулирайки чрез децата си ще съживя „мъртво“ огнище и семейство?!

Нима, макар и прикривайки поводите и скандалите помежду ни, тези деца няма подсъзнателно да попиват поведението на баща им?! И не говоря за празниците, когато се веселим заедно като едно цяло. Това ще са онези малки ежедневни настроения у него, когато се е скарал с „другата“ и си го изкарва на всички около него, ще са прибиранията му призори, защото не му е пукало колко ще му се развикате и колко децата ще се карат с него, че пак не се е прибрал, защото е бил с „нея“. Но и когато не му пука, защото знае на какъв принцип работите вие и малките ви истерии. И знае как да ги потуши. И какво?

На това обричате децата си всеки божи ден?

Ами ако имате момиче? Така ли искате да завърши тя? Като вас? Ами ако са две? До колко годишна възраст мислите, че ще изкарате? Да гледате двете си деца, унищожавайки живота си така, както вие направихте с вашия. Знаейки, че можеше да рискувате, да оправите всичко – ако не заради вас, то поне заради тях.

Знаете ли кое беше нещото, което ме превъртя на 180 градуса ? Беше разказ от едно момиче. Нейна първа братовчедка се омъжила за любовта на живота си, той я боготворял, родила прекрасно момченце, след известно време така обичащият и боготворящ я мъж започва с най-различни

„малки авантюрки”,

не след дълго скандалите започнали, но никога пред детето, то виждало само щастливия баща, обичащата мама, постоянни междуградски семейни разходки… Поне така си мислели родителите. Веднъж оставила детето си на детската парзалка с въпросното момиче, което ми разказа тази история (братовчедка си), за да свърши работа в банката отсреща. Детето, както се смеело и гонело с какичката, се разплакало неудържимо. Когато момичето успокоило детето, 4-годишното момченце казало:

„Како, мама защо не е така? Знаеш ли откога не се е смяла?

Мама си мисли, че не я чувам като плачка в банята, ама аз знам. Или като с тати не си държат ръчичките, или не се пипат. Аз ли съм виновен?“ Това ли искам за децата си? Въпреки че моите отдавна не са на 4 години. И са попили доста повече от това детенце. Е, запитайте се и вие. И имайте смелостта да го направите. Не се замисляйте за обществото, за родителите ви, за приятелите ви – нито те, нито който и да било ще живее живота ви. Искате щастливи летни моменти с внуци на къщата на село и любимите ви деца, идвайки постоянно с прекрасните си здрави и щастливи семейства? Е, как да стане, ако вашето е гнило?