Деца, кучета и книги – няколко урока от пандемията

Наблюдавам как светът се променя. Пред очите ми, в моя живот всичко, което съм приемала за даденост, си отива или еволюира неузнаваемо.

Днес 12-годишният ми син стана рано, разходи кучето по собствено желание (трябва да се раздвижа, мамо, затова аз ще разходя едното, а ти също трябва да се движиш, затова ти оставям другото) и побърза да седне на компютъра – не за да играе, а защото има учебен час във виртуалната класна стая.

Цялото семейство навън – една пролет преди пандемията (внучето тук е на път, а котето се скри)

Забележително е как децата с такава бързина се адаптират към новите условия и намират начин да извлекат най-доброто от тях. Освободеният им от рамки, предразсъдъци, страхове и грижи ум успява да види хубавото и в най-тежките обстоятелства. Когато цялата тази лудост започна, аз се тревожех как ще им обясня неочакваната ситуация, как ще им помогна да я приемат безболезнено, да намират нестандартни решения за нестандартните проблеми. Оказа се точно обратното – те помогнаха на мен и те научиха мен. И знаеха отговорите на въпросите ми, преди да посмея да ги задам.

Истината е, че децата ни са технологично поколение. Подхождат към света като към компютърна игра. Имаш герои, които можеш да ъпгрейдваш. Имаш оръжия, запаси и умения, имаш врагове, имаш и терен.

И всеки проблем има решение някъде около теб,

твоята единствена задача е да го откриеш. Може понякога да е на неочаквани места или да се наложи да преминеш определени препятствия, но решение има. И най-важното – има цел и смисъл.

За двете седмици, през които сме в карантина, единият ми син превърна разхвърляната си тийнейджърска стая в идеално подреден и чист фитнес-център. Тренира повече от онези не толкова далечни, но сякаш в друг живот времена, когато ходеше в зала. Не само това, ами изготви на всички ни програми и ни проверява дали ги следваме.

12-годишният му брат, малкият ми художник, нарисува шкафовете си с човешки лица, всички до едно с маски. Това е неговият начин да излее емоцията си, да сподели тревогите си. Доста красив начин, ако питате мен. Баща му е на по-различно мнение, но това е друг въпрос.

А най-малкият се научи да чете.

Доскоро сричаше на глас бавно и старателно, по онзи детски начин, който винаги ме оставя с впечатлението, че надали разбира смисъла на думите, да не говорим за цяло изречение. А сега сяда на компютъра, влиза в класната стая на предучилищната група и чете задачите, преди госпожата да ги обясни. Изчете една книжка с приказки и започна втора. Наблюдавам го как шепне думите на глас и от време на време прекъсва, за да ме попита за някоя по-сложна. Дано стане запален читател като майка си, която не може да заспи, без да разгърне книгата на нощното шкафче.

Когато се научих да чета, бях по-малка от него, на пет. И поглъщах книгите с ненаситността, с която някои деца ядат бонбони. Бях абонирана в кварталната библиотека и всеки понеделник отивах, малко момиченце с конска опашка, и отмъквах към къщи цял найлонов плик с 5-6 книги. До другия понеделник. Бързо приключих с детската секция и се впуснах в сектора за възрастни. Там открих “Малвил” на Робер Мерл, първата ми постапокалиптична книга. Често си мисля за нея и май трябва да си я препрочета.

В тази история исках да ви разкажа

за любовта си към книгите и как открих Storytel,

но както и в повечето ми истории, сюжетът хвана съвсем различна посока. Нищо чудно, че така се случва с писаното слово, след като животът прави същото. Планираме, мечтаем, структурираме и организираме, а после някой китаец изяжда половин суров прилеп и всичките ни идеи отиват по дяволите.

Семейство Пееви на Коледа 2019 г.

Тази година ние трябваше да пътуваме. Много при това. Имахме планове за Доминикана след броени дни, където ни очаква братът на съпруга ми, любим и единствен чичо на децата ми. Имахме планове за Германия, за концерт на Били Айлиш, дълго мечтан от 12-годишния. Имахме планове за Гърция, за прекрасна лятна ваканция в китното ни селце. И още много, много чудесни мечти обсъждахме вечер на масата – за мача на Кобрата в Англия или може би за футболния финал в Истанбул, ако нашият любим отбор се класира.

Заради тези многобройни пътувания получих и своя коледен подарък от децата – абонамент за цяла година за Storytel, за да мога да слушам, докато шофирам, докато се возя, докато летя – сама или всички заедно. И още на коледното ни пътуване влезе в употреба. Заедно слушахме “Българските хроники” на Стефан Цанев. Сама започнах “Шантарам”. Изслушах всички разкази на О’Хенри, когато със снаха ми водихме децата на ски. Хубаво беше, но сега ми звучи сякаш е било в друг живот.

Онзи ден, на вечеря, се сетих, че поне от месец не съм отваряла приложението.

– Ех, деца, видяхте ли сега какво стана с коледния ви подарък? Почти не съм го ползвала вече цял месец, откакто не пътуваме за никъде. И кой знае кога пак ще ми потрябва.

Изобщо не се замислиха, преди да отговорят.

– Можеш да го слушаш, докато караш велоергометъра – каза фитнесманиакът.

– Пускай си го, докато готвиш, маме, или докато чистиш, или докато разхождаш кучето – допълни художникът.

А малкият ми читател ме гушна:

– Искаш ли да слушаме заедно приказки, нищо, че вече мога да чета? После можеш да ме изпитваш като госпожата.

Казах ли ви? Децата винаги имат решения.