Ути Бъчваров на 50! Жаден за споделяне

Ути Бъчваров няма нужда от представяне. На 1 март навърши 50 години. През половината от тях е водещ на различни авторски кулинарни формати по БНТ – стартира през 1996 г. с първото по рода си подобно предаване в телевизионния ефир на България, наречено „Вкусно“. А към момента е водещ на „Бързо, лесно, вкусно“. Ути готви не само от малкия екран, той е чест и любим гост на куп празници и фестивали из страната, където забавлява и приготвя храна за стотици в огромните си готварски посуди. „Вкусната България” е негова кауза, работата винаги му се е услаждала и е все така гладен и жаден за споделяне на вълнуващи емоции и идеи. Обича да пътешества по света и у нас. Има и своите лични хралупи, встрани от голямата магистрала, които пази само за себе си.

Снимки Личен архив

Навърши 50 години, как би описал пътя си до момента?

Много са смешни тези дати, в които човек е принуден да си даде някаква равносметка – един пътепис на миналото, в който да си каже дали е успял или не, да се попита: „Ако бях направил това, какво щеше да се случи?”. Но всички тези предположения са от зоната на фантастиката и филмите, които гледаме.

Не обичаш равносметките?

Аз знам какво съм и какво съм направил дотук – истински ловец съм, активен преследвач на това животът да е по-интересен и вкусен. Много хора се оплакват, че нищо не им се случва или че това, което им се случва, не им харесва, и си създават виртуални реалности. Но аз съм олд фешън, олд скуул човек. Планирам ежедневните си неща, не съм чак такъв футурист, че да предвиждам 20 г. напред, не съм си поставял за цел да имам пералня, москвич и жилище в новостроящ се жилищен комплекс.

През изминалите години се опитвах да направя деня си по-дълъг от 24 часа. Имал съм и дни, в които часовникът не е съществувал – едни много щастливи дни.

Аз съм от поколението, което растеше без мобилни телефони, те днес са огромен стрес за човека. И тъкмо в ония години съм натрупал огромното си богатство, наречено приятели. Чрез мобилния телефон човек отбива пряката среща, казваш „ще се видим”, „ще се съберем”, „ще направим като едно време”. Казваш, а ние го правехме. Добре, че го е имало едното време. Това е моята равносметка.

Какво откри, ловувайки?

Това, че ежедневието, и изобщо времето, има страхотни хралупи. Ако се придържаме към „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”, когато човек кара по магистралата, тя е много скучен път. Затова той трябва да има волята и интереса да се отклони и по малките пътища, по влезе в отбивките, понякога да се върне обратно, чисто философски. Аз съм избродил много малки пътечки, ходил съм напряко през гори, поля, треви…

Имаш ли любима хралупа?

Имам няколко, но няма да ги споделя, защото те са лични и ги пазя за себе си. В тази моя експедиция до „връх 50“ съм се научил, че всяко разголване и споделяне на интимните пътеки ги обезсмисля и ги прави дори вулгарни. Те са си мои лични, няма нужда да ги показвам. Затова се чудя на разни звезди, които, за да си правят някакъв пиар, допускат медиите до спалните си, даже се гордеят, че си показват бельото. Това е признак на ниска култура, липса на стратегия за оцеляване. Човек трябва да е егоист и да има своите интимни места, иначе се оказва прекалено незащитен. През тези 50 години се научих, че човек не бива да е ексхибиционист.

А научи ли какво е да си звезда?

Думите „звезда“ и „ВИП“ в България свързвам с милиарди условности и кавички. Не се чувствам звезда, а обичан човек.
Вероятно защото през половината от тези 50 години твориш кулинарни магии и истории в БНТ?

Да, мисля, че съм обичан човек, именно защото съм правил само добри според мен неща. Много харесвам работата си, тя е моя страст. На това дължа дълголетието си в телевизията, както и енергията, която споделям от малкия екран, особено в годините, през които той беше неотменна част от живота на всяко семейство.

Сега медиите са много по-кресливи, атакуващи и агресивни. Имал съм честта да бъда част от едно не толкова забързано време отпреди 15 години. Както каза и ти – аз не готвя на телевизионния екран, аз разказвам истории. А когато видиш един готвач, завършил ТОХ-а преди две години, който иска да му викат шеф, си даваш сметка, че става дума за нелепи отрочета на медийния блъф, на т.нар. известност.

Не харесваш обръщението Chef?

Това е брутално несъответстваща чуждица, отнасяща се за готвач. Българската дума „майсторе“ е много по-точна. Да, има Chef готвачи, които са такива в истинския смисъл на думата – те са от кариерата, те са от световноизвестни ресторанти и вериги хотели, те имат съвсем друга функция, те са визионери. Но всички онези, които се трудят бойно в редовите ресторанти, за мен са си майстор-готвачи.
Хубавото е, че за повечето българи аз съм просто Ути. Това е част от енигмата на споделената чаша вино с хората, което е моя запазена марка. От такава фамилия съм, в която никой не се притесняваше, че ще си сипе една чаша вино.

Ти си водещ на първото по рода си кулинарно предаване в българския тв ефир. И вече 25 години оцеляваш. Каква е рецептата за това дълголетие?

На човек трябва да му се услажда работата. На мен тя ми се услажда. Аз все още съм гладен, жаден за споделяне на този тип идея за обменяне на всичко. Да, понякога е много красиво човек да си сготви нещо само за себе си, правил съм го много пъти. Но споделянето на храната е нещо прекрасно, това е велик момент на съприкосновение, на свободно време, на слушане, на даване и приемане. Това са сладки мигове, на удоволствие. Винаги съм се опитвал през моите пет-десет минути или половин час на екрана да помогна на хората да си отдъхнат, да се отпуснат и отпият онази живителна глътка „след работа“.

Другата част от рецептата е, че никога не съм се чувствал прецакан от съдбата – например, че завършвайки кинорежисура и театрална критика, трябва да готвя на телевизионния екран. Това удовлетворение е много важно. Защото на хората все нещо не им достига. Аз съм това, което всички виждат, не играя роля. Защото има всякакви предавания, включително кулинарни, където се играят роли – на лошия или на добрия готвач, на спасителя, на жертвата. Аз не играя роли, аз съм Ути.

Мислил ли си някога, че ще има такъв бум и интерес към кулинарни предавания? Готвачите днес са новите рокзвезди.

Прост е отговорът. Това са предавания, в които отсъства стресът на ежедневието. Хората се пренасят в друг свят, с други проблеми – (не)измити чинии, лош шеф, който размахва точилката и замеря с кюфтета… И хората си казват: по-добре да се вълнуваме от тези драми, отколкото да се оставяме на лошата храна, с която ни тъпчат непрестанно като новини. Готварските формати не са токсични, поне не всички, и самата идея, че можеш да инвестираш в свободното си време и то да е свързано с храна, е страхотна. Храната е много бързо достижима идея.

Обикаляш много из страната. Какво е усещането ти за хората?

Пътуванията и великото усещане от срещите с живите хора на живите им места ме поддържат влюбен в нещата, които правя. Тв екранът е страхотен фактор, но аз имам и невероятното удоволствие да видя хората – в техните кухни, в техните малки и големи села, понякога тъжни и запустели, ограбени от бандюги. Но най-често виждам едни хора, които имат нужда да си кажат с някого „здравей“ и „наздраве“. Особено с напредването на възрастта, хората се капсулират. Имат нужда да разменят с някого две-три думи – това им липсва. И когато отидеш и седнеш на пейката при тях, стиснеш им ръката и изречеш някой лаф, различен от това, което се говори на жълтите павета, усещането е незаменимо.

Слава богу, общините като цяло вече започнаха да организират едни съвсем нормални празници и това се превърна в тяхна кауза. Вече правят празненствата си вкусни и интересни, а не само със задължителното хоро и димяща скара. Оказа се, че всичките тия празници могат да са и гастрономически интересни и автентични. Това ме провокира преди време да изработя големите си, подвижни кухненски посуди и уреди, защото моите тиганчета вече не можеха да поемат цялата тази прекрасна публика. Най-напред, прословутия си тиган, направен от челото на парен локомотив. В него се готвят всякакви неща – от миш-маш с 1000 яйца до сос болонезе и много по-характерните за България кебапи, които хората така обичат. После дойде ред на грамадния ми казан и на барбекюто!

Коя е храната и подправката, без която българинът не може?

Аз трудно се справям без моята любима подправка – черното пиперче. Добрият празник не може да мине без месо. Правили сме много постни рецепти, но хората си искат мръвката. Българските празници все още носят този дух и се надявам да продължат да го носят.

Разкажи ни за новодомските ТВ партита, които правиш за клиенти с жилищни кредити от Fibank. Обича ли българинът дома си?

Ето това е пример за откриване на страничен път, на хралупа във времето и пространството. В ефира се говори помпозно за риалити формати. Но те се намират под диктата на едни хора, които се наричат редактори и всяка реплика е буквално натъпкана в устата на участниците от тях.

С Fibank обаче направихме едно истинско кулинарно риалити. Да влезеш в дома на един обикновен човек е почти невъзможно, хората мразят камерите. Още по-трудно е, когато влезеш в дома му, той да ти разкаже своята истинска, неизмислена от редактора житейска история, да сподели щастието си с теб – че е успял да си купи жилище.

Българите сме сред нациите, за които е съдбовно важно да имат собствен покрив над главата си. Това е част от съзряването, от успеха – да се сдобиеш със свой имот. А отколешната традиция повелява, когато хората влязат в новия си дом, да поканят родата, приятелите, да покажат с гордост придобивката, да споделят щастието от сбъдната мечта и да почерпят… Та така – отиваме ние в тази нова къща и черпим вместо тях. Хватката е в това, че банките почти никога не черпят. Те са смятани за лоши просто защото трябва да им връщаш пари. От друга страна, без тях не може, защото в тях е ключът към дома, те са формулата – иначе не може да решиш финансовото уравнение. В един момент човек трябва да вземе отнякъде пари назаем, за да сбъдне мечтата си. А защо банката да не участва и в почерпката за новодомското парти? И какво по-хубаво от това Ути да дойде и да ти сготви лично? Първоначално, като се обаждах на хората, те се съмняваха дали не са жертва на телефонна измама, проверяваха аз ли съм наистина, звъняха в банката. И после винаги си изкарвахме много хубаво заедно.

Купонджия ли е българинът?

Да, но забравя, че може да се весели, да се усмихва, а такъв тип събирания като новодомските партита те карат да се усмихваш много. Отивам в дома им с подаръци, донесъл съм всички продукти за купона – не е ли това повод за радост!

Съобразяваш ли се с това какви хора има на масата ти, когато готвиш – например, ако го правиш само за жени, при това за успели бизнес дами? Както беше при сбирките на Клуб SMART LADY в твоето студио, на които ти беше кулинарен домакин през изминалата година. Има ли женско и мъжко ястие всъщност?

Разбира се, че има. Има и различен стил на поднасяне. Аз съм от хората, които много обичат да слушат. Ролята ми на медиатор и домакин на много събития и маси, ми е дала този изключително ценен опит да чуя и разбера какво една аудитория харесва. Важно е какво ще направи една маса щастлива, как и кога ще бъдат поднесени ястията, как да не прецакаш разговора, как храната да не е прекалено доминираща, а да е част от удоволствието и споделянето.

Научил съм се да слушам. Например, срещите на Клуб Smart Lady при мен, са още една много смислена отбивка встрани от скучната магистрала, за която говорихме в началото. Чуваш съдбите на едни мацки от всякакви възрастови групи, които са били достатъчно смели, независими и бойни да изградят бизнес сами, да хванат живота си в ръце и да направят нещо за себе си самостоятелно. Вместо просто да бъдат жени на мъжете си или да са чиновнички в определени структури. Сложили са си главата в торбата, взели са кредити, за да правят бизнес. Чуваш проблемите им, постиженията им, радостите и болките им. Това са дами, които са с достатъчно самочувствие и харизма – аудиторията тук е съвсем различна. Това не е онази аудитория, в която ти си хегемон и можеш да казваш – ще ядете това, което аз смятам за правилно. Когато е мъжко събиране, е едно, когато е женско – друго.

А каква е тайната на бързата, вкусната и лесната гозба

Продуктът. Човек трябва да има добри продукти. Както и да облечеш и декорираш един лош продукт – със сосове, технология на приготвянето, вино и приказки след това, той дълбоко в себе си е импотентен. Бързата кулинария не трябва да е синоним на лош продукт, аламинутът не е нещо приготвено за малко пари с мръсни ръце, на промоция за 3 лв. и от съмнително пиле, наблъскано с всякакви неща. Може да си направиш дюнер и той да е с хубаво пилешко, с готина питка на жар.

Обожавам бързите рецепти. Важно за бързото и вкусно готвене е и да имаш добро тиганче, остър нож и добра дъска за рязане.

Ще изчезнат ли рецептите, предавани от поколение на поколение, покрай всички тези тв формати, кулинарни блогове и хиляди рецепти в интернет?

Винаги съм смятал, че хората имат семеен стил на готвене, който се предава от поколения. В различните региони се харесват и готвят различни по стил ястия, свързани с локалните традиции. Има едни последни пазителки на тази регионалност на храната – бабите по читалищата, които готвят така, както са го правили едно време. Но и това изчезва, изтича като река. Държавата трябва да инвестира в съхраняването на тези традиции, да вземе спешни мерки – да поддържа местните празници, да им прави реклама, за да ги посещават повече хора. Защото това зарежда с много енергия и плам онези, които организират празника. Държавата трябва да запечата тези стари рецепти, да ги събере, да ги направи достъпни, да ги споделя.

А ти имаш ли нови неща за споделяне?

Решил съм да си направя подарък за 50-ия рожден ден и да създам адската бомба. «Вкусната България» е моята голяма кауза – всички тези празници по места съм ги обединил по този начин. И сега искам да направя една адска машина за тези мои пътувания и срещи, в която да могат да се готвят огромни, цели животни. Но няма да издавам тайната какво точно ще е. Когато храната е поставена в пряка конкуренция с уникални изпълнители, с музика и много хора, тя трябва да има своята мащабност. Този пътуващ кулинарен театър, който правя от години, се нуждае от нова постановка.

Защо така и не отвори свой ресторант досега?

Защото това е страхотна котва. Все едно да обожаваш да пътуваш, а да си си взел домашен любимец. Това би ме направило роб на моите приятели.

Ти си млад татко. Как успяваш да балансираш между семейството и многобройните си ангажименти?

Човек трябва да си извоюва пространство, за да бъде със семейството си. Особено публичните личности са засмукани от всякакви странични неща и лесно човек може да загърби ценните моменти с най-близките, а те не се връщат.

Какъв баща си?

Не знам. Нямам точна визия. Смятам, че децата трябва да ми подскажат. Естествено, напътствам ги в някои неща, без да ги превръщам в амбициозни родителски проекти. Най-страшно е, когато родителят реши, че детето му е талантливо в една или друга област и нищо друго няма значение. Но това не означава, че детето не трябва да се пробва.

Какво искаш да предадеш нататък на децата си?

Нещо, което майка ми е завещала – уважението към спомена. Това на първо място означава да имаш спомени. Искам да ги науча да са достатъчно търпеливи, за да имаме спомени заедно. Защото понякога децата и родителите са много нетърпеливи едни към други. И трябва да научиш себе си и децата си на взаимно търпение. Това е може би най-важният урок.