„И след време човек научава, че ако е прекалена, дори топлината от слънцето изгаря. И се научава да посади своя собствена градина. И да украси своята собствена душа, вместо да чака някой да му донесе цветя.”
Хорхе Луис Борхес
Преди няколко години, в първото от четирите интервюта, които имах с израелския писател Етгар Керет, той ми каза нещо, което преобърна представата ми за щастие: „Вкъщи нямам библиотека. Никога не пазя книгите, които чета. Давам ги на приятели. После те ги дават на свои приятели и т.н.” Каква велика илюзия е щастието! Един от моите „грехове” – години наред да трупам в огромни количества книги, толкова много, че трябваше да се движим в индийска нишка, за да минем през тази армия от уж заспали книжни тела, които обаче са в непрестанна бойна готовност. И защо? Щастието е споделяне на малките радости: интензивен акт на духовно съществуване, малки порции живот отвъд живота и дори отвъд смъртта.
Второто ми интервю с Керет беше като удар в стомаха. Усмихнат спокойно, докато разказваше за семейството си, оцеляло от холокоста, той изведнъж каза: „Мама обичаше да ми повтаря: „Бъди щастлив, че хората на съседната маса в ресторанта използват вилицата и ножа по предназначение, вместо да ги набучат в теб”.
„Всеки е определен за пазач на повече от един живот и горко му, ако не намери онези, над които трябва да бди. Горко му, ако се грижи зле за тези, които е намерил.”
Елиас Канети
И така: какво е щастие?
Хващам те за ръка, читателю, и заедно тръгваме да го търсим в лабиринтите на паметта. Памет ли казах? Нима паметта не носи повече болка, отколкото радост и мир? Темата за паметта винаги е била травматична. Само безпаметните ли могат да започнат живота си отново, посаждайки нова градина в душата си, на мястото на пустинята, причинена от ужаса след опустошението?
Въпроси, които водят след себе си до нови въпроси. Щастие е да ги задаваме: поне това доказва, че не сме ампутирани от хуманност в този свят на хомункулуси, мечтаещи за война.
Щастието за всекиго е относително. Комунизмът доказа, че колективното щастие е възможно, но само в обора. Истинско предизвикателство е да се пише за щастие днес, когато светът отново е полудял, а Историята повтаря грешките си отпреди 100 години, без дори да е променила жанра. Щастие или ирония е, че можем да пишем за щастието, докато наблизо има войни, много неща губят смисъла си, а в мирновременна страна като нашата човешкият живот няма особено значение?
Вероятно е щастие да се събудим, слънцето милостиво да гали целуваните от съня очи, да протегнем ръка, да докоснем любимия/любимата, да пием заедно по чаша ароматно кафе и този път, поне този път да не включим централните новини, в които ще чуем, че самозапалилата се млада жена пред президентството е починала току-що от раните си.
Щастие е да не се крием от падащи бомби и децата да не подскачат от алармите, известяващи наближаващата опасност…
Щастие е да не бъдем свидетели на издевателства над други човешки същества, чувствайки се безпомощни да помогнем. Щастие е да нямаме и привилегията да бъдем свидетели на историческите грешки, белязали поведението на някои правителства по време на Втората световна война. Но щастие ли е да нямаме армия, която да ни защити някой ден, при нужда? Щастие ли е, когато сме безпомощни, да си затваряме очите и да си заравяме главите в пръстта като щрауси.
Когато ме поканиха да напиша текст на тази изискана тема, бях приятно изненада и нетърпелива. Опитах се да пиша за щастието така, както се опитвам да го хвана – по смешен начин, подобно на Набоков, който гони с концентрирано, но с извънредно комично лице своите пеперуди. Разбира се, оказа се трудна задача. Да пишеш за най-неуловимото състояние на душата, какво по-хубаво и невъзможно от това? Нереално е да се мисли и пише за щастието без неговия противовес – пустота, зло, вандализъм. Както в „Пещерата” на Платон светлината е отразена, без да бъде истинска светлина, но в очите на наблюдаващите я сенките създават илюзията, че това е Тя. Светлината.
Щастие или нещастие е да бъдеш заблуден за истинската светлина?
0 Коментара