Останали сами пред Исменийските порти, ние трите – Антигона, Манто и аз, не сваляхме очи от конниците, които се отдалечават в облак прах, и ми се струваше, че невидима ръка тегли конете им по-бързо и по-далеч от моя град. Тогава тежките врати се отвориха и от Кадмея се появиха леля ми Евридика и братовчедите ми Мегарей и Хемон. Тримата посрещачи

протегнаха ръцете си към нас –

Мегарей към Манто, за да ù благодари за грижата ù за мене и за града, думите, както ми каза по-късно, били такива, каквито рядко е чувала; Евридика към мен, за да усетя ментата с орфеевото цвете в кожата ù, а и за да ме попита, къде са косите ти, Исмено, а аз да ù отговоря, оставих ги на Атина, лельо; Хемон към Антигона, която погледът му откриваше отново след дългото ù отсъствие и сякаш за пръв път.

Когато Манто пое към храма на Аполон, а ние влязохме зад стените, народът на Тива се беше подредил в мълчалива редица и ни очакваше, нас, но най-вече Едип. Вестта, че само Едип, както някога, може да спаси града, не беше останала нечута. И в очите на всички

надеждата, че ще видят спасителя,

щом влязохме – изтля. Никой не смееше да изрече въпроса къде е Едип, но всеки се питаше това. Тогава Антигона се изкачи до постамента на статуята на Атина, за да я виждат по-добре сбралите се, и заговори високо. Плитката ù, преметната пред рамото, се спускаше досущ като плитката на мъдрата богиня зад гърба ù, с тази разлика, че фигурата на богинята беше по-висока и на главата ù майсторът беше издялал от кедрово дърво коринтски шлем.

Но погледът на Антигона беше като този на Сивоокота, устремен и смел. Сестра ми беше пребродила с татко толкова места и очите ù бяха познали толкова чувства, като онова чудно усещане, което се зове тамбос и което двете изпитахме, когато Едип с Тезей се отправи към мястото на смъртта си, незнайно за нас, но известно само за атинския владетел и ще бъде известно само на наследника му, защото гробът на Едип, каза Тезей,

вещае нов вид управление,

което хората един ден щели да нарекат атинска демокрация и да се опитат да променят света с нея. Това разкрил татко, преди да слезе при сенките. Това му казала Пития. Но в този момент, когато Антигона се изправи пред тиванците, те не знаеха това, искаха само да запазят своя свят. Те се надяваха, че Едип, както Креон беше обещал, ще се върне и ще усмири войските от Аргос.

А ето че него го нямаше.

Антигона разказа, че в свещената гора на Евменидите с вълнение и сълзи пуснахме ръцете си от ръцете на татко и той се изгуби от погледите ни, за да отиде да умре, както бе пожелал, в земя на приятели, защото няма по-голямо щастие за човека да умре, обграден от обич. Затова ние се връщаме у дома, каза Антигона, за да разкажем, че

не морето го погълна, а невидимите бездни

с най-чудната на света смърт го взеха и се разнесе тътен, когато той умря, и се разлетяха птиците в гората, и ние тогава паднахме на колене. Чувайки това, всички тиванци коленичиха – мъже, жени, старейшини, уморени занаятчии и ранобудни земевладелци, всички почетоха Едип и си казаха това, което ние с Антигона край Атина: „Горко ни!“.

Когато народът се изправи, вече знаеше, че само на меча в ръцете си можеше да разчита, а не на преговорите, които единствено Едип би довел до щастлив завършек. Глас след глас като вълна след вълна изричаше като клетва: „За Тива на Едип и Кадъм! Не бива без смелост да бъдем!“. А аз, замаяна от рязкото си изправяне, се облегнах на братовчед си Хемон и

видях погледа му, греещ като слънчева поляна

горе при извора. Проследих този взор и видях слънцето, което той беше открил – Антигона, поруменяла от погледите на града и усмихваща се срещу неговия.

Когато седнахме на трапезата с близките си и робите внесоха богати блюда, макар че не беше време за разхищение, Креон каза, посрещаме достойна дъщеря на Тива. А аз виждах всички като на длан, защото бях останала в края на масата до малкия Лаодамант, на когото по изключение брат ми позволи да присъства. Стори ми се, че детето беше единственото, което ме беше очаквало, попита къде съм ходила, а аз му казах, да изпратя дядо ти при Хадес, праща ти камък и му подадох отломка колкото юмрук от мястото, на което за последен път видях татко.

Другите се смутиха.

Погледът ми срещна погледа на Антигона и използвахме смущението, по-точно Антигона го използва – тя помоли Етеокъл да не влиза във война, разказа подробно последните думи на татко към Полиник, а те се отнасяха и за него. Хемон, известен с воинските си умения, за когото

войната би следвало да значи прослава,

побърза да я подкрепи, предлагайки да опитаме с преговори. Тогава Етеокъл отсече предложението, като че беше въже, късно било, нямало смисъл да се говори за това повече, бил даден отказ и до ден-два щели да започнат военните действия с аргосците. Той нямало да се учуди това да станело още днес, но колкото по-скоро, толкова по-добре, за

да си счупят зъбите в стените ни,

защото Зевс няма да ни остави! Зевс, който винаги е бдял над града, той, Етеокъл, бил сигурен, че нямало да ни забрави и сега. Бойците в казармите са подготвени, на всички е наредено нужното и всички знаят мястото си в предстоящата защита. Началникът на стражите докладвал, че на всички са раздадени яки шлемове и сандали от волска кожа, а копиеносците и стрелците закаляват мишците си от зори. От бащиното завещание, каза накрая, не ме е страх. Докато го слушах, ми се стори, че в очите му проблесна безумие.

Не ме е страх, защото имам него –

каза и посочи Лаодамант. – А ти, Хемоне, разбирам защо се боиш от войната, виждам в погледа ти мисли, подходящи за мирно време, но то ще дойде, когато реши Зевс. Сега трябва да се готвим за друго, защото врагът приближава и казва, умрете, и ние трябва да се изправим като стволове в гора, непоколебими и несломими.

Текстът е откъс от новия роман на Яница Радева „Поздрави от Хадес“. С него авторката се спуска дълбоко надолу, за да навлезе в света на архетипите, заложени в основите на нашата природа. Романът изследва опасности, откриващи се когато счупим ключалките на забраните.

За написването на романа си авторката ползва достигнали до нас фрагменти от митове, факти и открития на археологията, като ги помества в нов културен контекст. Яница Радева се стреми да достигне до дълбините на човешката същност, за да потърси обстоятелствата, при които се проявяват най-добри или н ай-лоши наши качества.

Героите на „Поздрави от Хадес“ помнят смъртта и имат причина да го правят. Някои от тях са от царския род на Едип, други са обикновени хора, без наследство или богати застъпници. Но всички са изправени пред труден избор и попадат в нелеки за преодоляване ситуации, от които излизат по-мъдри, разбрали какво значи да срещнеш Хадес.

За авторката

Яница Радева е автор на две стихосбирки и романите „Бонбониерата“ (2011), „Сезонът на Йоана“ (2015) и „Пътят към Тива“ (2017). „Бонбониерата“ е отличен с грамота на Министерството на културата през 2012 г. „Пътят към Тива“ е с две престижни номинации – за националните литературни награди за български роман на годината на НДФ „13 века България“  (2018) и на „Елиас Канети“ (2019).