От завист към мъжете

От няколко години насам изпитвам истинска завист към мъжете и начина, по който държат на своето приятелство. Интересно, не съм забелязала да държат едни на други, а на това, което съществува между тях.

Завистта ми е резултат от установяването на много тъжен факт от моя житейски опит. Приятелство, поне такова, каквото аз го разбирам, между жени няма или се намира много рядко и за кратко. В момента, в който животът те насочи нанякъде и те обзаведе с мъж, дете или други отговорности, времето за приятелки и поддържане на постоянни контакти силно се стеснява. Това е не само тъжно, но и депресиращо. Особено в моментите, когато „обзавеждането” те напусне или просто по някаква причина изчезне за известно време. Оставаш сама със себе си и осъзнаваш, че си отделила безумно голяма част от времето и себе си за каузата любимия ти човек или любимите ти хора да не чувстват липса на внимание и грижа от твоя страна. В този момент имаш нужда някой да е до теб и да се погрижи за душевното ти спокойствие и ако хубава книга или красиво списание не успеят, то само приятелка може да го направи…ако намери време.

Тази условност „ако” не стои по същия начин за мъжете.

Питам се как може мъж да звънне посред нощ на друг с молба за помощ, защото е закъсал с колата извън града и да не чуе отсреща оправдание от сорта на „Не мога, детето е с температура”, „Много е късно, страх ме е да идвам сам, обади се на пътна помощ”?

Как може в рамките на 30 минути да се организират да гледат мач заедно, докато за подобно събиране на жените им трябват поне две седмици уговорки с няколко промени в последния момент? Колко бих била щастлива да ми се случи гореспоменатото произшествие и да има на кого да се обадя или поне да мога да помогна в такъв момент. Не защото съм мазохистка и се радвам когато ми се случи нещо лошо, а защото такива моменти те карат да се замислиш имаш ли близки хора около себе си или не.

Едва ли само аз имам такива приятелки, за които най-важното нещо на света е да следват мъжете си навсякъде, да им отдават всяка от малкото свободни минути или да се съобразяват с негативизма им по отношение на излизанията. Приятелките на моите приятелки са същите. Не, не ги критикувам.

Аз ги обичам, донякъде разбирам, но това не ми пречи да завиждам на мъжете.

На 8-и март, след като бившият ми приятел си изнесе нещата от тогавашната ни обща квартира, се обадих на приятелка да се видим за известно време. Знаех, че с нейния мъж няма да празнуват празника. А аз не исках да оставам сама, потънала в депресия и самосъжаление на този ден. Два часа след като се уговорихме, ми се обади да отложим излизането, защото времето е ужасно. Валеше като из ведро… права беше и все пак бе ясно, че в моето сърце не вали по-малко.

Същата година беше ужасна и за други мои приятелки, които останаха сами, дори самотни. Виждайки се с тях, осъзнах, че никога не съм им отделяла толкова внимание, нито те на мен преди раздялата с половинките ни. Но и преди си знаех, че не е нормално. За разлика от нас тогавашните ни мъже винаги излизаха с приятели, а ние като някакъв придатък или излизахме с приятелите им, или просто оставахме у дома да свършим нещо и по-рядко се сещахме една за друга.

Не мога да преброя пътите в живота си, в които съм се чувствала като багаж, чието присъствие е желано, но лишено от смисъл. Само ако можех да ги заменя с ценни моменти, прекарани с моите близки, но уви. Все пак времето е пред мен, мога лесно да поправя това.

Въпросът е, че бях това, което критикувам сега, а го осъзнавах и тогава.

От сегашна гледна точка не бих позволила това да се случи отново. Не и преди да имам деца, за които е важна моята непрестанна грижа.

Много им завиждам на мъжете. Те може и да не споделят сърдечните си проблеми, да не държат по същия начин един на друг, но държат на това, което има помежду им – това, което ги свързва, и не го забравят дори когато имат деца, жени, семейство или кариера. Винаги намират време един за друг, търсят това време и го споделят за забавление с всевъзможни глупости. Висота на приятелството, която за мен до този момент все си остава недостижима, но желана.