Крачех бавно към паметника на Алеко, където се бяхме разбрали да се срещнем. Часът беше 13:00, 13-ти (март), петък. Не виждах нищо притеснително, аз съм от хората, които не се страхуват от „Петък, 13-ти“; по-скоро ми е интересно дали и какво различно ще предложи една такава символна дата. Колкото повече наближавах кръстовището на „Витошка“ и „Патриарха“, толкова повече се усилваше усещането ми, че времето променя ход, хората и колите наоколо започват да се движат на забавен кадър, звуците все повече се отдалечават, като в слухова мъгла. Някакъв особен кинематографичен похват поетапно завладяваше пространството.
Тези наши срещи с моята близка приятелка винаги са ми приятни, отпускащи и същевременно замислящи. Виждаме се веднъж на няколко месеца и все не ни стига времето да споделим и изследваме всичко, което ни вълнува и двете. В този ден седнахме на открито да изпием по кафе, в пресечка на „Витошка“. Мисля си, че решихме да е навън, защото времето беше приятно. Но не мога да бъда сигурна дали надигащата се
паника вече не ни беше застигнала тихомълком.
Само няколко часа по-късно държавата щеше да „затвори“, а светът да започне да се отдалечава като напускащ пристанището товарен кораб – бавно и привидно незабележимо, миг след миг. „Какво става?“ – беше първият въпрос, който изследвахме с моята близка приятелка. Отговор ясен нямаше, макар да се усещаше, че ще е нещо голямо. Както и, че това, което се вижда, ще е само върхът на айсберга, а надолу се потайва гигантска маса с неясни ниши и опасни зъбери. „Да знаеш, има нужда да останем осъзнати, будни, наблюдаващи и мислещи. Ще има нужда от такива хора“, казах многозначително аз. Тогава нямах идея какво точно имам предвид. Не зная дали и в момента съм наясно. Не исках да звучи патетично, драматично или пък арогантно. Беше спонтанно и откровено прозрение, надигащо се паралелно с растящия страх и брой смъртни случаи в Италия.
Не съм от хората, които остават непоклатими при промяна на външните обстоятелства.
Влияе ми всеки повей на информационния вятър,
който довява към мен съобщения за поединично преброявани смъртни случаи от/с Ковид-19, растяща безработица, финансови и политически машинации, абсурди и своеволия в съдебната власт, корморани, лешояди, обругани дюни и застроени девствени плажове, цензура в медиите, злоупотреби с политическо, финансово и обществено положение, хаотична здравна политика, заплахи и безсмислици от по-регулярни от миенето на зъбите брифинги. Сериозно ме разклати и великденската „екзекуция“ (както го нарече Лора Крумова) на емблематичен български журналист, символно олицетворяваща много от недъзите в обществото ни и т.н. (Умишлено не излизам извън пределите на България, темата би станала необятна). Влияят ми и затова практикувам сериозна информационна хигиена, но и се стремя да живея информирано и ангажирано.
Възможностите на социалните медии ме дариха с познание за това колко гневни, озлобени и непоколебимо вербално
жестоки можем да бъдем срещу другомислещите.
Как зад привидно благородната увереност, че знаем по-добре, че сме по-отговорни и „с разсъдъка си“ и следваме единствено възможните мерки, можем да станем по-мразещи, по-крайни, по-отчуждени, по-овълчени, по-непреклонни към другата гледна точка. Как започнахме да претегляме, залагаме и правим избори между живота и свободата, здравето и основните човешки права, между авторитарния подход в името на живота и демократичните принципи, които се оказаха опасни за същия този живот. Беше ми трудно да обяснявам и аргументирам, както пред себе си, така и пред близки, как може едновременно да спазвам определените мерки, да бъда отговорна и съзнателна в действията си, да уважавам усилията и незавидната отговорност на всички „на предна линия“ (включително управляващи) и да мисля критично, да не одобрявам и да изразявам публично съмненията си към някои действия, повечето намерения и голяма част от посланията на брифингуващите.
Не влизах в графата „убийца на възрастни хора“,
приемах и спазвах социалната дистанция, но недоумявах защо не можем да се разходим в парка (на фона на безпътните родители-бродници с деца и тротинетки по улиците, между колите), защо възрастен човек нападна словесно и прокле сестра ми, че разхожда кучето си… Изумявах се от новите дискриминационни линии, които се появиха, и не приемах да ми се говори ежедневно колко е страшно всичко, какъв ад приближава и как „ще мрем, яко ще мрем“. Сякаш в отговор на първосигналното ми стъписване от този високопоставен коментар, малко по-късно изгледах филма за професор Стивън Хокинг, на когото дават до две години живот след поставена диагноза, а той живее много, много по-дълго. И си дадох сметка, че никой земен не знае и няма право да прогнозира какво ще се случи. Както и най-добрият лекар няма право директно да казва на пациента си, че ще умре (дори и да е така). Самият живот
оспорва безпогрешността на такъв подход.
И по един величествен начин, професор Стивън Хокинг, този страстен атеист, опровергава медицинската наука, а в крайна сметка и себе си. Защото, какво по-иронично от това такова светило в науката да се изсмее в лицето на медицината и да живее с 50 години повече от определените му от лекарите две! Ние, хората, не знаем всичко и е много важно да ценим творящата сила на словото.
Думите за мен са едновременно малки деца, които имат нужда от грижа и внимание, и колоси, които могат да създават и рушат светове. Затова и съществото ми се противеше на официализирането на публичен език, изпъстрен с „чували с трупове“, „смърт“, „ад“, „орки“ (?!) и т.н. Исках да чуя „Ще се справим!“, „Трудно е, но можем да го преодолеем заедно“… Не приемах и безпрекословно
налаганото равенство между новини и истина,
страх и сигурност (здраве), статистика и медицина, материалното (това, което може да се види, пипне и докаже) и живота. Затова четях и гледах и много източници извън традиционния информационен поток. От футуристи, бизнес анализатори, социолози и маркетолози (за да прозра и избера промяната на собствените си ценности в професионалното си развитие занапред), през разследващи журналисти и социални анализатори, до астролози (които, се оказа, въобще не бяха изненадани от случващото се), алтернативно мислещи медицински специалисти, експерти по имунната система, епигенетици и квантови физици… духовни учители и изследователи на окултното, както и дори конспиративни теорeтици.
Дали приемах и включвах в убежденията си всичко това? Не. Но то ми повлия.
Намести ме. Смири ме. Обогати ме.
Помогна ми да се усетя като част от този голям, и същевременно много малък, богат, разнообразен, противоречив, вероятно справедлив в своята безкрайна несправедливост, тресящ се от еволюционни промени свят. Да разбера, че нямаме право да съдим никого, това не е наша работа, а Нечия друга – че всеки си има място под слънцето. Да се убедя, че гневът и съпротивлението срещу нещо не го премахва, а го подсилва. Да осъзная, че най-безсмисленото и грешно занимание е стремежът ни да променяме когото и да било. Преминах от оптимизъм в началото, през реализъм – някъде в момента, в който започна да заглъхва новата симпатична култура на ковид-хумор, – за да се настаня в крайна сметка в люлката на лекия песимизъм, че не сме си научили урока и в смиреното предположение, че ще дойде по-сериозно изпитание, за да ни тества отново.
Защото системата има нужда от промяна.
И някъде там, в средата на този танц с теми, емоции и гледни точки, отворих търсачката да проверя какво точно означава терминът „либерални ценности“, защото започнах да се съмнявам в себе си. Обвиненията, които четях и в които се припознавах отчасти, ме объркаха. Още по-проблематично се развиваше себеусещането ми като гражданин, защото аз не се идентифицирах и с другата крайност в обществото – онези, които не признават правилата и взаимния интерес, които са дотолкова изградили индивидуализма като стена около себе си, че той се е изродил в анархия, безхаберие, арогантност и друг тип жестокост. Някак не успях да се намеря между кълнящите всеки, който се изкаже критично срещу НОЩ, и другите, които с поведението си демонстрираха отричане и дори отвращение от
всякакъв стремеж да бъдем единни в ситуацията.
Аз съм от тези, които, нито ще се избухат да вият хоро в носии в някое от свещените Рилски езера, нито пък са си повярвали толкова силно, че са носители на безпрекословно правилните неолиберални ценности, незачитащи чуждите страхове и чуждото право на ограничено мислене, борещи се срещу дискриминацията и дискриминиращи на свой ред по един много тънък и постмодерен начин – които отиват в другата крайност и по своеобразен начин отново завършват в езерата. Благодарение на тези два месеца изолиран живот, намерих някакъв вид смирение у себе си да приема факта, че публичността предпочита да борави с крайностите и всяко мнение между двата полюса, а още повече такова, което въобще не иска да борави и се съизмерва с тях, по-трудно заема позиции. И по един особен начин, най-навътре, в окото на бурята, останах спокойна.
Имах възможност
да направя купища грешки с децата си,
да се провалям интензивно в собствените си очи, но и да се видя кристално ясно, да опозная по-добре сянката си и да се приближа до нея на съзнателно ниво; да разбера старите модели, които има нужда да си отидат и да осъзная какво ново е необходимо да развия или подсиля в себе си. Да разбера, че няма нищо сигурно и да наблюдавам как Вселената регулярно ми поднася изпитания в тази посока. Да се смиря с притесненията си за бъдещето на света и да си припомня, че вярвам в силата на Светлата страна. Да разбера и приема, че не само България, а и светът ще тръгне на две скорости и всеки ще избере в коя паралелна реалност да битува. Да живея в постоянен шум и битово напрегнато ежедневие и да остана тихо в страховете, мислите и мечтите си. Последните също изминаха дълъг път през тези три месеца и не съм сигурна как изглеждат в момента, но съм убедена в едно – ще бъдат по-истински, каквато съм и аз.
0 Коментара