Живеем във време, което ни позволява да се чувстваме напълно свободни от отговорност за думите си. Човечеството достигна до „апогея“ на свободомислието и не се церемони да изразява гласно своите виждания, без значение
кого, как и защо наранява с това.
Някак в тези години трайно се настани тенденцията за вменяване на вина у другите. На първо място, за да се изгради собствена защита и бягство от отговорност за лична грешка.
Но второ – за да се наложи контрол над дадена личност или цяло общество.
На трето – за да се спасят или провалят лични, интимни отношения.
Да разгледаме тези три основни момента за вини.
Да започнем от родителите, които за „доброто възпитание на детето“ му вменяват вина, че след като е направило нещо лошо, някаква беля, то то е невъзпитано, лошо и заслужава наказание. Отнемат му се права, любими играчки, налагат се забрани за излизане, подлагано е на непоносимо мълчание от страна на родителите. Строги погледи, студен тон. Това ранява детската психика, малкият човек още в крехка възраст започва да усеща болката и страданието от стореното. Вината, че е наранило родителите си и че заради това те биха спрели да го обичат, се стоварва върху крехкото детско съзнание и то започва да се гърчи в собствените си страхове. Ако човекът е с по-силна психическа устойчивост, то това би се запечатало като лош спомен и опит и не би го стресирало с остатъчен елемент, но ако е по-слаб – то тогава през целия си живот
ще се чувства жертва,
а още по-лошото е, че ще приеме донякъде с охота тази роля, за да може във всеки един момент да се облегне на това „оправдание“.
Именно по тази причина родителите трябва да бъдат много отговорни, когато възпитават своите деца. Никой не казва, че грешките не трябва да се отработят, но внимателно и с повечко думички и разбираеми за детето аргументи.
Много често ми се случва да разговарям с хора, които са обременени именно от детството си с чувство на вина. И заживяват живот, изграден с оправдания, че слабостите и безволието им са моделирани в детството. Разбирам ги, но това не би трябвало да е оправдание, защото именно фактът, че са осъзнали откъде произлиза проблемът им, би трябвало да ги стимулира да го тушират. Миналото винаги дава своето отражение, но човек сам взема решението дали да го нулира, или да се скрие зад него.
Да се бориш със себе си е най-великата битка.
Колкото и да е клиширан този израз, това е факт. Но по-лесно е да се скриеш с блудкавото оправдание, че си премазан от хегемонистичния характер на родител и така да продължиш да крачиш с неуверена походка. Тези хора, сами по себе си се чувстват жертви и най-страшното е, че се чувстват повече добре, отколкото зле в тази си роля. Сякаш търсят в живота си своите „похитители“, за да влеят комфортно в ролята си и Стокхолмския синдром.
Хора с подобен проблем трудно се съгласяват да потърсят път за изчистването на чувството за вина. Дори често развиват обсесивно компусливно разсторйство – фиксират се, че ако помислят нещо лошо или че ако направят пет крачки повече или по-малко, някой ще пострада. И тук страховете им не засягат само близките им, а дори и непознати хора. За съжаление, когато се стигне до такъв етап, думата имат единствено психиатрите.
Съществуват и хора, които се хранят с агресията си, изсипвайки я над останалите. Разделени двойки вменяват чувство на вина у децата си, че едва ли не заради тях животът им е съсипан или че са се разделили с другия им родител.
Роднини си сипят упреци относно болни роднини, гледани или не, хранени или не… Тук, за съжаление, се търси упрек и компенсаторно (най-често) финансово равновесие.
Най-тежки са случаите в любовен аспект.
Вменяването на вина у партньора
е доста срещано явление. Често и двамата в двойката търсят вини и отправят упреци към половинката си, за да могат да я манипулират. Искат да видят страдание, промяната, към която се стремят, за да могат да водят парада на любовта. И когато това не се получи, се отваря пропастта на раздялата. Най-тъжното е, че те изтъкват своите усещания, наранената си душа, „смазаното“ си его от партньора, но и за миг не се замислят, че когато сочат агресивно с пръст, когато не спират да казват как те лично се чувстват, с това отблъскват своите половинки. Понякога чувството на вина изиграва моментна роля, връзката се запазва стабилна (но само на пръв поглед). Всъщност набеденият за виновен трябва да живее с тази/тези вини, старае се да промени нещата в себе си, но това означава, че той се опитва да прескочи собствената си природа. Потъпква мислите си, емоциите си, обмисля всяка своя постъпка и действие и живее със страх, че отново може да бъде упрекнат в нещо. Това го кара да се чувства изнервен, непълноценен във връзката и често в един миг решава, че всичко това е безсмислено. Когато вдигне глава и каже „стига”, от другата страна отново започват да се сипят упреци и вини. Но вече това не е работещ модел.
Нараненият, умореният, изчерпаният става и просто си тръгва.
Погрешно е схващането, че с агресия и вменяване на вини можеш да промениш човек към по-добро. Това е най-неработещият модел. Всички хора имаме своите грешки и вини. И това е нормално, защото не сме родени светци, защото, живеейки, ние се учим кое е добро и кое е лошо. Друг е моментът кой как харесва живота си. Някои се наслаждават, съществувайки като агресивни паразити, които налазват себеподобните и снасят отровните си яйца в душите им.
Други избират да живеят, приемайки се за слаби и за жертви. Те се нагаждат в личния си Стокхолмски синдром и на подсъзнателно ниво се наслаждават, че и в този ден са имали възможността да се почувстват поне десет пъти жертви и че поне двадесет пъти са мрънкали и приплаквали, окайвайки съдбата си.
Има и такива, които ясно и осъзнато са приели факта, че формулата:
Живот-грешка-вина-коректив,
е печеливша и съвсем нормална за съществуването и добруването на тази планета.
Добрите взаимоотношения между роднини, приятели, близки могат да се градят само на база на адекватни и разумни компромиси.
Доброто възпитание у децата е на база приятни разкази как самите родители са бъркали и правели бели. Какви уроци са научили от това и че няма нищо страшно в грешките. А страшно става, ако често повтаряш едни и същи грешки.
Красивата любов – описвана, възпявана, рисувана, лелеяна и мечтана – се случва на базата на човечност и проява на разбиране към другия. Но за да го разберем, то трябва да го опознаем и да не забравяме, че и той е човешко същество със своите чувства, мисли и разсъждения.
Разумни компромиси, добър тон и смислени мигове. Ако това се дава, но пак не се получава, то това не е вашият човек. Тогава всички спечелени битки ще са загуба, защото войната е спечелена от онзи, който не ви обича из дълбините на душата си.
И накрая…
Вини ще има, защото ще има грешки. Грешки ще има, защото сме родени и живеем. За да изградим нашия красив личен свят, ни трябва много малко. Красиви отношения, добро начало, мъдра среда и в края – красива обич. Осъзната, смислена и неповторима.
Бъдете съвършенство, а не агресивна узурпация.
0 Коментара