Катя Кремзер е родена в София, но от много години живее и работи във Виена. Майка на тризнаци – две момичета и едно момче, които са на 21 години. Като много млада се отказва от призванието си да стане оперна певица, а след това и от литературата. Животът й тръгва в друга посока – електроника и бизнес администрация – области, в които и до сега работи професионално. Поезията никога не я е напускала. Пише стихове от гимназията. Официалните й изяви са от 2014 г. насам. Стиховете й са публикувани в над 20 групи, литературни издания, сайтове и страници за поезия. През 2014 г. издава първата си книга „Среднощно ноктюрно“. Следват стихосбирките „Обичам те, любов“ и „Пясъчна роза“. Пише статии за културни събития в България и чужбина. Наградена е с Грамота от Министерството на културата за принос в популяризирането на българската култура. Стиховете, които публикуваме, са писани през последната година.
щастие
*
“Нали е щастие, все пак,
че сме родени всъщност заедно?”
Леда Тасева
това е крайното предизвикателство –
да сме родени тук и всъщност заедно
животът се променя многопластово
и всеки ден е друг неузнаваемо…
такава турболентност не очаквахме
да скрием искам топлите си погледи
остава там оазисът и мястото,
където обичта не е заробване…
онази зона без летоброенето,
създадена за неми и за влюбени,
където тишината не е временна,
а топлината ражда всички лудости…
да спрем за миг и студ, и страх забравили,
съблекли всички грижи осезаеми,
единственото цвете е в ръцете ни,
а Бог ни дава късчето от Рая си…
застинала е в трепет и безмълвие
изгаряща оковите пулсация
създадени сме, всъщност да сме заедно,
щом ти си ме целувал, то е щастие…
изпитание
аз нямам сили да се смея,
но имам време да тъжа…
какво са искали от мене
и колко пъти го греша…
притискам шарено мънисто –
палитра на една съдба,
от страх съвсем да не загубя
на спомените си цвета…
не забелязах, че до него,
нанизал друго беше Бог –
кристално ново и лъчисто,
да се променяш – няма срок…
така подканящо безцветно,
че сякаш с четка във ръка,
да си припомня и потърся
кога щастлива съм била…
едва ли ще е много трудно –
след толкова лета и мрак,
представям си, че с теб танцувам,
това е памет на кръвта…
извиква, дълго, знойно лято
на топли вечери и смях
подобно на кристална топка
(и благославям, че не спя…)
една картина с боси стъпки
по пясък, миди и скали,
в която влизаш много тихо
и всяка клетка в мен трепти…
а вечерта не го прикрива
и сякаш грешно ли разбра,
ухае вън една смокиня
с упойващ, сладък аромат..
усещам го и с гръб към тебе…
и със затворени очи…
такова щастие ни трябва…
дано си го разбрал и ти…
есен
щом погребваш илюзии,
твоят път е обратно…
все уроци на музата,
не търпи слабостта ни…
ще си видя градините,
пепелта ще почистя,
ще постегна комините,
че на есен мирише…
ред да сложа и в мислите,
да поскитам на воля,
да изтупам килимите,
нови свещи да сложа…
под стрехите и сенките
светлинка да извикам…
всяка есен е времето
да е чисто и китно
там, където те чакат –
малък дар от Всемира…
после с есенна обич,
твоят път те намира…
полунощ
обърканост… и движещи се пясъци…
самотни чаши – белег на разпада…
отдавна са отпаднали въпросите
и всеки тайно в мислите си бяга…
отчаян опит в доза безразличие
заглъхва бързо и се утаява…
към дъното потъват и мечтите ни –
със своята невинност се прощават…
полюшват се самотно само лодките,
с позната песен някой се сбогува…
потрепват светлинки, не са очите ти,
навярно вече спят и ме сънуват…
умората надвива и цикадите,
внезапен хлад напомня, че е време
на люлката затоплена в ръцете ти
душа да скрия, ти да я приемеш…
монолог
аз съм далечната и неосъществената,
и нямам право даже да да ридая…
какво е мислила за нас Вселената,
не търся вече, нито ще гадая…
по-скоро съм и лошата и чуждата
и може все напук да ми се прави
ще го преглътна все така усмихната –
наивността уроци заслужава…
доброто ми сърце ще е наказано,
а обичта – прокудена отдавна…
така е редно – вместо благодарности,
без чувство за вина да те забравят…
а ти си вярвай, че е свята истина –
обичаш ли, това е всеотдайност…
с безкористна любов и адмирации
ръка ще ти целуват до безкрайност…
не, мила моя, грабвай си багажите,
последното достойнство
си събирай…
не е заслужил никой саможертвите
и много ясно, никой не ги вижда…
кога ще се научиш, ти, момиченце,
да ги оставиш те да те обичат?
че умни бяха и красавци всичките,
но малко се отнесоха себично…
не те потърсиха, когато тихо страдаше,
когато се нуждаеше най-много
от помощ, топлина и състрадание,
от ласка, от любов и отговорност…
я, виж ти! колко думички
без смисъл
научила и още си мечтае,
че всички са възвишени и искрени,
и верни, (Боже), в любовта докрая…
преглъщай днес поредната си порция,
така си е – заслужила си всичко…
сълзите ти размазаха прозорците,
дано не види Бог, че пак обичаш…
0 Коментара