Спомняте ли си Новогодишната нощ, с която започна ужасът? То бяха честитки, пожелания, „Айдееее, 2020, ново 20!“, късмети, баници, голяма радост, тържества… Сега споделяме с досада как я чакаме с нетърпение най-сетне да се махне и планетите да си поемат по стария път, но и едно по-мъчно чувство се прокрадва. Чупи ли се наистина каръкът след дванадесетия час в последния ден на дванадесетия месец?
Разгръщаме Гугъл и четем прогнозата от китайския хороскоп за 2020 – годината на Металния плъх. „Знакът носи сила, просперитет и щастие за всички зодии. Ще бъде година на ново начало, нови възможности, любов и пари!“
Трудно е да се намери обяснение откъде черпят китайските астролози вдъхновение, че превъзнасят без капчица свян
живителната енергия на тоя противен гризач.
Спохождал е и 1912-а, когато потъна „Титаник“. Година на Металния плъх е била 1936-а, белязана в историята с преврата на Франко в Испания, 1972-а – с жестокото клане на Олимпиадата в Мюнхен, 1984-а на Джордж Оруел. Също и 1996-а, която специално българите свързват с всичко друго, освен с „просперитет и пари“, а да не говорим, че тогава Гари Каспаров пада на шах от компютър.
За всеки влак си има пътник, както за всеки кариес има пломба и за всяко пророчество – верни последователи. Нешка все по-малко разкрива какво й е казала Ванга, но пък Мишел дьо Нострадам винаги е насреща, за да предвиди настъпващия Апокалипсис.
Наскоро, в едни негови четиристишия от 1555 година, тълкувателите на френския астролог разчетоха, че догодина ни чакат още по-големи мъки, страшен глад, кризи и войни. В небето човекът щял да вижда „огън и дълга следа от искри“, което можело само астероид да е.
Тряс и край!
Оказва се, че наистина било засечено да се приближава голямо парче скала, но реална опасност нямало. На 6 май 2021 г. НАСА щяла да взриви в него космически кораб, но само за тренировка. За да бъдем готови, ако не дай Боже се наложи да си спасяваме кожите.
След снимките от Луната, пратени от Аполо 11, на които американското знаме се развява безпричинно, към НАСА е по-разумно да подхождаме с едно на ум. Подправиха първата пилотирана от хора космическа мисия, само и само да не признаят, че има извънземни. Тълкувателите на Нострадамус се оплитат в превода и интерпретациите, още преди две години разправяха, че Русия, Китай и Северна Корея ще нападнат Щатите.
Животът ни учи, че нещастията идват по всяко време, но само добрите пророчества се сбъдват. Сигурно, защото никой не помни лошите. Ние се борим с пандемия, а какво да кажат поколенията, преживели едновременно Първата световна и испанския грип? Ами Втората световна? А Хирушима и Нагасаки?
Време трябва да се изтърколи,
за да бъде оценено обективно преживяното. Без историческа дистанция, не можем да съдим за епохата. Ами, ако „короната“ е последното изпитание пред настъпването на нова, великолепна, по-щастлива и одухотворена ера? Нима досега не сме се убедили в неизменното правило, че всеки шут в гъза е крачка напред?
Като се замислиш, заради вродената си проклетия, човечеството до ден днешен не може да стигне до единодушие по фундаментални теми: правилно ли църквата тълкува Библията, за добро или за лошо е била избита френската аристокрация, поробен или пощаден е българският народ под Османска власт, Земята, аджеба, плоска ли е или кръгла…
Когато в средата на XIX век по европейските улици тръгват първите велосипеди, обществото е толкова скандализирано, че смята за
непристойно жени да въртят педали.
През 1886 година автомобилът на Карл Бенц, задвижван от двигател с вътрешно горене, предизвиква паника и масова истерия. През януари 1896-а публиката на първия късометражен документален филм „Пристигането на влака“ бяга с писъци от сутерена на „Гранд Кафе“ в Париж. За един съвсем кратък миг зрителите се поддават на илюзията, че локомотивът от екрана ще ги прегази. Тогава на никого и през ум не му минава, че кинематографът, това „дяволско творение“ на братята Огюст и Луи Люмиер, отваря нов хоризонт и ще промени света завинаги. Благодарение на чудовищната атомна бомба днес черпим евтина енергия за битови и промишлени нужди. Каква ирония!
Неведоми са пътищата, не бива с лека ръка да се громи и заплюва настоящето. Все за нещо ще намерим да благодарим и на 2020-а, пък и било и само за това, че сме живи, че озонът оздравява, розовото фламинго отново се множи, рибата се връща в солени и сладки води. И за надеждата, че когато си отиде, всичко ще бъде наред. Иначе има опасност да зациклим в нещастието, в болката от загубата на близки и любими,
да продължим да влачим страховете и отчаянието си.
Разказаха ми чудесна история за млада счетоводителка, изолирана социално в своя хоум офис цели три месеца. Вместо да надебелее и да се депресира като останалите нормални хора, тя получила неочакван дар от иначе капризната съдба. Насред извънредното положение между нея и съседа от горния етаж, печален и обезверен собственик на ресторант, пламнала луда любов. През август вдигнали сватба.
Техните спомени поне няма да са помрачени от брояча на новозаразените. Някой ден ще разказват на децата си не за маските, ваксините и милионите жертви на проклетия вирус, а за добрата стара 2020. Когато светът е бил само за двама.
0 Коментара