A може, по-иначе може…

От поне трийсет години (за толкова имам съзнателни спомени) различни източници говорят за глобална промяна, за нова епоха, за духовна трансформация. Други говорят за край на света, за катаклизми, за извънземни нашествия. Трети – за трета световна война, за геополитически и икономически интереси, за биологични, химични и психотронни оръжия. Почти всички се оказаха прави. Само извънземните още не са ни ги пуснали по новините, но това не означава, че ги няма или че не са тук. Означава само, че ние не знаем.

Хубавото на тези хипотези беше, че досега изглеждаха някак си далеч от нас, външни, извън нашия контрол. Чакахме ги да се случат, а ние да седим на дивана с купа пуканки и да си мислим: „Това мен не ме касае.“ И да продължаваме да си живеем живота, да си гледаме кефа и да си носим новите дрехи по целия свят.

Рязко през изминалата година започна да ни касаe.  Спряха ни пътуването, спряха ни забавленията, спряха ни общуването. Спряха ни кръчмите, дискотеките, купоните, библиотеките, книжарниците, концертите. Спряха ни работата. Светът спря. Спря животът. За някои от нас – буквално, физически. Други „спряха“ психически. Трети още си мислят, че ще си продължат постарому, а четвърти нямат търпение да видят как ще живеем поновому.

Истината е, че

2020-а хлопна кепенците на старото.

Човечеството никога повече няма да се върне към привичките на цивилизацията такива, каквито ги познаваме. Голямата, екзистенциалната, духовната промяна не дочака нито да се подготвим за нея, нито сами да извървим пътя ѝ. Стовари се отгоре ни с цялата си сила и положението стана „Няма не искам“. Вече се намираме в състояние на принуда да променим начина, по който живеем, да променим манталитета си, но най-вече да променим същностната си нагласа към живота и да балансираме позицията, която заемаме в дихотомията даване – получаване. Защото – да не се залъгваме – от дълго време на колективно ниво хомо сапиенс живее по модела „възползвам се от възможности“, „вземам всичко, което ми поднесе животът“, „греба с пълни шепи“. Толкова дълго и в такъв обем, че явно на вселенската хармония ѝ писна вземането и даването да са в такава ужасяваща диспропорция.

„A може, по-иначе може…“

Ако оставим настрани факта, че от десетилетия получаваме факсове от Кораба-майка под всякакви апокалиптични форми, че системата не работи правилно и трябва нещо да се промени, 2020-а беше достатъчно дълга и имахме възможност да си свършим невидимата работа. Доста голяма, едногодишна почти, възможност. Имахме достатъчно време, затворени по къщите си сами и с най-близките си хора, в което да погледнем там, където не ни се поглежда, да чуем онзи глас, който не ни се слуша, и

да видим онази истина за себе си,

която не ни е съвсем угодно да видим. Имахме време да направим всички неща, за които иначе никога „нямаме време“. Лишени от животворящата енергия на живото общуване, имахме време за най-важната – срещата със себе си.

Отдавна личната ни отговорност към световните съдбини се е превърнала в изпразнено от съдържание клише, в което никой не вярва. Много ни е удобно убеждението, че нашите мисли, мечти, планове, действия нямат никакво отношение към това, което се случва надлъж и нашир. Дава ни измамното чувство за свобода, че можем безнаказано и без последствия да си правим каквото си искаме, да си хвърляме боклуците където ни падне, да не спазваме правилата, които не ни изнасят, да рушим, вместо да съзидаваме, да мразим, вместо да обичаме.

Човечеството – това сме ние. Ти. Аз. Всеки от нас.

И изборите, които правим всеки ден, всеки час – изборът дали да спрем водата, докато си мием зъбите, дали да пътуваме по човек в кола или да ползваме масов транспорт, изборът да бъдем почтени и да участваме равноправно във вземането и даването в отношенията с вселената, изборът да бъдем съзидатели, вместо консуматори… – имат значение. Всички наши избори, осъзнати или не, правилни или не, добри или не, създават света, в който живеем. Всички заедно. Направени от онова място дълбоко в нас, където всеки психически здрав човек съхранява, утвърждава и сътворява живота, изборите ни имат силата и потенциала да създадат един „прекрасен, нов свят“.

Но за да стигнем там, всеки от нас трябва да се погрижи за личния си вътрешен свят. За онова психическо и духовно пространство, в което сме всевластни господари на ценностите, принципите и делата си и можем да вземаме отговорни решения за себе си, а следователно и за света.

В това пространство се влиза само в усамотение, с което през изминалата година разполагахме щедро, доброволно или доброзорно. Имахме всички условия да останем насаме със себе си, да се вгледаме навътре, да видим какви демони ни владеят и да се справим с тях. Да се освободим от страховете си, от малките ужасчета и големите ужаси, от ограничаващите представи, които имаме за себе си и които ни спират да действаме. 2020-а беше шансът ни да се научим, че щастието е постижимо и при доста сериозни ограничения – без пътувания до противоположния край на света, без тежки  купони, без истерично пазаруване. Не зависи от притежания, от пропътувани въздушни мили, от постижения.

Зависи от това да познаваме собствените си психо-емоционални ресурси, да умеем да се наслаждаваме на собствената си компания, да намираме удоволствие във времето за себе си и да го използваме по най-добрия възможен ни начин (а понякога това означава просто да нищоправим). А човекът, чийто извор на щастие е вътре в него, е съвсем различна бойна единица.

Не казвам, че този път е лесен. Напротив. Много е труден даже и затова много хора не искат да тръгват по него. Предпочитат да си стоят в зоната на удобната лична безотговорност. За сметка на това е еднопосочен, ама го разбираш чак, когато стигнеш до края.

*Заглавието е цитат от „Песен за човека“ („Моторни песни“) от Никола Вапцаров