„Деца на социализма“ от Емил Макаров

„Деца на социализма“ – един написан с много чувство за хумор от Емил Макаров мемоар за годините на социализма, вече е по книжарниците.

Може би никога не е имало по-осезаема пропаст между поколенията – родените в края на XX век и техните бащи и дядовци. И ако за света това е обусловено от интернет революцията, то за нас – българите – една от главните роли изигра и разпадането на социализма.

Погледът в годините назад ни позволява по-добре да разберем себе си, да припомним мечтите си и да направим равносметка на постигнатото. Както и да обясним на наследниците си защо сме станали това, което сме. „Деца на социализма“ е чудесна книга, с която да си припомните (или да се запознаете) с онези времена чрез един свеж разказ, написан с лекота и чувство за хумор, без излишна носталгия, за живота, емоциите и порастването на едно момче през 60-те, 70-те и 80-те години на XX век.

„Деца на социализма“ успешно избягва клишетата за лошия или добрия социален строй, в който и аз съм израснал. Разказва се за живота „по наше време“ без да се правят дежурните обобщения, без да се съди и назидава. Социализмът си беше своего рода казарма и както историите за казармата – смешни или тъжни – с удоволствие си ги спомняме, точно защото никога не могат да се върнат. Големият плюс на тази извън жанрова книга е стилът на автора – директен, искрен, с иманентно втъкан хумор. Много се забавлявах!

Георги Томов

Откъс

В онези години София беше спокойно градче. Представете си днес неделен ден в средата на август. Или по време на карантина. Сега намалете броя на колите поне десет пъти. Така изглеждаше столицата тогава. Освен това имаше и задължително софийско жителство и поради тази причина в града все още живееха предимно хора, родени в София. Софийското жителство беше безценна привилегия, която се получаваше по-трудно отколкото американско гражданство в момента. Ако не си роден в столицата, жителство се придобиваше с граждански брак или след 10 години трудов стаж на дефицитна професия като тролейбусен шофьор или металург в „Кремиковци“ например. Кандидатки и кандидати за софийско жителство имаше достатъчно. Освен това по съветски пример от дълбоката провинция се назначаваха стотици хора по семейно-партийна линия на ръководни постове в държавната администрация в столицата. Градът не се задъхваше. Това ни позволяваше спокойно да играем на улицата. Спирахме само сутрин около 10 и след обяд около 16 часа, когато минаваше рейсът за Перник.

Както споменах, автомобилите бяха голяма рядкост. Дори и тези, на които това им беше по джоба, чакаха ред поне десетина-петнайсет години, за да се сдобият с „Москвич“ – съветската реплика за „народна“ кола. Москвичът беше нещо като „грозното гардже“ – палеше много трудно и само на смукач, но вършеше работа и преди всичко никой не искаше да ти го открадне. За да се похвалиш с такава придобивка, трябваше да се запишеш в списък за покупка на автомобил, да платиш 1500 лева в Държавната спестовна каса (ДСК) и да чакаш ред. Обикновено, като се роди дете, или когато влезе в гимназията, дядото и родителите му правеха вноска за кола. До сватбата можеше и да му излезе редът. Тук-там пред входовете на блоковете имаше и по някое и друго „трабантче“, често жълто на цвят, което приличаше по-скоро на пощенска кутия, отколкото на автомобил.

Вносът на коли от чужбина на практика беше забранен – дължаха се 200% мито върху продажната цена на колата като нова – независимо колко е стара. По този повод самият американски президент разказа социалистически виц за един гражданин, който внесъл вноска за кола и се поинтересувал кога ще може да си я получи. „След 10 години“ – отговорил чиновникът. „А сутринта или следобед?“ – настоявал гражданинът. „Защо, каква е разликата?“ „Ами сутринта ще идва водопроводчикът“ – отвърнал гражданинът.“ Времената бяха такива, че повечето неща се „уреждаха“, а не се купуваха. За жилище се чакаше още повече – 15-20 години! Масово явление беше в един апартамент да живеят няколко поколения – от бабата до внуците. Някои чакаха по 20 години, други – по-малко, благодарение на разни комисии, измислени категории и връзки – кой както се уреди! Изобщо връзките бяха много много по-ценни от парите.

Интернетът все още не беше създаден. Поради тази причина нямаше интернет клубове, но имаше предостатъчно библиотеки и читални. Поради отсъствието на „Гугъл“, те се радваха на добра посещаемост. Само дето там не сервираха кока-кола. Дълго време никъде не я сервираха. Тя беше заклеймена като враг на социалистическата младеж. Появи се доста по-късно. Но имаше лимонада. С порцеланова запушалка, вързана с тел. В интерес на истината обаче България е първата страна зад Желязната завеса, която започна производството на кока-кола.[1] Първата фабрика за бутилиране направиха не много далече от нас – на булевард „Христо Ботев“. А после и във Варна и в Пловдив. Така един от най-заклеймяваните от Партията символи на американския империализъм влезе във всички български домове. Даже Гърция започва производство на тази напитка по-късно от България. В провинцията имаше смесени магазинчета, по-универсални дори от ЦУМ. Освен кока-кола продаваха пирони, бял и типов хляб, сирене, лопати, печки „Мечта“ и други неща, повечето „сделани“ в СССР. „Сделано“ беше синоним на нещо недодялано, грубичко и обемисто. Имаше и много вицове по този повод. Примерно: „Много голямо, много грозно и не рита. Що е то?“ Отговор: „Портативна съветска машина за ритане“. Сиренето обаче си беше българско и истинско. Имаше само три вида – краве, овче и смес. Един вид препарат за миене на съдове – „Веро“. Затова и до днес бабите наричат тези препарати „веро“. Имаше и бира. Естествено, един вид бира. Но имаше избор дали да бъде в зелена или кафява стъклена бутилка. Каква е разликата така и не разбрах, но част от пиячите на бира предпочитаха зелените, други – кафявите. Плановата икономика се грижеше да нямаме голям избор, за да не се разсейваме с глупости. Днес е мъка в супермаркета, когато трябва да избираш между десетки видове бира или дори оцет. Беше много по-лесно от всичко да има само по един вид. Само цигарите се предлагаха в голямо разнообразие. С филтър, без филтър, в кутия или пакет, дори насипно. Имаше дори вносни.

Нямаше и Фейсбук, но имахме много истински приятели и много книги. Все още нямаше мобилни телефони, а домашните бяха свързани с кабел за стената – там, където изобщо ги имаше. Така никой не ни държеше сметка къде се скитаме и какво правим, когато не сме вкъщи. Поради липсата на социални мрежи на никого не му пукаше къде сме, какво ядем или пием. Но пък се чувствахме свободни. И въпреки че дрехите ни бяха евтини и подстрижките еднакво къси, бяхме щастливи, когато сме навън заедно, сред големите тайфи деца пред блока. Улицата беше вторият ни дом и нашата социална мрежа.

Прибирахме се в късните часове, освен за кратки отскачания за филия с „първомайска“[2] лютеница и сирене – от време на време. Може би затова почти нямаше деца с наднормено тегло. И проблеми с психиката също нямахме. С един-два шамара психиката ни бързо се стабилизираше и влизахме отново в час.

Като поотраснахме, с трамвай №5 пътувахме до Княжево и оттам се качвахме на Витоша. През зимата – с лифта до Копитото, който тогава работеше. Връщахме се обратно или по-скоро летяхме надолу със собственоръчно направени от нас кормилачки.

Кормилачката беше едно малко чудо на техниката и детския гений. Истински болид. Дървена шейна с подвижна предна част като кормило при краката. Някои бяха много дълги. Побираха по 3-4 хлапета наведнъж, а понякога и повече, качени едно върху друго. С тях буквално прелитахме по горските пътеки обратно до спирката на трамвая. И отново, докато свършат стотинките за лифт. Тогава се катерехме пеша. Ски нямахме, а и повечето от нас така си пораснахме, без да ни купят. Екипировката за ски струваше цяло състояние и трябваше доста търсене и връзки, за да си купиш примерно сносни ски обувки. Тогава ските си бяха глезотия и привилегия за малцина. Планината, по чиито склонове израснаха поколения софиянци, беше едно от любимите места на жителите на града.

[1] През пролетта на 1965 г. към „Тексим“, свързано с Държавна сигурност външнотърговско предприятие, е присъединено и Държавното предприятие за безалкохолни напитки (ДСП) „Български минерални води“. Използвайки ресурсите на „Тексим“, започва изграждането на пет завода за производство на газирани безалкохолни напитки. По това време представители на „Тексим“ влизат в контакт с Coca-Cola Company и след личното одобрение на Тодор Живков двете предприятия сключват договор за производството на напитката в България. За дълго време България става единствената страна в Източния блок, в която се произвежда кока-кола.

[2] „Първомайската“ лютеница с хоро на етикета беше единственият вид лютеница в магазините.