Do you hear me? Come here, let me put some shampoo on your hair…
Озъртам се дискретно в женската съблекалня на елитен столичен басейн. Напълно облечена млада дама напътства на английски с твърд балкански акцент 4-5-годишно мокро момченце. Детето мърмори нещо неразбираемо под нос.
.jpg)
Любопитно наострям уши и установявам, че все пак хлапето артикулира на български. Напушва ме смях, когато дамата обяснява, че трябва да побързат за урока по пиано.
Чудя се дали нощем вместо приспивни песни не му пуска Би Би Си по радиото. За да попива Шекспировата реч в чистото му съзнание и насън…
В такива моменти обичайно две противоречиви чувства започват да се борят в мен.
Първо се появява присмехът към лудите родителски амбиции:
да не губим време, да наливаме в главата на хлапето английски още от яслата, за да го проговори в началното училище (може ли в глобалния свят някой да просъществува, без да знае този език!), пък после иде ред на немския, френския, испанския – колкото повече, толкова повече. Да развием всички възможни таланти: търсенето определя предлагането на всевъзможни уроци и курсове – пиано, цигулка, балет, тенис, плуване, ски, пеене, рисуване, математика, актьорско майсторство, карате, футбол… Дано точно нашето отроче блесне със способности в някоя област.
В процеса за всестранно развитие на личността са включени всички ресурси – майки, бащи, баби, дядовци, бавачки, добросърдечни съседки… Дневният ред на децата е запълнен до минута, има стройни графици кой води и взема от поредното извънкласно занимание.
Родителските амбиции хич не са правопропорционални на финансовите възможности. Даже някои семейства с по-скромни възможности сякаш дават всичко от себе си, само и само детето да е сред най-добрите. За да влезе един ден в „елита”!
И изборът на училище за първолака е цяла епопея.
Няма начин да не познавате семейство, което е чакало на смени цяло денонощие пред вратите на нароченото за елитно училище, за да запише хлапето. По какви критерии едно начално училище си лепва етикета „елитно”, а съседното не успява още не ми е ясно.
Второто чувство, което изпитвам, когато се срещам с горди майки (баби, бавачки), хвалещи се с успехите на отрочетата във всякакви области, е на… вина. Понякога ме връхлита мисълта, че не правя достатъчно за моите деца, че засега съм ги оставила само да ходят на училище (е, малко народни танци и рисуване не се класират високо в списъка на престижните занимания). И докато моите беснеят в околните градинки или карат колела, а раните по краката им са двуцифрено число, много от връстниците им са заети с далеч по-полезни за бъдещето неща.
А дали тези конкуренти няма да ги издухат далеч назад по-късно, когато състезанията са неизбежни – в гимназията, университета, в живота?
Сигурна съм, че всяка майка има подобни терзания. Наскоро във Великобритания бе публикувана книга „Лудостта на модерните семейства”, в която с ведро чувство за хумор авторките описват как напълно разумни, добре
образовани родители прибягват до все повече ненормални действия,
за да превъзхождат други семейства и да дадат предимство на наследниците си. Книгата разказва за майки, които нощем пускат чужди радиостанции на децата си, за да учат чужди езици, за бащи, които пишат домашни с „автентични” грешки, за деца, плуващи 7 пъти седмично от 6 сутринта или играещи насила ръгби и т. н.
Британските родители живеят в състояние на почти постоянна тревожност и чувство за вина, което непрекъснато се подклажда от нови и нови критики и съвети, казва една от авторките – Мег Сандърс, която е майка на 12-годишни близнаци. Британските вестници например наскоро оплакаха „загубата на детството” и критикуваха родителите, че са твърде амбициозни. Само месец по-късно проучване в САЩ предположи, че деца, които се отглеждат с повече музика, чужди езици или спорт, се справят по-добре и имат по-здравословна връзка с родителите си.
Отгоре на всичко постоянно в медиите присъства темата
как децата затлъстяват, тъй като родителите им са твърде небрежни
и ги оставят по цял ден да гледат телевизия, да играят компютърни игри и да ядат боклучава храна.
”Като родители сме бомбардирани с информация – и голяма част от нея е противоречива, така че не знаем вече какво да мислим. Към нас валят обвинения и това ни прави все по-невротични”, казва Сандърс.
Да цитираме и едно американско изследване. Според него родителите, които притискат децата си да успеят на всяка цена, всъщност отглеждат недоволни от себе си и нещастни хора. Психоложката Маделин Ливайн нарича такива
родители „хеликоптери”, защото кръжат над главите на децата си
и искат да следят всяка секунда от живота им. Те настояват децата им да се справят отлично с всичко – от математиката до чуждите езици, от спорта до музиката.
В крайна сметка у малчуганите остава чувството, че не са оправдали изискванията на родителите си и не могат да се справят с нищо.
Те са три пъти по-склонни да изпадат в сериозни депресивни състояния като зрели хора, при тях е по-висок и рискът да посегнат към наркотиците като тийнейджъри.
„Най-опасното чувство у едно дете е омразата към самото него, а взискателните родители само увеличават това усещане”, обяснява Ливайн.
Амбициозните майки и бащи често не разбират, че с непрекъснатото си вмешателство в детския свят пречат на нормалното развитие на отрочетата си. „Всяко дете има нужда да остане само, да потърси себе си, да експериментира. Децата трябва да разберат какво е неуспех и да се научат как да се справят с предизвикателствата сами. Един разумен родител трябва да дава само насоки, но не и да диктува живота на детето си”, завършва тя.
Разбира се, всеки родител е готов да направи най-доброто за детето си. Но е нужно понякога да се погледнем отстрани, с малко повече разум и чувство за хумор.
0 Коментара