Достатъчно смела да бъда себе си

„Спомняте ли си кой бяхте, преди светът да ви каже кой трябва да бъдете?“

Даниел Лапорт

Повратна точка

Една студена зимна сутрин в Небраска, много преди разсъмване, докато ровех в дрешника в опит да се облека за работа, без да събудя семейството, без капка мисъл грабнах един черен клин за йога и огромен суитшърт. Имах навик да започвам деня си така, правех го от години, а това беше обичайното ми облекло (само след един час дрехите ми щяха да бъдат набутани в шкафчето ми в болницата, за да облека лекарската си униформа за деня).

Поради някаква причина тази сутрин направих достатъчно дълга пауза, за да попадне погледът ми на една симпатична пола и чифт обувки на ток, които не бях носила от години. Това извика в главата ми отдавнашен спомен, който ми беше излетял от ума. С кратката му поява, нещо прещрака. Свлякох се на пода и се разридах, връхлетяна от неочаквана тъга.

Защо бях толкова нещастна, въпреки всичките ми постижения – щастливо омъжена, майка на четири прекрасни деца, лекар със специализация, който работи в известен медицински център? Бях изтощена, и то не заради графика си, а заради кумулативния ефект на провала ми да бъда автентичното си аз.

„Какво правя?“ Обгърна ме нелицеприятната истина: криех се. Стоях в сянката. Там беше безопасно. Излиза, че ако не харесваш текущата версия на себе си, стоиш в сянката. Не исках да привличам внимание върху себе си, затова всяка сутрин ставах, обличах мамешки дрехи, които вървят ръка за ръка с този етап от живота и които си мислех, че всички останали майки носят. Онази сутрин не мислех, че заслужавам да нося дрехите, които обичах и които ме караха да се чувствам добре със себе си. Или пък червило.

В течение на седем години бях родила четири деца, започнах и завърших медицинската си специализация, започнах нова работа като лекуващ лекар, завърших стипендиантска програма и взех четири държавни изпита. В урагана, който представляваше животът ми в онези дни, бях изгубила себе си. Бях изгубила усещането за собствената си стойност. Бях спряла да бъда смела. Бях спряла да израствам и да се развивам. Бях спряла да дръзвам да бъда себе си, да пристъпвам извън сянката.

Не ме разбирайте погрешно. Работата ми беше страхотна и аз преуспявах в нея. Обичах децата си повече от всичко. Проблемът с децата е, че като всяка друга благословия в живота ни, те имат потенциала да се превърнат в цялата ни идентичност, лична стойност и мярка за успех. Могат да отнемат фокуса в живота така, че да спрем да обръщаме внимание на съпрузите си, на здравето си и на връзката си с Бог. Лесно е това да се случи, защото любовта ни към тях е като пламък, който става все по-голям с всяка изминала година. Освен това е социално приемливо да ги превърнем в свои идоли и в цялата ни идентичност. Всъщност, като жени, даже ни поощряват за това. „Тя е толкова добра майка!“, чуваме, когато виждаме майки да жертват живота и крайниците си за децата. „Поставя децата на първо място!“, казваме, когато виждаме безбройните себеотрицателни актове, които една майка извършва. Получаваме аплодисменти, когато се разхождаме наоколо, облечени в спортни панталони, с мръсна коса, като зомбиран шофьор на Uber, който трябва да вземе и да остави още едно дете, преди да започне да приготвя обяд за следващия ден.

Освен децата, кариерата също се беше превърнала в мярка за моята стойност като човек. Бях спечелила изследователско финансиране, имах ангажименти за лекции из цялата страна, бях натоварена с всички клинични отговорности… И с бясна скорост се приближавах към емоционалното прегаряне. Каква ирония. С увеличаването на наградите, връзките и публикациите, все повече се изпразвах. Бях изгубила приликата с истинската Саша и не знаех как да си я върна. Все едно цели парчета от мен бяха изрязани и това, което беше останало, макар и силно, не беше човекът, когото познавах. Продължавах да чакам някоя фея кръстница да се появи от нищото и да ме насочи или да събере частите ми.

Един ден дойде. Видях я в огледалото.

Продължавай напред и дълбай

Нещо в мен се пречупи онази сутрин, когато си обух клина. Нямам представа защо, но се случи. Някои жени го описват като достигане до края на въжето, като криза на средната възраст или като пробуждане. За мен беше нещо като да те сложат в гигантско старовремско сито за брашно. Бог бавно въртеше дръжката и всички неща, които не бяха част от мен, започнаха да се изтръскват. Не беше приятно, но не беше и криза. Беше пречистващо.

В този повратен момент, нещо в мен каза: „Продължавай напред и дълбай!“. През целия ден на работа изпитвах чувство за съкрушителна тъга. Дълбоко скърбях за човека, когото бях изгубила в свое лице. Когато скръбта премина, ми остана следната истина: бях постигнала успеха с цената на собствената си автентичност.

По-късно вечерта, когато се прибрах у дома, погледнах в огледалото и не можах да позная човека, който ме гледаше оттам. Този човек беше изтощен, тъжен и жалък – и не говоря за облеклото си. Това беше състоянието на съществото ми. Бях се превърнала в някого, когото не познавах. Влязох в дрешника и отново се сринах, обляна в сълзи.

Прекарах следващите два часа на пода в дрешника. Имаше някои неща, които трябваше да призная на Бог, неща, от които трябваше да се освободя. Годините, в които градях професионалния си успех, ми бяха донесли съвсем малко лично удовлетворение. Винаги съм приписвала способността си да се възстановявам след провалите и неуспехите си на емоционалната си интелигентност. Истината беше, че в стремежа си към светски успех, бях станала духовно празна, а емоционалната интелигентност в най-важните области от живота ми – духовността ми, семейния ми живот и грижата за себе си, се беше сринала до кръгла нула.

Криех се зад успешната кариера и опитите си да бъда супер зомби майка. Онази нощ плаках за загубата на себе си, за загубата на най-добрата Саша – на истинското ми аз. Истинската Саша обичаше дългите разходки и да пише. Не си спомнях кога за пос-леден път бях отваряла дневника си. Истинската Саша свиреше на китара и обичаше да излиза на вечеря с приятели. Харесваше добрия стил и хубавите обувки, и да пътува със съпруга си. Истинската Саша обичаше да пие кафе с приятелките си и да се смее до сълзи. Бях ограбила Бог, себе си и хората, които обичаха най-доброто от мен. Предприемачът Дейл Партридж казва: „Дай на семейството си най-доброто от себе си, а останалото – на работата“. В продължение на години правех точно обратното. А сега дълбоко скърбях. Беше необходимо да премина през ситото и, макар че се колебаех, го приветствах.

…

Преди всичко трябваше да започна да живея автентично. А това означаваше да призная, че не живея най-добрия живот като най-добрата версия на себе си. Когато знаем, че трябва да направим промени, е лесно да се объркаме откъде да започнем. Склонни сме да мислим, че трябва напълно да пресътворим себе си. Вземаме гръмки решения, а след това се проваляме, защото в края на деня продължаваме да влачим проблеми, които са объркали нас преди всичко. Колко пъти сте си казвали тези думи: „Ще нося по-красиви дрехи, когато отслабна с 10 килограма“. Или: „Ще отида на почивка или ще си направя спа ден, някой ден, когато си събера живота и стана по-организирана“. Това, което истински искате, което истински желаете, е грижа за себе си. Копнеете да се облечете по начин, който ви кара да се чувствате по-уверени. Жадувате за възможността да се фокусирате върху психическото си здраве и да имате време за упражнения. Искате да заминете на пътешествие, да се отпуснете и да се поглезите. Но не чувствате, че го заслужавате, защото тези неща са само за хората, които имат всичко. А това определено не сте вие, нали?

Направете списък на нещата, които трябва да направите, за да станете „по-организиран“ човек. Между другото, какво изобщо значи „по-организиран“? Все едно мислим за себе си като за Хъмпти Дъмпти и смятаме, че щом открием конете или войниците на краля, изведнъж ще намерим щастието, ваканциите, прилепналите дънки, в които можем да дишаме. Затова правим списъци. Защото много ни бива със списъците.

• В продължение на деветдесет дни ще ходя на фитнес всяка сутрин, шест дни в седмицата.
• Ще ям само зеленчуци, риба тилапия и бадемово масло в продължение на шест месеца. След това ще съм отслабнала колкото искам и отново ще нося хубави дрехи.
• Ще ходя на любовни срещи със съпруга си и ще излизам с момичетата, когато стана слаба, забавна и успешна.
• Ще изчистя цялата къща, ще си направя календар на бяла дъска и бюджет и ще се съобразявам с тях, в пълен ред и без заеми. Тогава ще мога да отида на почивка и да се погрижа за себе си.

Преди да се засмеете, кажете ми, не ви ли е минавала поне една от тези мисли? Наричам този сбъркан мисловен процес „заслужаване на изчакване“. Отне ми известно време да осъзная истината, че нашето щастие всъщност не се променя, независимо дали имаме да отслабваме с 15 или с 2 килограма. Стойността ни не се покачва, ако къщата ни се намира в съвършен ред седем дни в седмицата или банковата ни сметка е пълна. Това, което има значение, е да се движим в правилната посока.

Докато сме заети да се фокусираме върху далечните цели, това, което има значение, е следващата стъпка. Малката крачка, която правите, тази, която е точно под носа ви и която е едновременно осъществима и достъпна. Тя е също и най-важното решение, което ще вземете. Не онова, което се намира на 10 километра от вас, а онова, което е точно пред краката ви, и ви приканва да поемете в правилната посока. Когато осъзнах, че предприемането на малка, целенасочена стъпка, е всичко, което има значение, разбрах, че ми е писано да се наслаждавам на живота точно в този момент. Не когато постигна съвършеното тяло, не когато съм достигнала определена титла или позиция, не когато „всичко се оправи“. Изненадах се, че ми хареса да бъда в ситото. В него, малко по малко, дребните несъвършенства се пресяват, докато остане цялостното ви същество, пълно с добър материал.

Започнах с основните неща. Първата стъпка беше малката, проста задача да започна да се обличам така, както заслужавах. Спрях да чакам съвършенството и започнах да се наслаждавам на процеса по изгарянето на всичко, което не ми беше предопределено да бъда, по освобождаването от всички тези тежести, които бях натрупала, докато се превръщах в това, което светът казваше и очакваше от мен да бъда. Вместо това се фокусирах върху истинската си същност, онази, която Бог ме е създал да бъда. Планът ми да се наслаждавам на живота, когато стана „съвършена“ версия на себе си, беше не само смешен, но и ми пречеше да направя важната следваща крачка. Бог никога не е искал да страдам в тази метаморфоза – изборът си беше мой. А аз бях направила прекалено много грешни избори.

Позволих си да приема и да се радвам на процеса. Реших, че първата стъпка е веднага да започна да се обличам по начина, по който щях да се обличам, когато достигна желаното тегло. Може да звучи повърхностно, но за мен тази стъпка беше огромна. Това беше началото на радостта от голямата промяна.

Не ме разбирайте погрешно. Няма нищо лошо в клиновете за йога. Но не ми носеха радост. Нито те, нито много от нещата, които правех. Докато правех това, което ме радваше, си дадох сметка, че съм отлагала, чакала съм да постигна някакво звездно ниво на средната възраст. Онази нощ поех ангажимент да спра да чакам, да спра да живея и работя така, както всички очакваха, да се нося по течението. Беше време да бъда достатъчно смела.

Казах си една много проста истина и я написах на картичка, която закачих на огледалото в банята. Аз бях:

• достойна
• достатъчна
• ценена
• уникална
• силна

Беше време да променя мисловната си нагласа. Резултатът щеше да дойде сам. Изхвърлих всички клинове за йога, които имах. Изхвърлих всички суитшърти, туники, дрехи с качулка, всеки тъжен чифт широки панталони, които изпълваха дрешника ми. Прочистих 2/3 от гардероба си. Оцеляха само дрехите, които „пазех“ – за какво? Награда за края на трийсетте ми години? „И наградата отива при Саша Шилкът за седемте години носене на черни клинове за йога, извънреден труд, поставяне себе си на последно място и правенето на всички други щастливи!“

Започнах да нося красиви обувки, червило и подходящи бижута. Всичко това ме караше да се чувствам добре със себе си. Казах си, че външните действия ще изявят истините на сърцето и на ума ми. Все още си спомням първия път, когато отидох на работа на токчета. Един от колегите ме спря и ме попита дали ще ходя някъде след работа, допускайки, че ще присъствам на парти или на някакво друго събитие. „Какво имаш предвид?“, попитах.

„Защо си се докарала така? За кого си се облякла?“, каза той.

„За себе си“, отговорих. Усмихнах се и отминах. Така беше. Обличах се за себе си и се чувствах много добре, че го правя.

***

Откъс от книгата на д-р Саша Шилкът.  „Между силата на характера и милостта на сърцето“  е пътеводител към едно по-висше съзнание за превръщането ни в нашето съвсем автентично аз. Книгата провокира въпроси и размисли за това как да познаем себе си, как да станем по-истински и да процъфтяваме. Историите, които д-р Саша К. Шилкът споделя, са изключително лични и подходящи за всички жени. Понякога ще се смеете, може и да си поплачете, но в крайна сметка след всяка страница ще копаете все по-дълбоко в себе си и ще научите много за това как да живеете и обичате с повече мъдрост, грация и добрина.“, пише в предговора д-р Неделя Щонова.

Д-р Саша Шилкът е съпруга, майка, лекар, носител на много награди, учен клиницист, национално признат лектор и писател. Нейната страст е да вдъхва сила на жените и да ги окуражава да бъдат достатъчно смели в личния и в професионалния си живот. Вярва, че жените не могат да бъдат прекалено смели, прекалено любезни, прекалено силни, прекалено умни, прекалено забавни, прекалено красиви или прекалено автентични. Вярва, че лидерството и червилото не се изключват взаимно.