Искам, искам, искам…

„Мамо, парите ли са най-важните в света?”, уж небрежно попита дъщеря ми, докато кротко си вървяхме тримата с брат й към Южния парк. Сепнах се (а дотогава успешно блеех и ги слушах с половин ухо) и в съзнанието ми тутакси се загнезди чувство на вина, което още стои някъде там. Бяха на 6 г.

„Не, мила, парите не са най-важните на света!”, започнах съсредоточено да избирам достъпни думи и да обяснявам за общочовешките ценности, изключващи материалното. „А защо всички говорят за пари?”, не се предаваше малката. „А защо по телевизията раздават пари, а хората се радват толкова много, когато спечелят?”, включи се в подкрепа и брат й, иначе нейна вечна опозиция.

Ясно. Хлапетата (хлапета ли?)

се бяха заслушали в цикличните разговори за пари и сметки, възникващи, когато родителското им широкопръстие докара нещата до вероятността за минус в баланса.

А не взех ли твърде често да им казвам, че грамадното „Лего” и „Бейби борн” от по неколкостотин лева са безумно скъпи и да, вярно, хубави са, но за тези пари се работи доста време. Пък и какво им е на китайските играчки, освен че се чупят бързо?

Искам, искам, искам… Няма родител, който да не се е сблъсквал с вечното мрънкане на децата, които,

дори и да имат десетки играчки, искат още. И още.

Честно, не знам как се справят с проблема и как се чувстват родителите, които наистина нямат възможност често да купуват нови играчки и да плащат за забавления на децата. Както и тези, които могат без проблем да изкупят детския супермаркет, а все пак съзнават, че това не е твърде възпитателно.

С моите, а по-късно и с поредица познати хлапета на невръстните 1-2-3 години установих, че причинно-следствената връзка – даваш паричка и получаваш нещо хубаво в замяна, става кристално ясна още във възрастта на памперса. Дребният ми племенник още щом съзреше отдалеч Южния парк, се провикваше: „Тати, тати, дай тинка, бае бае”, и радостно се втурваше с монетката към заека, клатушкащ бебетата под музикален съпровод. А попаднеше ли му стотинка отнякъде, прибираше я в джобчето си, потупвайки го с грейнала физиономия: „бае бае”. Само от роднинските ми деца този заек отдавна си е върнал инвестицията.

Моите са вече първолаци и паричните въпроси заемат все по-централно място в живота ни. Схващат, че банкоматът не пуска банкноти до безкрай, а някой трябва (как ли става това?) да ги е вкарал в малката пластмасова карта преди това. Тайнството как тази машина пуска пари както съседната пуска какао обаче все още е магическо изживяване – стигало се е дотам да късат по средата „изплютата” от банкомата пачка в опит всеки да я издърпа пръв.

Едно от най-големите очарования в училище се оказа… личният избор в лавката.

Та тази лавка, в която продават близалки във формата на биберон, дъвки с опаковки на цигари с филтър, други, поръсени с кристалчета захар, и какви ли не още евтини и очевадно долнопробни лакомства с неясен произход, е друга тема, по която ХЕИ спешно трябва да се размърда. Наличието на въпросните „вкусотии” и възможността първолаците сами да си ги купуват доведе до „революция” в отношението им към парите. За отрицателно време се научиха да смятат наум до 100 (джобните им бяха левче) и със съучениците си започнаха да се надпреварват кой е по-по-най-финансово обезпечен. Даже завъртяха алъш-вериш помежду си, което доведе до люти детски конфликти и боеве.

Ааа, няма такива филми, отсече баща им и драстично смъкна дневната дажба на 20 ст., призова ги към спестовност и обеща по 5 кинта всяка събота, които да харчат както намерят за добре извън училище. (Сакън, не сме ги оставили гладни, държавата дава „“топло мляко с кифла”, в стола доста добре готвят на обяд, пъхаме и разни неща в раниците). Учудващо за мен, новият почин бе приет добре. Толкова добре, че синът ми разви някакви чичоскручовски наклонности и започна да трупа стотинки и банкноти в касичката си. И доволно да целува двайсетолевките от сурвакането с нездрав блясък в очите. Ами сега?

Сега бавно и полека се учим – големи и малки съвместно, на изкуството да харчиш –

хем смислено и разумно да посрещаш насъщните си нужди, хем да си доставяш максималното (по джоба ти) удоволствие, без да затъваш… Ако достигна до формулата къде е балансът между спестовността и разсипията, ще я споделя, обещавам. Има нещо, което един родител трябва да реши. Факт е, че всяко дете иска да му се купи нещо или да получи пари, за да си го купи само – и в двата случая парите ще идват от родителския джоб. Има три възможности – нонстоп да се дават пари, сякаш джобът е бездънен, непрекъснато да се казва „не”, защото парите не растат по дърветата, или да се гласува бюджет – е, не разписан по пера, нека детето се научи, че изхарчи ли го за ден, до края на седмицата ще затяга колана. Пък току-виж сме отгледали някой финансов министър.