Операция „заселване“

Гене! Генееее, това какво е?!

Поредният ми вопъл оглася иначе тихата махала на селото, в което обичам да мечтая, че ще се пенсионирам.

Съседката ми – 80 и нагоре годишна синеока, работлива и с пиперлив език жена, ме вика на дувара. Там често получавам ясни указания след налудничавите ми въпроси – това плевел ли е или цвете, с какво да боря охлювите, дето ми съсипват розите, колко трае любовният период на лястовиците и какво е летен чесън. Генка е комшийката, с която ме запозна бившата стопанка на моята къща в деня, когато ми остави две връзки с ключове в ръката. „Важни са комшиите, да знаеш“, каза тогава Любка и обърна гръб на родния си дом.

Генка ми е свикнала на въпросите. Показвам повече ентусиазъм, отколкото знания или умения. Уча се в движение. Преди много години бащата на бившо гадже ме бе оценил. Взели ме бяха да помагам в засаждането на картофите. „Опасявах се, че си някаква гражданка, ама

като видях как вдигна задник към слънцето

и не го изправи до края на реда, успокоих се“, бяха думите му. И аз си знам, че имам потенциал за селянка.

В ход е операция „заселване“, която бе замислена преди 10-15 години, но придоби локация и що-годе ясни параметри едва преди три. Купихме къщата в края на 2018-а след дългогодишно, но не постоянно търсене из сайтовете за недвижими имоти.

Смътната завист към съучениците ми, които ходеха през ваканциите при баба на село, се трансформира с годините в твърдо намерение да се сдобия и аз със селска къща и двор. Постепенно забравих каква досада предизвикваше у мен настояването на родителите ми да помагам „на лозе“ – вилата край Варна има и двор, и две стаи с чардак за шетане.

Когато бях дете, метенето на пътеките

ми изглеждаше като наказание, което да изтърпя безропотно, ако искам да ме пуснат на плаж. В младежките години лозето беше „терен“ – място за исторически купони, чиято слава се прехвърли и в тоя век. В последните 20 постепенно се превърна в предпочитан дом за летния сезон – с всичката шетня, която къща с градина изисква. Отварянето на къщата след зимата е изтощаващ, любим ритуал.

Това, че вилата е замислена като типичен варненски кьошк и не става за целогодишно обитаване ме принуди да изработя нова житейска формула: „От Гергьовден до Димитровден – на лозе, от

Димитровден до Гергьовден – на село“.

Търсихме селото дълго. Любимите Родопи отпаднаха поради прекалена отдалеченост от Варна, а ни се искаше да можем да прескачаме поне за един широк уикенд месечно. Концентрирахме се в Габровско и Търновско, а накрая късметът ни закотви в село Катранджии, където бях гостенка през много ваканции и имам приятели от детство. Наша стана 120-годишна здрава къща с четири стаи и три мази, 3 дка земя, овошки, рози, две асми, тревясъл плочник в стопанския двор и голяма, сравнително стабилна плевня. От три години работата по двора, която успяваме да свършим с Росен при всеки

широк уикенд или кратка ваканция,

не свършва и не свършва, та още не сме подхванали къщата. Направихме вътрешна баня и с това ремонтът към момента е приключен.

Учим се. Мъжът ми отговаря за косенето – забръмчи ли зад къщата знам, че се е отнесъл далеч от ежедневните си мисли. Той се научи да подрязва дръвчета, скоро ще знае как да реже и асмите.

Аз плевя, пръскам против листни въшки, торя, садя

и се радвам на черните си пръсти. Когато на следващия месец стигнем отново до Катранджии, обикновено не личи колко работа сме свършили – земята иска да сме там. Изтощава ни, но мускулната треска предизвиква радост.

Не искам в града.

Живея в чудесен апартамент на хвърлей от Морската във Варна. Работата, Летния и Драматичния театър, „Кубо“ и „Ментол“, пазарите, басейнът, Малката Богородица и Свети Никола – всичко ми е на пеша разстояние. Животът в центъра предоставя удобства, но отнема спокойствие – 45 минути е рекордът ми до момента да търся място да паркирам в отредената ни част от „синята зона“. И това, оказа се, е малък проблем. Бързите темпове на презастрояване и заличаване на характера на родния ми град ме карат все по-често да бягам от него. Случи се през миналата есен – видът на поредната съборена къща по ул. „Славянска“ извика сълзи, които не забравям.

Забелязвам тенденция – не съм сама.

Приятелският ми кръг във Варна включва хора, които в последните година-две скъсаха пъпната връв с града и заживяха в периферията му – в къщи с двор, тишина и въздух. Броим и нашето семейство с петте месеца лято на вилата в групата.

Затова е формулата „лозе – село“. Все повече се радвам на физическата умора след работа по двора. Усмихвам се, докато чистя ръце и нокти от набитата пръст – губя търпение да работя с ръкавици и ги захвърлям нанякъде. На лозе се захванахме с направата на повдигнати лехи – 50 корена домати, малко краставици, тиквички, подправки и люти, много люти чушки. Учим се от гугъл, от Генка, от бабите по пазарите. Влязох в куп подходящи Фейсбук групи – хоби градинарство, моята градина и пр.

Когато се пенсионирам, ще знам достатъчно.