.jpg)
Човек воюва с косъма. Подстригва го. Боядисва. Реже. Бръсне. Къдри. Изправя. На всичко отгоре го къпе, сапунисва, суши, заглажда. Битка до последно. До оня етап, когато финалът е така близо, че победите изглеждат безсмислени.
Защото единственият начин човек да надвие косъма, е да го остави на воля. Пред смъртта всички сме клошари – влизаме само с това, което носим със себе си. И с космите си, нали? Смъртта е нашият последен фризьорски салон, нашето студено (във всякакъв смисъл) къдрене. Толкова не ни интересува как ще изглеждаме нататък, че някои предпочитат да са по-хубави. А космите ни ще продължат още известно време да растат, въпреки че в гроба няма огледало. Знаем, че космите ни живеят по-дълго от нас, ала не съм срещнал някой, който да страда заради това.
Чувството за справедливост няма фризура.
Косъмът ни обозначава като кръговете на дърветата – бележат възрастта ни. Ние сме по природа руси, брюнети, рижави. Някъде в пубертета космите нападат момчетата – по пъпчивите лица и в други човешки заливи. Залагат капани на момичетата: каква е модата? Да се боядисам ли? Как ще реагира госпожата? А гаджетата? Фризурата се превръща в социален атрибут. Грижата за косата става тегоба. Като вечната битка за обезкосмяване на тялото. Косъмът те задължава да се грижиш за него. Да храниш фризьорки и козметички. Да разхождаш творческите им произведения. Той, косъмът, ти прави портрет. Нещо като втора лична карта: данни за произход и статус.
И абитуриентската прическа никога не е същата на следващата заран. Тържеството ни подрежда космите, скулптурира ги. Обаче всяка жена с фризура е изпитание – като един мандат: той никога в края не е като в началото. Закон на косъма е, че той ни издава.
По прическата ще ги познаете.
Ние се радваме на едни косми в службата и на други в спалнята. Това е ясно, както е ясно, че никой не си носи празнична прическа на Камен бряг. Да посрещнеш 1 юли с повече косми е винаги предимство на младостта. Косъмът затова е проклетник: понеже ни бележи пътя към остаряването. Изтънява, пада, лъсват ни теметата. То и времето ни помогна: направи от нас, голите писти, модни корици. Защото жените видяха в нас ходещи пениси. Някъде на много вътрешно равнище, твърдят разделно едни от други психолози и сексуални психопатолози, жената употребява голата глава като голямата истина, която не е толкова голяма в живота. Затова си я храни във фантазиите. С фантазми. Рахатът на голите глави не продължи дълго. В гората се явиха и други ловци. Ние, природно надарените с оплешивяване, се сблъскахме с конкуренцията: разни съперници взеха да се бръснат нула номер, само и само да заприличат на нас и да ни отнемат усещането за справедливост. Модата ни изигра номер – станахме много. Иди разбери кой е генетично програмиран, кой направен с бръснач!
Защо човек се бори с косъма? За да избяга от произхода си,
не желаем всяка маймуна да ни се прави на роднина. Времето превърна косъма в атрибут на цивилизацията – тук количеството е обратнопропорционално на развитието: по-малко косми, повече човек.
Масурите до раменете придобиха и политически послания – соцът възприе дългокосите като потенциални революционери, идеологически диверсанти от всякакъв калибър. До степен, че ножицата стана задължителна за милицията.
Режеха ни, както ни режеха тесните панталони. Както удряха печати по бедрата на жените с минижуп. Чорлавите бяха продукт на западно влияние, защото източно нямаше. От изток идваше нормата. Да не си подстриган беше като да не си платиш членския внос за ОФ. В бръснарниците винаги се блъскаха опашки. Раздаваха номерца. За подстрижка съм чакал часове. Защото с гривата съм враг. Училището ще ме изхвърли. Ако преди него не ме е изхвърлил баща ми.
По соца нямаше електрически машинки, сваляха ни четините с едни ръчни устройства –
излизаш от салона не подстриган, а скалпиран.
Неслучайно в казармата всички тикви лъсваха. За да си равен с другия. Свалят ти прическата на плаца пред очите на всички: новобранците влизаха да пазят родината със сълзи на очи.
Демокрацията даде простор на гривата. Като освободи косъма от политически обозначения, му даде поле за фантазията. Изникнаха стотици фризьорски салони, нови технологии, моди, продукти… Без робството на нормата косъмът се опияни. Възприе свободата като легитимация. И се появиха ония, които си бръснат глобусите. И се появиха интимните прически. И тук едно разнообразие настана.
Появи се и поколението на прашките. Всички боготворят жилета. Нови салони, нови услуги. Да нямаш приятелка, майсторка на интимна фауна, е все едно мутра да няма мутреса. Ние се борим с четината, без да съзнаваме какво значение има тя за света – гривите и брадите обозначават тибетски практики, религиозния клир на изток и запад, шамански и консервативни общности, индийски култове. Сингх да се подстриже е все едно куче да ухапе Бойко Борисов.
В Средновековието на палачите било забранено да пускат бради – те са знак на божиите служители. Нашите богомили и техните последователи в Западна Европа катарите не признават бръснача, както не признават кръста. Как да уважаваме този уред, на който в адски мъки погина Христос? Все едно да уважавате ножа, с който е убит синът ви?
Освен тези исторически приноси, всеки косъм си има лична биография.
Ние си носим космите като предопределение. Като част от съзряването.
Като разпознавателна книга – нещо като съдбовни предписания, от които не можем да избягаме. Косъмът ме преследва, пълни моите спомени от детството – аз наистина трябваше да воювам с космите, за да живея по-дълго, да не ме удушат.
Защото животът ми изигра номер. След смъртта на мама ме награди с мащеха. А мащехата е еманация на несправедливостта. Тя така е сътворена: да обича своите повече от чуждите. Купуваше тайно портокали, заключваше се с двете си дъщери в спалнята, а аз и родната ми сестра в антрето само разпознавахме по миризмата какво ядат.
Мащехата беше фризьорка. Имаше апарат Вела юниор – с едни дълги като змии кабели, които затоплят намазаните с амонячна течност коси на клиентките. Лъжеше данъчните („Две-три клиентки на ден, другари!”). Останалите се криеха навсякъде из апартамента в Лозенец – вечер едва дочаквах да се изпарят. Спях във фризьорския салон, а подът му по традиция беше пометен надве-натри. Спях в космите, сред космите, с космите. Всякакви косми! Дълги, твърди, мазни. Леки, къси, летливи. Дишах косми. Плюех косми. За да бъде животът справедлив, по-късно оплешивях.
Така е: когато ядеш косми, все някога ще ги повърнеш.
Косъмът е несправедлив – явява се, когато си иска, и си отива, както си иска. Така е и с нас, хората. Явяваме се, без Господ да ни е попитал, и отиваме към смъртта, без да сме получили отговорите. Затова живеем с въпроси и най-важният е: дали ми е чист косъмът?
Изборът, за жалост или за късмет, е ваша работа. Съвременната химия има на разположение толкоз достижения, че всеки отговор може да бъде или накъдрен, или заблуден. По-утешително е, че ние се раждаме и умираме в личните си фризьорски салони. Заедно с тях си отнасяме бацилите. Тия, същите, които за известно време хранят космите в гроба.
Защо космите живеят няколко дни повече от нас? Защото нашите фризьорски салони фалират винаги не-навреме. Все по-рано. В мига, преди да замирише на портокали.
0 Коментара