Мечти. От Шарън Стоун

Когато заминах да снимам „Бърз или мъртъв”, току-що бях приключила работа по „Първичен инстинкт” и много се радвах, че съм насред пустинята в Аризона и ще участвам в уестърн, макар и не традиционен уестърн. Страшно харесвах Клинт Истууд, мислех, че той е олицетворение на истинския каубой. Джийн Хекмън беше един от най-великите живи актьори. Помолих студиото да му предложат главната роля. Освен това ги помолих името му да бъде най-отгоре на афиша. Те обаче изобщо не ме разбраха и не желаеха да ме разберат.

Поисках и този тип, за когото изобщо не бяха чували, за другата главна мъжка роля – един австралиец, когото бях гледала да играе много опасен скинхед във филма „Бръснати глави”. Казваше се Ръсел Кроу. Те мислеха, че това е абсурдно. Защо съм искала чуждестранен актьор, който бил играл психопат с бръсната глава, да изпълнява ролята на свещеник в исторически филм за Стария Запад, някой, за когото трябвало да настояваме и да чакаме две седмици? После направихме кастинг на юноши за ролята на сина на Джийн, отхвърленото хлапе, което иска да спечели любовта на баща си. По мое мнение най-добре на пробите се справи едно момче на име Леонардо ди Каприо. Той беше единствен от явилите се, който в сцената, докато умираше, се

разплака, молейки баща си да го обича.

И отново: „Защо някой неизвестен, Шарън, защо винаги си усложняваш живота?”. От студиото казаха, че ако толкова много го искам, може да му платя от моя хонорар. Така и направих.

После стигнахме до режисьора. Аз исках Сам Рейми, когото по онова време считаха за „режисьор на треторазредни филми”, тъй като беше заснел „Злите мъртви I” и „II” и „Армията на мрака”, които според мен бяха великолепни. За да ги убедя, казах, че ще работи почти без пари. Е, наеха го. Той беше много добър. Когато обаче казах, че искам Дани Елфман от Oingo Boingo да напише музиката, те полудяха и престанаха да ме допускат в апаратната. Всички смятаха, че „не може да се вкара модерна музика в уестърн”. Убедена съм, че шефовете на студиа невинаги са достатъчно прозорливи, меко казано. Дани Елфман, разбира се, имаше легендарна кариера, беше работил по доста филми и спечели „Грами” за темата от „Батман”. Но нито една жена звезда, още повече аз с моите идеи, усложняващи живота, не можеше да казва на някого какво да прави, независимо дали бях продуцент или не.

В моя бизнес често се смята, че включването на актриса сред продуцентите е просто начин „да се поласкае суетата”. Това означава, че ви плащат за тази работа, но трябва

да си затваряте устата и да не се пречкате.

Аз не приемам подобни условия и винаги го заявявам предварително. Това е незаконно, казвам, а аз обичам да работя в рамките на закона. Обикновено отсрещната страна посреща думите ми с мълчание и не проявява особена радост.

Може би причината е, че като продуцент правех неща, които останалите продуценти не правеха. Например, когато някой починеше по време на работа, прекратявах снимките, сядах с актьорите и екипа и чаках линейката или хеликоптерът да дойде за тялото. Да, седим и мълчим в знак на почит. Преустановявам работата за колкото време е необходимо. Това не е обичайно, но така работя аз.

Когато някой се яви твърде надрусан на работа, уведомявам студиото. Това невинаги се харесва, но аз го правя.

Не желая да прахосвам чужди пари, за да бъда харесвана.

За мен това е шоубизнес, а не бизнес, в който всички да бъдат използвани. Аз също не позволявам да ме използват. Да, искали са от мен или са ми казвали да правя неща, които са крайно неуместни, но аз се възползвам от моя глас на голямо момиче и казвам „не”.

Освен това работя продължително време далеч от дома и някои от най-хубавите ми връзки започваха на снимачната площадка.

Запознах се с Боб Уагнър, докато снимахме „Бърз или мъртъв”. Той беше втори помощник-режисьор. Боб не направи никакъв опит да ме ухажва, вероятно защото аз бях звездата и щеше да бъде проява на лош вкус от негова страна, а той е прекалено фин за това. Е, тогава аз започ­нах да го ухажвам. Боб откликна и двамата останахме заедно доста време.

През голяма част от моя живот

той беше любовта на живота ми.

Двамата бяхме любовници от филмовия бизнес. Нещо повече, бяхме маниаци на тема филми. Обичах да приготвям вечеря и да се храним в леглото с Боб, докато гледаме филми на Criterion. Двамата ги изучавахме – спорехме, смеехме се и разговаряхме за филми. Той ми показваше неговите любими, а аз на него моите. Гледахме всеки филм, който не бяхме гледали.

Приключихме с „Бърз или мъртъв” и започнахме работа по „Казино”. Помолих да наемат и него. Не исках да се изправям срещу групата на Скорсезе, Де Ниро и Пеши сам-самичка. Слава богу, включиха го. Никога нямаше да успея да се справя без него. Никога нямаше да ме номинират за „Оскар” без него. В бизнес в град, където на никого сякаш не му пукаше или не уважаваше жена, която дава всичко от себе си, да имам приятел, който не само вярваше в мен, но и ми помагаше да го правя, беше направо невероятно. Това никога нямаше да се случи без неговата подкрепа. За мен тя означаваше всичко.

Рой Ландън не доживя да види как се снимам в „Казино”, нито да ми помогне да разбера какво да правя, когато

държах мечтата си в ръка.

Когато за пръв път отидох в малкия му апартамент преди двамата да станем толкова известни и успешни, той ме попита каква е моята цел. Аз казах:

– Искам да бъда достатъчно добра, за да седна срещу Робърт де Ниро и да се справя достойно.

В „Казино” има сцена, където съм избягала от съпруга си, изпълнена от господин Де Ниро. Влизам в ресторант и сядам. В нея имам много малко реплики. На практика сцената е негова. Но в тази сцена аз се справям достойно. Това е сцената, която правя заради Рой. Успях да постигна онова, което се беше превърнало в наша мечта.

Когато приключи работата по филма, бях изтощена докрай. Вложих всичко от себе си в тази героиня, в тази цел. Мартин Скорсезе беше най-великият режисьор в живота ми. Той работи с мен много задълбочено и майсторски ме напътстваше.

Господин Де Ниро ме научи на повече неща,

отколкото всеки друг актьор, с когото съм се срещала през четирийсетте ми години в този бизнес, чрез примера на своята невероятна работна етика. Той влиза във всяка роля така, сякаш надява втора кожа, и не спира, докато тя не му прилегне идеално – без значение колко време му отнема това, колко трудна е тя, колко кадъра трябва да заснеме или колко сложно е емоционалното превъплъщение. Когато започнахме да снимаме филма, той ми каза, че неговото изпълнение зависело от моето. Отнесох се сериозно към думите му и направих всичко възможно да не го подведа.

Слава богу, че животът ми позволи да се запозная и разговарям с Мик Джагър, който ми даде страхотен съвет за случаите, когато пътувам. Той ми каза, че за да се наспива както трябва, щом пристигнел в някой нов град, купувал няколко ролки алуминиево фолио и самозалепваща лента и после облепвал с фолиото всички прозорци в хотелските спални. Направих това, когато започнахме да снимаме през нощта.

Стаята ми приличаше на гробница.

Влизах и се строполявах на леглото облечена, а котката ми Боксер се свиваше около главата ми, забиваше нокти в мен и леко ме потупваше, докато заспях.

Боб Уагнър се грижеше страхотно за мен. Работехме безкрайни часове. Можехме да снимаме в казината единствено ако големите играчи, които наричаха „китове”, ги нямаше. Понякога снимахме по шест часа, а друг път по цели двайсет и три. Членовете на снимачния екип често катастрофираха, защото заспиваха на волана.

Но Боб, о, Боб! Два пъти така препълних ваната, че водата нахлуваше като водопад в спалнята. Боб казваше:

– Аз ще се оправя тук, скъпа, не се притеснявай, ти отиваш да снимаш, просто прави каквото се очаква от теб. Аз ще се оправя.

И наистина го правеше. По средата на снимките направих овариална криза и се наложи да вляза в болница за една седмица, за да ми направят операция на ендометриума.

Останах включена в нощния график,

тъй като всички снимахме през нощта. Марти по цяла нощ ми говореше по телефона от работа, за да стоя будна и да спя през деня. Боб се грижеше за мен и едновременно продължаваше да работи през онези отвратителни часове.

След като приключихме, той започна работа по един филм под режисурата на Джоди Фостър. Отидох с него и през цялото време бях по пижама. Просто си надявах палтото и отивах да обядвам или където се налагаше, опитвайки се да се възстановя от ролята на Джинджър. Славата ми

непрекъснато растеше и това му действаше съкрушаващо. Той правеше всичко за мен и за нас и животът ми се беше устремил шеметно нагоре като ракета. Понякога казваше, че му се искало да бъда сервитьорка в закусвалня. Някога наистина бях. А сега това!

В крайна сметка се разделихме, когато всичко ни дойде твърде много. Здравето ми се влошаваше. Казаха ми, че ако искам да имам дете, трябва да стане сега или никога. Боб не беше готов – той беше девет години по-млад от мен. Това ни убиваше. В продължение на две десетилетия се

опитвахме просто да се обичаме един друг,

всеки в отделна вселена, а понякога в една и съща.

Взех грешни решения. Опитах се да продължа напред.

В края на краищата трябваше да насоча тази любов към някого. Направих го, направи го и той. Вероятно получих повече от връзката ни, отколкото той. Такава съм си. Но мога да кажа следното – в деня, когато бях номинирана за „Оскар” за „Казино” и един от телефоните иззвъня, си помислих: „О, не успях”. После едновременно зазвъняха всички телефони – и домашните, и служебните – и си помислих: „Божичко, случи се!!!”. В този момент иззвъня домофонът от портала. Разбрах, че това е Боб с бутилка шампанско. Именно на него отговорих.

Текстът е част от автобиографията на Шарън Стоун – „Красотата да живееш два пъти“. Актрисата разказва собствената си история: път, белязан от победа над болестта, съпроводен с много любов. Това е книга за наранените и за онези, които оцеляват. Тя е възхвала на женската сила и издръжливост, равносметка и призив за активна житейска позиция. Тя е доказателство, че никога не е твърде късно човек да надигне глас и да заговори открито.