Бях втората от първия ни ден. Тогава имах амбицията да се превърна в първата. Но за едно лято. Мечтанието беше миг. Тривиално – тя се появи ненадейно, аз се скрих, а после… те се ожениха. Преглътнах. Сега отново съм втората. Детето, работата, съпругата, домът, приятелите, роднините, очарователните нови познанства. Коя ли всъщност съм поред?
Обичам да мисля за него – за дома му, за трудностите, за радостите, за работата, за носталгията му. Не му го казвам. Веднъж реших да го напиша. Започнах и се оплетох, завъртях го, усуках, изклинчих. Не намирах точните думи, търсех ги, а те все ми бягаха. И сега не мога да призная чувството си. Защото зная, че това ще го притесни. Ще му създаде нови проблеми. Ще го ангажира. Той е такъв. Деликатен, фин.
Обичам моята любов, моето усещане.
Всяка агресия от моя страна ще опорочи връзката, ще я направи банална.
Синът му е всичко за него в този свят. Исках да видя това дете. Видях го. Полудях. То беше той. Спрях ръката, която протегнах, за да помилвам едно дете. Не едно, а моето. Какъв абсурд! То има майка. Какво искам?
Ще обичам тайно. Ще се държа универсално. Ще бъда приятелката отпреди двайсет години, ще преглъщам сълзи, ще живея със спомена, ще имам работата, нощите, сънищата. На друго право нямам. Нито човешко, нито божие. Това е.
С годините научих нещо. Да обичаш, не значи да искаш всичко за себе си. Обратното. Да нахраниш честолюбието, гордостта, самолюбието си – това не е обич. Обич е жертвата.
В.Б.
0 Коментара