Сляпата неделя

Това беше най-светкавичната сватба, на която някой беше присъствал. След години историята се разказваше сред приятели, но почти никой не вярваше – то бива любов, бива сляпа неделя… Ето, това е изразът – сляпата неделя, в буквален и преносен смисъл, няма как по-точно да се опише…

Всичко започна един понеделник, когато нашата главна героиня долетя там, където се намираше той, тук няма никакви метафори или магии – момичето наистина си пристигна с редовен полет на „Ал Италия“ и съвсем естествено кацна, където трябваше да си кацне, не тя, самолетът. В този миг той изживяваше последните си ергенски мигове, но това нямаше как да го знае и слава Богу, защото

можеше да се стресне и да съсипе хубавата ни история.

Във вторник и сряда продължаваха да не подозират за съществуването си един за друг, защото тя беше заета да отразява съдебно дело, повод да я командироват в толкова далечна страна и съвестно си го отразяваше, защото беше известна в средите си и се стараеше да е на нивото на репутацията си, освен това се смяташе за незаменима точно по това дело. С какво е бил зает той – никой още не се интересуваше.

В четвъртък голяма част от колегите й, командировани за същото дело, дето и тя, отлетяха за родината си. Момичето остана, полетът й беше след два дни, увисна и клетият й колега, който по принцип от самото начало не беше на ти с процеса, дето бунеше държавицата им и още няколко покрай нея, но пък имаше  задача от редакцията си да направи едно интервю. И тя реши да се възползва от предимството да посъберат повече вътрешна информация, докато ги няма другите хиени от конкурентните медии и придружи колегата си на интервюто му. Човекът, с когото се срещнаха, беше много наясно с казуса и за нула време двамата научиха разни тайни неща, дето после изобщо не им влязоха в работа, за нея конкретно ще разберете малко по-долу защо. Домакинът им се оказа доста сладкодумен, пък и с необятни възможности да се снабдява с всичко, което по принцип е забранено да се пие в тази далечна държава и изобщо интервюто мина по учебник. Тримата си изкараха следобеда доста весело, а вечерта с колегата й решиха, че новият им познайник е бил интересен и си струва да му се обадят при следващата командировка, а може и да не му се обаждат, както дойде.

В петък колегата хвана неговия си полет и тя остана сама, но само до обяд, защото по едно време вчерашният им събеседник цъфна в хотела (той всъщност беше споменал, че може да мине, но тогава тя явно си беше пуснала информацията покрай ушите и затова сега беше приятно изненадана). Той предложи да я заведе на плаж – в тази държава петъкът им е неделя и след плажа работят само ресторантите, и така пред отрупаната блок маса на най-известния рибен такъв той зададе Най-важния за деня въпрос:

Тук ли ще вечеряме или вкъщи, където имам вино!

Тя по принцип не страда от алкохолна зависимост, но след почти седмица на принудителен сух режим, реши, че за чаша (или две) вино може да счупи бон тона и още на първата среща да отиде в къщата на момчето (друг е въпросът, че и двамата отдавна бяха доста над тийнейджърската възраст, така че – нищо лошо, помисли си и прибра благоприличието за някой друг път,  и така започнаха да пълнят кутиите с храна за в къщи). Доста часове по-късно той застана в средата на хола си, разпери ръце и тържествено заяви:

„Смятам да се оженя за теб“.

Тя не беше подготвена за подобно предложение и каза само „Хаха!“, но без конкретика, пък и той повече не задълба по въпроса. Темата, че едва вчера са се запознали, изобщо не беше разисквана. После танцуваха и за първи път се целунаха.

„Полетът ми е след четири часа“, промърмори сънено тя, когато в съботната сутрин отвори (трудно) очите си. „Остани тогава, вдругиден също има самолети“, изскърца от съседната възглавница той (без да отваря очите си). После се принуди да ги отвори, защото трябваше да проведе бърз телефонен разговор, в който да възложи на свой подчинен да презавери билета на гостенката му „за някой от следващите дни, но да знаеш, че в понеделник трябва да бъде в редакцията си“. „Шефе, ще ми трябват паспорта и стария й билет“, логично изложи мнението си чиновникът. „С паспорт и билет всеки може,  да видим ти как ще го направиш без!“, закова началникът му и набързо приключи разговора, след което се обърна към съседката си по възглавница и кротко нареди: „Заспивай сега, Росен ще се оправи“.

Факт, оправи се и така – освен цялата събота – двамата вече разполагаха и с неделята, до следобеда. Той купи подарък за баща й – италианска копринена вратовръзка и за майка й – парфюм. Когато по-късно я изпрати на летището, за стотен път повтори, че отпуската му е след месец, не е много, нали? После тя имаше 3 прекачвания с кратки престои в разни транзитни зали и всеки път му се обаждаше, и научаваше,  че вероятно отпуската му ще е по-рано – първо след три, после след две седмици, а когато кацна в родината си, той вече бе успял да се споразумее с най-големия началник на фирмата, че е на живот и смърт да се прибере веднага, по-точно на другия ден.

И така в понеделник следобед, на четвъртия ден от запознанството им, тя го чакаше на летището в салона за пристигащите. Видя го в мига, в който излезе от стъклените врати, но не можа да отлепи краката си от пода, а когато го направи, нямаше фойерверки, само сякаш въздухът в залата се нажежи

и излезе да си вземе и той въздух, а двамата си стояха в средата и не забелязваха нищо около себе си.

„Искаш ли да се оженим в неделя?“,

попита няколко часа по-късно той. Малко преди това се бяха видели с нейните колеги в един ресторант, където уж нямаше места, но се оказа, че за него веднага се намериха, случайността си знае работата, а точно в този момент тя се появи в лицето на негов стар познат от миналото, който така му се зарадва, че моментално организира маса в средата на заведението и специално отношение от страна на обслужващия персонал. Колегите й се споглеждаха сконфузени, пресмятаха от колко дни двойката пред тях се познава и категорично отсичаха, че тая работа, дето са я замислили, едва ли ще им се получи, все пак никой от тях не беше чувал за сватба няколко дни след запознанството, а всички присъстващи бяха врели и кипели журналисти, и какво ли не бяха виждали.

После момичето се обади на родителите си, че ще ги запознае с един много специален човек, така че във вторник, т.е. на другия ден,  да се се стягат за гости. “Гостите“ бяха само тя, той и най-добрият му приятел, и като цяло всички традиции, свързани с един годеж, бяха претупани набързо и това беше. Никой от пристващите не повдигна въпроса откога се знаят „младите“, все още сякаш всичко вървеше като на майтап, макар че в хода на вечерята се разбраха сватбеното тържество в неделя да е в малък хотел до езерото на близък курорт.

В сряда бъдещите младоженци си намериха и кумата, и я запознаха с най-добрия му приятел, който естествено щеше да им бъде пръв свидетел, така гостите за сватбата им вече ставаха шест, заедно с нейните родители и брат й с гаджето му.

В четвъртък тя си избра дрехата, която трябваше да играе ролята на сватбена рокля, откриха я в първия хубав магазин, в който влязоха, обувките и чантичката намериха в съседния до него. В петък той си купи костюма. И тук се появи неговата изненада – от куфара си извади чисто нови официални обувки, които идеално пасваха на костюма. Откъде му е хрумнало, че ще потрябват, за да ги сложи в багажа минутка преди да затвори куфара – никой нямаше разумен отговор, включително и самият той – просто почуствал, че ще му влязат в употреба точно тези лъскави супер официални обувки или поне така й отговори, а тя кротко го попита дали

ден пети от запознанството им може да се брои за някакъв вид „годишнина“,

която могат да отбележат подобаващо, защото от няколко часа сякаш нищо екстремно не са правили. И двамата решиха, че нищо не им пречи да отбележат и шестия, и седмия си ден, и така до края на света.

По това време бъдещият кум им беше уредил светкавични медицински прегледи и удостоверение, задължителни за сватбената церемония, бумащина – какво да се прави, но и нея отметнаха.

В събота главните участници в събитието пристигнаха в хотела на езерото, гостите им дойдоха в неделя, малко преди церемонията по подписването. В ритуалната зала имаше всичко, което се полага – и гражданско лице, и погача, и чаши с шампанско, само кумата закъсняваше, защото това беше денят, в който Симеон Сакскобурготски обявяваше правителството си и главната свидетелка трябваше да раздаде последни задачи на подопечните й репортери, преди да хукне към гражданското. Междувременно гостите бяха покачили бройката си и вече надхвърляха една дузина. Закъснението на бъдещата кума малко напрегна обстановката, защото тя държеше двете тънички златни халки, които бяха закупени предишния ден. Малко преди появата й, майката и бащата  вече бяха успокоили булката и младоженеца, че могат да се оженят с техните халки, пък после ще си вземат собствените, е – не се стигна дотам, защото точно тогава пристигна кумата и всички се укротиха.

После гостите пиха, ядоха и се веселиха,

както е в приказките, даже един от тях извади законно притежаваното си оръжие и произведе един куп тържествени салюти – в чест на младото семейство и по случай десетия ден от запознанството им, както неведнъж беше изтъквано в многобройните наздравици.

На другия ден тя напусна вестника си, а на сбогуване главният редактор недоверчиво изрече: „Не става така, аз съм се женил пет пъти, такова чудо като вашето не е възможно!“…

„Ти не го/я познаваш!“, бяха най-често повтаряните думи, които двамата чуваха няколко дни след това, докато стягаха куфари да се връщат към онази далечна страна, където се бяха запознали почти преди две седмици. Внезапно се оказа, че тя вече разполагала с така необходимата входна виза за пустинната държава, която той бил уредил в деня, преди да отпътува за отпуската си преди цяла една седмица, единственият й недостатък било, че била издадена на старото име на младоженката, та светкавично трябваше да се дописва и новата фамилия. Защо му е хрумнало тогава да извади виза на една съвършено непозната, която е срещнал три дни по-рано, той и досега няма отговор, същата история като със сватбените му обувки, мистична работа, вероятно.

След девет месеца се роди първото им дете

и то в сърцето на държавата, дето с всички сили си се точеше оня известен съдебен процес, за когото всички вие се досещате. Скоро след първата се появи и втората им дъщеря, която след по-малко от месец ще навърши 18 години…

А двамата и до днес спорят дали той, хвърляйки новите обувки в куфара и уреждайки входната виза за нея – позната едва от 4 дни, съвсем ясно е знаел какво ще последва или просто ей така – нещата са се случили от самосебе си. И още спорят, вече повече от 20 години.

Иначе нямало сляпа неделя, нали?!