Баща ми беше възторжен почитател на Ърнест Хемингуей и когато в ранно детство се налагаше той да ми чете, избраното четиво най-често беше сборник с разказите на американския белетрист. Какво съм проумявал от фините алюзии и метафори на писателя, не е ясно, но един образ се беше запечатал неотразимо в паметта ми. Образ, който по-късно се превърна за мен в символ на сърцатото творчество на Хемингуей, както и на неговата любима Източна Африка.
Въведението към знаменития разказ “Снеговете на Килиманджаро” завършваше така: “Почти на самия връх лежи изсъхнал и замръзнал труп на леопард. Никой не може да обясни какво е търсил леопардът на такава височина.” По една или друга причина за детското ми съзнание този загадъчен леопард и гибелният му порив към висините носеха в себе си есенцията на цялото вселенско тайнство.
Затова трудно бих могъл да предам обзелите ме чувства, когато леопардът на Хемингуей възкръсна пред очите ми в реални измерения при едно пътуване из Кения и Уганда.
Изкачвах се призори по вулканичните сипеи към подножието на югоизточната стена на връх Нелион (5188 м) – едната от двете най-високи скални игли на двурогата планина Маунт Кения, дала името си на африканската държава. Слънцето на новия ден току-що беше обагрило с цвят на стар бакър върховата пирамида на Нелион, когато встрани между камъните по сумрачния склон се белна странна форма. Любопитството ми надделя задъхването от височината и свърнах нататък.
След още няколко крачки вече нямаше никакво съмнение – това беше леопардът от “Снеговете на Килиманджаро”! Застинало в динамична поза,
мумифицираното тяло на изящния хищник
беше непокътнато от природните стихии и грабливите птици. Приседнах ничком до мъртвото животно, надмогнат от емоция. Разтреперващо е да видиш материализиран един художествен образ, който е олицетворявал едва ли не всички житейски тайни в детските ти представи.
Привлечен от моето спиране, алпийският водач Самуел слезе при мен да види защо се бавя, но и той нямаше отговор на основния въпрос: какво е търсил леопардът на 4800 метра под Маунт Кения.
Не че можех смислено да отговоря какво пък аз търсех на тази височина. Както казват, планинарството е бавен, крайно рискован и неевтин начин да се изкачиш там, където нямаш никаква работа. Конкретно в случая обаче, 4 дни по-рано двамата със Самуел се бяхме озовали пред спретнатия портал на националния парк “Маунт Кения” с желанието на проникнем в един необикновен планински свят, където тропически гори съжителстват с екваториални блата, допотопти кактуси и алпийски ледници. Платихме високата входна такса от 75 щатски долара и се отправихме нагоре. Очевидно събраните приходи от туристите се използваха рационално, защото чистотата наоколо беше почти стерилна, маркировката по пътеките – добра, а хижите, които ни очакваха по-нависоко, отлично уредени.
Около Маунт Кения – втората по височина планина на Черния континент, живеят две племена – кикую и камба. Първите наричат планината Кирияга (Планина на светлината), а вторите – Кее Ния (Обиталище на щрауса). И наистина, гледани отдалеч, черните кули и белите ледници на върха напомнят
окраската на щраусова опашка
Както би могло да се очаква, Маунт Кения е свещена за местните обитатели. Кикую я обожествяват като трон на своя основен бог, Нгай, и само на достойни старейшини се позволява да се изкачват над гористия пояс.
Колкото до националния парк, той е основан през 1949 г. и обхваща уникален вулканичен масив, който е много по-стар от Килиманджаро. Да не говорим, че в сравнение със скучното, пепеляво кубе на най-високия връх в Африка, естетически Маунт Кения спада сред красивите планини на света. Ерозията е разрушила дотолкова кратера на някогашния вулкан, за който се смята, че е бил висок над 6000 метра, че днес на негово място се извисява група от устремени към небесата скални игли, увенчани с изящния двузъб шпил на Маунт Кения. Като растителност паркът също е неповторим – тук има повече от осемдесет вида, които не се срещат никъде другаде по земята, и съответно ЮНЕСКО го е обявил за световен биосферен резерват.
Не на последно място Маунт Кения е сериозен алпийски обект с разнообразни по трудност маршрути. С моя гид се бяхме прицелили във връх Нелион. По трекинга за два дни изкачихме към 2000 метра денивелация, като първия ден се движехме през тропическа гора, където, естествено, ни пра як дъжд. На другия ден пък трябваше да преодолеем прословутото Вертикално тресавище – двукилометров участък със среден наклон 30 градуса, по който газиш кал до припадък.
Повече мокри, отколкото сухи, и най-вече окаляни до шия, накрая се добрахме в гъста мъгла до хижа Телеки на 4300 м н.в. Докато напредвахме в бялата тишина, край нас стряскащо надигаха глави чудати растения като от юрския период. “Това е гигантската лобелия”, пояснява Самуел, “отличителният знак на Маунт Кения.” Освен с необикновена флора, наоколо е пълно с
мармоти и други гризачи,
но хижарят Джон ме успокоява, че не влизат в спалните помещения, та сънят ни ще бъде необезпокояван.
Тъй или иначе в деня на изкачването не спим дълго. В два часа след полунощ сме на крак, примусът запърпорва уютно и след минути чаят е готов. Но скоро трябва да се разделим с подслона и да поемем нагоре под изцъклените звезди на екваториалната нощ. Под вибрамовите ни подметки хруска тънък нощен лед. Макар да се намираме само на пет километра южно от Екватора, студът е порядъчен. Навлечени сме с пухенки, ала непрекъснатият баир така и не успява да ни сгрее. Луната е ден след пълнолуние и употребата на челни лампи е излишна. В сребърния мрак чепатите дънери на лобелията изглеждат още по-призрачни, отгоре хвърлят черна сянка зъберите на Маунт Кения.
Малко след изгрев слънце вече сме под стената. Нормалният маршрут на Нелион е несложен скален тур с дължина около 300 метра. Самуел е уверен, че въпреки неотдавнашните снеговалежи ще можем да катерим без котки на краката. И наистина, две-трети от стената до връхния купол изглеждат напълно сухи. Въодушевени тръгваме нагоре. Леки стъпаловидни пасажи се редуват с къси приятни – с цепки, и дълги неприятни траверси. За мен това се оказва най-трудно – пълзиш хоризонтално по твърде икономични хватки и стъпки, а под теб зее
цял небостъргач празно пространство,
чак до сипея долу. Все пак напредваме бързо и преди обяд вече сме на 5100 м – остава ни да преодолеем само финалната пирамида на Нелион. Тук се появяват и заснежени пасажи, забавяме се и по неудобен отвесен винкел, тъй наречения вариант “Де Грааф”, излизаме под самия връх. Това е.
Зелената джунгла околовръст бълва изпарения като от кипящ казан и скоро потъваме в тяхната пелена. За добра чест, рапелните клинове са фиксирани, а и Самуел познава маршрута на пръсти. Спускаме се по пътя на изкачването. С пет шейсетметрови рапела за два часа стъпваме в основата на стената. После хукваме към хижата и домашарското мъркане на газовия примус.
На следващия ден си счупваме краката от ходене и за нула време слизаме право до входа на националния парк. Боим се пак да не ни завали и затуй е това надбягване с дъжда. Измъкваме се сухи и вечерта си устройваме прощално пиршество с жилаво говеждо и второкласна бира в Нарумору, селото на източния подстъп към Маунт Кения. Тук се разделяме със Самуел – той тръгва за Найроби, а аз се отправям на север към владенията на племената самбуру и туркана. Пътем се отбивам в градчето Нанюки, където давам във фотографско ателие да прехвърлят снимките ми от дигиталния “Олимпус” на диск. След време ще благославям придвидливостта си…
Качвам се на поредното матату – кенийския вариант на нашите междуградски “маршрутки”, но с тази разлика, че едно матату е длъжно да поеме всички възможни пътници плюс техните домашни животни. Веселбата е неописуема, хем под оглушителния съпровод на
африканско реге, хипхоп, чалга
или каквото ти хрумне, които дънят нонстоп от касетофона на минибуса. В следващия град Няхуруру доброжелателни кенийци – впрочем повечето местни хора са изключително радушни и услужливи, въпреки циркулиращите митове за нетърпимост към белите “пришълци” – ме предупреждават, че за сам мзунгу (бял човек) да ходи на север не е препоръчително поради племенните размирици там. Ала аз съм непреклонен.
След нови пет часа кошмарно друсане по невъобразими черни пътища стигам до усамотена страноприемница, заобиколена с типичните за Източна Африка плосковърхи акациеви и камфорови дървета. Местността е трънлива, прегоряла, жълто-пустинна. Край изровения път често препускат малки стада от зебри и антилопи, а невъзмутими жирафи с презрение дават път на задаващия се автомобил. Знаех, че в ”Яре Камп” приемат чужденци и им оказват съдействие. Не оставам излъган.
На другия ден с местен водач, препоръчан от управата, се отправих към единственото село в района, където живеят представители на племето туркана. Не ще и дума, че без подаръци не можех да мина. За възрастните купих количество тютюн за дъвчене, а за децата – бонбони. Влязохме в селото, съпроводени от рояци дечурлига, които скандираха “Мзунгу! Мзунгу!”. Види се, белият човек не бе чест гостенин тук. След малко се появиха и родителите – или по-точно само майките и бабите, защото бащите и дядовците бяха с козите на паша. Видът им беше доста страшничък –
бръснати глави, свирепи святкащи очи
и провиснали ушни миди, натежали от тонове сребърни рингове, на които би завидял всеки металист. Очаквах, че предложените дарове ще ги предразположат, но от погледите им продължаваха да хвърчат искри, дори след като разкривените им пръсти жадно грабваха тютюн от найлоновата торбичка. Несъмнено бе, че присъствието ми е нежелано. Все пак трябваше да документирам посещението. Когато понечих да снимам, олелията стана невъобразима. Не е нужно да знаеш езика, за да разбереш, че те хулят и проклинат. Стомахът ми се сви – направо органически чувствах клетвите на тия побеснели жени.
Побързахме да си тръгнем. Два дни по-късно се върнах в столицата Найроби, някак разочарован от прекарването си при уж едни от най-екзотичните кенийски племена. Разочарованието ми обаче набъбна драматично, когато установих, че всички снимки от пребиваването при тях бяха изличени без обясними причини от паметта на фотоапарата. Добре, че бях съобразил да прехвърля в безопасност фотосите от Маунт Кения и срещата ми със замръзналия леопард…
В едно от местните фотоателиета все пак потърсих професионално обяснение за възникналия фотографски провал. Казаха ми, че такава издънка с цифровата памет се случва изключително рядко. Трябва или да съм се натъкнал на някакво нестандартно магнитно поле, или да е възникнала внезапна аномалия в електрозахранването. Ех, дявол го взел, къде успях да намеря това магнитно поле в африканските пущиняци! Мисълта ми неволно се върна при кълнящите жени от племето туркана, които си бяха същински вещици. Реакцията им към мен беше заредена с толкова яка негативна енергия, че… може би…а? Хайде, стига глупости! Абе,… знае ли човек къде всъщност зимуват раците?!
0 Коментара