Владо Йончев по пътя на спасението

Журналистът Владимир Йончев е главен редактор на информационния сайт OFFNews.bg. Бил е главен редактор на в. “Телеграф”, както и военен репортер. Работил е и във вестниците “Новинар” и “Стандарт”. Носител е на наградата “Черноризец Храбър” за разследване за поредицата си “Подземният град”. Завършил е НГДЕК “Св. Константин-Кирил философ” и философия в СУ “Св. Климент Охридски”.

Снимки: Личе архив

С Владо се познаваме отдавна. Поводът за това интервю, макар че аз бих го нарекла по-скоро разговор между приятели, е войната в Украйна, а още по-конкретно – Владо е от онези българи, които не са зрители на тази война, а правят каквото могат, за да помагат. Лично отиде до Украйна, за да доведе в България украински майки и техните деца. Настани ги в дома си, на други намери подслон. Със съпругата му минаха и през родната администрация, за да се чувстват тези бягащи от войната жени и деца на сигурно място. Владо е от онези светли души, които не се смятат нито за герои, нито за спасители, а за хора, които правят каквото трябва.

Владо, хората си имат различни ключета за спасение на душите. Твоят път към Украйна и помощта ти за бежанците едно такова ключе ли е? Или потребност да не си просто зрител, да правиш добро?

Офисът на редакцията ни е в една и съща сграда с офиса на сдружението „Мати Украйна”. Първите дни от войната непрекъснато срещах жени, които търсеха офиса на организацията. Тези хора много приличат на нас. Много ме впечатли една възрастна жена на годините на майка ми, която дори физически приличаше на нея. Тя беше стигнала до офиса, питайки хора по улиците: „Аз съм от Украйна, знаете ли кой може да ми помогне?”. И така срещнала друга жена, която я довела до нашата сграда. Сблъскахме се пред асансьора, тя ме погледна с надежда и каза:

„Аз съм от Украйна.”

Качихме се горе, където имаше много хора, много съдби, много тъга, но и много смелост. Това бяха първите дни от войната, първите бомбардировки.

Аз съм бил военен репортер и самите военни истории са ми познати, виждал съм много ужасяващи снимки. Но това, което не бях виждал, и което е в разказите на всички, е – как мъжете качват на колите си жените и децата, закарват ги близо до границата, където те слизат с по една раница и с един малък куфар и вървят пеша 5 км до границата, за да я минат и да стигнат до неизвестното, където не е ясно кой ги чака. А мъжете обръщат колата и се връщат. Тази картина е много трогателна. Никога не съм си представял как мога да оставя жена си и децата на неизвестното, а аз да се върна и да се бия.

Ако си представим, че това се случва у нас – ще останат ли мъжете да бранят своите градове, пускайки в неизвестното жените и децата?

Това е нещото, което най-много не си представям. Когато отидох в Украйна, Светлана, майка с четири деца, ме прегърна – мен, един абсолютно непознат – и ми каза: „Сега съм в твоите ръце”, а нейният мъж, който е сравнително известен биатлонист, разпознах го, обърна колата и тръгна.

Чувстваш ли се като спасител?

Чувствам се безсилен. Моята настройка към света е, че няма проблем, с който не мога да се справя. А сега има проблем, който не мога да разреша. Не мога да спра войната. Единственото, което мога да направя е да помогна на някакъв брой хора да избягат от там.

И ти го правиш. Затова пак те питам – чувстваш ли се спасител и на какво?

На животи. От другата страна е смъртта. Загинали деца, загинали жени, бомбите падат на главите им. Знаеш ли какво ми каза едно от четирите деца, с които пътувахме в колата от Украйна, когато й предложих да си свали якето, защото в колата е топло? Отговори ми: „Сега ще започнат да ни бомбардират, знаеш ли колко е студено в бомбоубежището”. Казва се Вероника и е на четири годинки, на четири. Дори само факта, че тази вечер няма да спи в бомбоубежище, надявам се и никога повече, е причина да се чувствам, че правя нещо смислено.

И може би си им дал надежда?

Не, не е надежда. Тяхната надежда е в това да победят. Дал съм им подслон. Само това мога да направя. В цялата тази история няма и капка героизъм. Не е трудно да отидеш до Украйна, да доведеш бежанци, да се обадиш на приятели, знаейки, че имат свободен апартамент, и да им намериш дом.

Изненадан ли си от огромната армия от доброволци у нас в помощ на бежанците от Украйна?

Винаги съм вярвал, че хората по природа са добри и, че това е тяхното естествено състояние. Обяснявам си тази огромна енергия с това, че украинците много приличат на нас. Ние не бяхме толкова добри с бежанците от предишната вълна, защото не можехме да се идентифицираме с тези хора. А украинците са същите – като майките ни, жените, дъщерите.

Не можеш да си представиш майка ти, жена ти, дъщеря ти да са на мястото на тези украински жени. Но у нас има хора, които крещят, предимно в социалните мрежи, че са дошли тук със скъпите си коли, за да ни вземат работните места, местата в детските градини и едни пари…

Аз почти не съм се сблъсквал с такива хора на живо и смятам, че те са изключително малко. Сама каза, че се сблъскваш с тях в социалните мрежи. Това просто е част от пропагандната война. Както има въоръжени армии, така има и тролски армии. Путин има своята армия от тролове, които вървят заедно с орките. Едните убиват физически, другите убиват душите. Това са вражески войници, които трябва да бъдат разгромявани, това не са хора. Хората, които не съчувстват на бежанците са много малко и са предимно такива, които са станали жертва на тази пропагандна война.

А ако видиш такъв човек на живо, какво би му казал?

Говорих си с една такава жена, която имаше съмнения, предложих й да дойде с мен една нощ на гарата и да изчакаме влака с бежанци. Тя не поиска, но смекчи тона. Има едно обяснение, което донякъде е приложимо и в тази ситуация – че тези хора не искат да се сблъскат с чуждата болка. Вид защитна реакция е да отречеш, както много руски майки отричат, че има война. Има и хора, които предпочитат да кажат, че това са туристи, дошли да изкарат едно лято на морето, отколкото да приемат, че това са хора, които бягат от война.

Светлана Алексиевич рисува един покъртителен портрет на руското общество, в което най-общо казва, че руският човек има специално отношение към смъртта и, че единственият свят, в който се чувства у дома си, е светът на войната.

Русия е огромна империя. За да бъде ефективна, нейното население трябва да бъде контролирано. А то се контролира чрез пропаганда, насаждане на страх, насаждане на идеология. Войната е един от тези механизми на контрол. Руската държава обича състоянието на война. Не защото руският народ е по-военолюбив от другите, а защото това е един от най-ефективните начини да бъде контролиран.

Как да обясниш на някого, че трябва да загуби сина си,

освен с външен враг, с нещо по-голямо – че умира за родината. И така няма пространство за въпроси. Когато въпросите за войната достигнат някаква критична точка, както беше в Афганистан, когато започнаха да се връщат труповете с ковчези, тази конструкция рухва. И в империята настава хаос за десетилетия.

Това, което най-много ме впечатлява в руското отношение към жертвите им е нещо, което чисто като пропаганден ход считам за грешка. То в момента работи, но дългосрочно ще има зловещи последствия за Русия. Поучени от опита в Афганистан, те не връщат трупове. В Афганистан, една от зловещите картинки е прословутият „Товар 200” – това са оловните ковчези, в които връщаха руските войници. Сега не връщат труповете. Върнали 400-500 трупа, колкото официално твърдят, че са загиналите. А всички останали десетки

хиляди са изоставени да се разлагат някъде в Украйна.

По време на война можеш да приемеш, че синът ти не се обажда месец, два, три. Но когато не се обади половин година, цяла година, когато разбереш, че десетки хиляди войници са изчезнали, тогава тази смърт става още по-болезнена. Защото не просто е излишна,

тя е кучешка смърт, без погребение, без уважение, смърт без гроб.

Това ще доведе до трагични последствия за Русия. Да, в Русия никога не са важали моралните ценности на демокрацията, но уважението към живота в някаква степен го е имало. Русия не може без своето православие, което обещава своя рай, без идеята си, че тя е закрилник на всички православни. А сега Русия нападна православните украинци, руските православни войници умират без гробове. И не само това – Русия хвърля срещу тях преди всичко мюсюлмани. Хората, които направиха най-големите зверства в Буча са якути и буряти. Бият се главорезите на Рамзан Кадиров, чеченците. Това е абсурдно за руското мислене. Те винаги са се изживявали като някакъв вид спасители. А сега отиват мюсюлманските орди, за да изколят православните.

Като заличители.

Да, точно като заличители, без гроб, без кръст.

Как изглежда в твоите очи пътят на спасението?

Всяко спасение минава през прошката. Чудех се може ли да се случи с мен нещо, което да промени душата ми така, че да стана друг човек. И си дадох сметка, че най-лошото, което може да стане е да намразя руснаците. В момента има всички основание за това, нямаш причина да ги обичаш и трябва да намериш начин да потиснеш омразата и да запазиш обичта към хора, които правят неща, които не могат да бъдат оправдани.

Най-лошото последствие от тази война е, че ще се създаде огромна територия на омраза.

Една земя, в която ще върлуват най-долните човешки страсти, ще има отмъщение, наказателни отряди, които ще наказват хората, които извършват военни престъпления, те от своя страна ще направят контранаказателни отряди. Руският народ ще бъде прокажен за десетилетия напред. Руската култура ще е недопустима, да се говори на руски ще е обидно.

За какво те е най-много страх?

Че тази война ще се разрасне, тя няма да остане на територията на Украйна. Трябва да си даваме сметка, че в момента Украйна пази всички ни, тя се бие за цялата цивилизация.

Единственият изход на Путин от ситуацията, в която се натика, е да пренесе войната на други места. Балканите са най-удобното място за избухване на конфликт. За съжаление, войната ще идва все по-близо до нас.

А има хора, които са убедени, че тази война не е наша?

Ние можехме да сме на мястото на украинците. Въпрос на случайност е, че той нападна Украйна, а не България. Идеално се връзваме на всичките му исторически определения. Просто имаме късмет да сме на около 500 км по-далече и да сме член на НАТО и ЕС. За, съжаление, падне ли Одеса, ние сме следващите.

А боиш ли се от момента, в който този ужас в картини може да стане нормално ежедневие?

Вече не е само Буча, има още няколко унищожени града. Боя се, че скоро ще закоравеем към смъртта, болката. Първо, това ще спре да ни прави впечатление, второ, ще се занимаваме с глупости, за да не мислим за това, ще си намерим странични теми, които да ни отклоняват от войната и в един момент ще започнем да оценяваме насилието по неговата интензивност, така с една наслада да казваме – тука тая снимка е още по-кървава, може би си заслужава да бъде споделена във Фейсбук.

Коя е картината, която никога няма да забравиш?

Бях в Босна след войната там. Бях в една стая с 21-годишен сърбин, който по време на войната е бил на 17 години. Цялото му тяло беше в белези от операции, от осколки. Беше дребно момче, което по цяла нощ крещеше и пищеше, беше ужасяващо. Питах го колко хора е убил, той отвърна – след 70-ия спрях да ги броя. Той е бил екзекутор на жените и децата в Среберница, и не само там, бил е масов убиец. А беше невероятно симпатично дребничко момче. Когато го попитах защо е убивал, защо и другите са го правели, той ми отвърна: „Не знам, всички бяхме полудели”. Носеше огромно чувство за вина. Мечтаеше да спре да пищи нощем.

Възможна ли е прошката след подобна картина?

С всяка пролята капка кръв, прошката стававсе по-трудна. Разбира се, не само руснаците правят зверства. И украинците ги правят. Колкото по-дълго време воюва един човек, толкова по-склонен е към жестокост. Нещо повече – по-склонен е да смята ужасиите, които извършва за героизъм. Войната изважда всичко най-лошо у човека. Не си даваме сметка каква огромна криза в моралните взаимоотношения ще настане, как това безвремие, на което се радваме в момента, ще бъде прорязано с мъст, кръв, кошмари, убийства и изтезания.

Защото сега е време за война.

Да, сега е време за война. Ние не можем да избираме времето. С моите студенти в Журналистическия факултет си говорихме за това как да направят вестник, за това каква е темата на годината. Някои се опитваха да оригиналничат, други предлагаха темата да е свободата, а истината е, че няма друга тема – войната е. За първи път от четири поколения насам живеем във война. Ужасно е, но не може да избягаме от нея.

А какво ти се иска да предадеш нататък на твоите студенти?

Опитвам се да ги науча, че има само един тип журналистика, когато си на мястото на събитието, когато имаш журналистически принос към нещо. Да седиш в един офис и да преписваш дописките на останалите не е журналистика. Искам да ги науча, че трябва да говорят с хората, да отидат на гарата и да видят центровете с бежанци. Да видят украинските жени. Да видят колко са смели, как са се мобилизирали и не си позволяват да се страхуват.

Ако трябва да избереш песен, която да пуснеш на хората точно в този момент, коя би била?

Има един руснак, който много уважавам – Юрий Шевчук от ДДТ. Той беше един първите, който се обяви срещу войната, но някак си остана само с това. Продължавам да чакам момента, в който Шевчук ще напише песен за тази война. Но тя все още не идва. И все пак – сигурно ще пусна песен на ДДТ. Може би „Не стреляй” или една друга велика песен, която Шевчук пише след като съпругата му умира съвсем млада – „Вороны”. Това е реквием, в който се разказва за погребението на жена му. Може би тази песен говори най-много за това колко много хора ще трябва да погребем без време, защото са убити.

Но твоите украинци, както ги наричаш, не са. Вероятно си за тях ангел-спасител?

Аз съм един от многото хора, които се опитват да помогнат. Ще ти разкажа една история за другите мои украинци. Баба на 43 години, дъщеря на 25 години и внуче на 2 години. И двете жени са женени за българи от село Преслав. Те живият в малко градче, недалеч от Мариупол. Издебнали ден, в който се водят ожесточени боеве в Мариупол и решили, че трябва да бягат. Натоварили се на семейните коли цялата рода, стигнали до град Запорожие, от украинската страна на фронта. Там взели решение – мъжете се връщат на фронта. Казали на жените –

„Каквото и да правите, стигнете до България“.

Алина, Наталия и Дима сменяли влак след влак и стигнали до Лвов. Там им казали: „Вече сте спасени. Ето я полската граница“. А те отвърнали: „Ама каква Полша, ние трябва да стигнем до България“. Продължили да сменят влакове, автобуси, стигнали до София и още на гарата започнали да питат кой може да ги приюти. И някак стигнаха до мен, а един мой приятел им даде дом. И знаеш ли какво ми казаха: „Повече няма да се върнем там, ще останем завинаги в България“. Записаха се на курсове по български, едната жена си намери работа още на втория ден. И другите мои украинци си намериха работа.

Твоят Великден?

Мисля си, че все повече ще живеем в два паралелни свята – единият на природата, в която всичко цъфти, другият – светът на нашия човешки ужас, където хората умират. Ние имаме невероятния шанс да се любуваме на красотата на цъфналите вишни. А за някои хора те ще са надгробен знак.

Твоята молитва, Владо?

Не убивай!