Една сутрин Мира ми звънна много рано – не бяхме се чували отдавна. Предложи ми да напиша нещо по темата в следващия брой на списанието й – жената в климакс. Поколебах се, но приех.
Станах от леглото, за да си направя традиционното сутрешно кафе, и се разплаках. Плачех със свита душа, докато пиех кафето си и уж гледах с дистанционно в ръка сутрешните блокове на bTV, Нова и БНТ. Гледах, но нищо не виждах. Мислех защо нейната покана и моето съгласие изтръгнаха от очите ми тия нечакани сълзи.
И разбрах:
бях натиснала копчето за превъртане на касетата
на живота си назад. Трябваше да приготвя тази касета отначало, за да поогледам последните си двайсетина години. Твърде рядко го правя, а напоследък – съвсем рядко.
Домъчня ми за някои пропуснати мигове и неудачно стекли се обстоятелства, за доста неосъществени желания, за недостатъчната ми амбиция. Тежка равносметка.
Бях на 30, когато се разделихме с мъжа, когото много обичах. Не можех да приема, че съм се „набола на триъгълник”. Банално, но тогава ми се струваше, че никога повече няма да обичам, да бъда обичана, да харесвам и да ме харесват. Бях катастрофирала. И този емоционален провал не беше единственият: останах без работа, без приятели – не исках никой да знае колко страдах. Моите емоции трябваше да са си само мои.
Останах сама с едно безценно същество – дъщеря ми. Красиво русо дете, 6-годишно, с умни сини очи. Инстинктивно започнах да живея така, че липсата на положителни емоции у мен да не съсипят нейния свят. Обрекох се на нея, без да й позволявам да усеща високата за мен цена.
Скоро започнах работа, и то на две места. Исках да живеем нормално – да има книги у дома, да ходим на кино, на театър, на море, по заведения. Да имаме прилични обувки и дрехи. Да получи тя добро образование. Така и стана.
Беше ми много трудно – толкова, че от онова време си спомням само тягостното чувство на пренебрегнатата жена, на жената-мъж в семейството. Сега си давам сметка, че ако я нямаше дъщеря ми, щеше да ме погълне депресията от изоставянето и сигурно животът ми щеше да е съвсем друг.
Станахме неразделни приятелки с нея, до ден-днешен. Нямаше субординация и администриране – бяхме равни. Тя знаеше за всичките ни битови несгоди, но аз й ги разказвах винаги с опция за хепиенд – сега ще отидем там и там, но няма да успеем да си купим печка. Ала другия месец, като си купим печка, ще сготвим страхотна мусака. А следващия – ще бъдем на концерта на Горан Брегович или на „Буена Виста Соушъл Клъб”.
Знаеше и че продължавам да обичам баща й, но се уча да живея без него. Тихо, без драми. Направих го свой приятел – много трудно, но си заслужаваше. Така нямаше прегради и между тях двамата, а това е голяма свобода.
Тя растеше, стана хубава девойка. Аз остарявах и като че ли се бях примирила с интимната си самота. Имам чудесни приятелки, колеги, родители и брат. Времето ми беше запълнено до дупка – работа, грижи.
И така 10 години.
Бях на 40, когато черната дупка се взриви
Някаква гравитация сякаш неудържимо ме доближи до един мъж, когото познавах от години. Като в латиносериал – брат е на една от приятелките ми. С него ни дели цяла Европа – той живее в единия й край, аз – в другия. Той с богат опит сред жените, аз – непогледнала встрани. Той е с чара на другоземеца, аз – с бремето на самотната жена.
Имахме 2 дни, след това той си отиваше на другия край на Европа. Всичко се разви с втора космическа скорост. Жената у мен се разбушува – харесвах, копнеех, прерязваше ме под лъжичката от погледа, от докосването му. Така е и до днес. А вече съм на 50, навърших ги преди месeци. За него – не знам. И май не искам да знам, страхувам се.
С появата си този човек ме излекува от всички фобии, че не мога отново да бъда жена. Днес изобщо не мисля за хепиенд, не очаквам такъв. Стига ми свободата без фобии, която той ми даде.
Дълго време се виждахме, когато той идваше през лятото в България. Имаше страсти и моменти, в които дъхът ми секваше. Имаше и отчуждение. Останах му обаче вярна в душата си дори когато физически бях с друг. Та нали той изгони всичките ми фобии!
Бях
на 42, когато тялото ми взе да ми изневерява
Сълзливост, вълни, необоснована тревожност, постоянно, напрегнато очакване, че нещо лошо ей сега ще се случи. Враждебността на хората се лепеше по кожата ми като прах във влажен ден. Колкото и немарлива да към себе си, а грижовна към близките си да бях, все пак отидох на лекар. Кръвните ми изследвания бяха категорични – хормонален дисбаланс. Климакс!!!
Защо, господи?! Току-що се бях отърсила от душевните си терзания, че нещо ми липсва. Сега пък това, другото. И то необратимо. Никога вече нямаше да съм същата. Но този мач вече го бях гледала. Трябваше бързо да намеря пътя до равновесието у себе си между тяло и душа.
Дъщеря ми порасна и замина да учи в чужбина. Знаеше всичките ми емоции с „онзи мъж” и ми даваше най-точните съвети. Понякога мислеше вместо мен, понеже често бях много объркана. За всичко! Абе, жена в критическата.
Да, но трябваше бързо да седна зад волана на объркания си живот. Правилата бяха ясни: да се справям добре с работата си, да се грижа за остаряващите си родители, да помагам на брат си, който изживяваше трудни моменти, да давам пример на детето си, да се отърся от новите си страхове! Важното беше да вървя напред, да се одобрявам в „тези си дрехи”.
Живея сама – но това хич не е страшно
Има куп плюсове, е, и куп минуси. Аз обичам всичките – и добрите, и лошите страни на самотното ми живеене. Работя много – рядко си тръгвам от работа преди 21,30 ч. Намирам време за всекиго – за приятелки, роднини, колеги. И за себе си – за сеанс акупунктура, за фризьор – през 2 месеца, напоследък дори за фитнес веднъж седмично. За пътуване до центъра на Европа – при дъщеря ми, а и другия й край…
Сега съм обсебена от идеята да направя уютен дома си. Бавно ще стане, но се надявам да го прекроя. Не успях да науча чужд език, да се запиша в школа по танци и да се науча да карам кола. Ако мога да наваксам тия пропуснати умения, бих започнала отзад напред.
А ако има прераждане, обещала съм си да завърша психология, не инженерство. Нищо друго не бих променила, засега.
И да видя Куба, макар и в друг живот!
–––––
* Това не е името ми. Свикнала съм с анонимността на големия град. Пък и моите емоции трябва да са си само мои.
0 Коментара