„Единствената съвсем малка разлика между това дали понасяш нещастието, или го очакваш е, че страданието все пак има граници, а страхът няма. Страданието съответства на това, което се е случило, страхът – на това, което би могло да се случи.”
Плиний Млади
Тази прочута с коварството си бабичка живее вдън гори Тилилейски. Над къщурката й, подпряна на кокоши крак, винаги се вие дим – ври котлето с поредните пакости. Стопанката никога не дреме, а неуморно дебне непослушните деца, за да ги пъхне в казана си.
Най-големите и зли магьосници в живота обаче са възрастните. Те са особено изобретателни в наказанията. Послушни слуги са им Чичо Доктор с голямата игла, която той копнее да ни я забие; строгият Чичо Полицай, който ще ни затвори в някое тъмно място; вездесъщият Торбалан и кой ли не още…
В онази възраст все пак някой ни спасява. Прегръща ни и ни успокоява. Но не забравяме мърморенето на баща си: „Срамота, голямо дете, а се напикава в леглото!”
За капак на всичко най-близките често реално ни плашат и с неумението си да ни създадат нормални условия за живот.
Плашат ни, когато ни оставят да се чувстваме самотни – ние много точно долавяме кога в семейството ни нещо куца и отношенията между родителите ни са се обтегнали, кога присъствието ни се превръща в проблем номер едно не само на съжителството, но и на раздялата им.
Плашат ни, когато безогледно ни използват в боричкането за надмощие, манипулирайки с естествената ни доверчивост към родителите.
Плашат ни, когато ни оставят отрано сами да опитаме вкуса на разочарованията от лъжите им.
А после цял живот Баба Яга ни прави компания…
Мъжът срещу мен е с фино, интелигентно лице, прорязано от мимолетни вълни от тикове. Мислите му текат равнодушно-гладко, но дланите му са се вкопчили в люта схватка, ставите на пръстите отчаяно пукат.
Не очаквал нищо конкретно от срещата ни. Било му е достатъчно срещу него да седи добронамерен човек, който да го слуша. Носел на гърба си трети брак, който, аха, да се превърне в поредния му крах. И още една врата на оптимизма му към живота да се захлопне.
И в службата му не всичко било наред. Давал си сметка, че прави впечатление на човек, неуверен в себе си. Затова, естествено, кой ще му повери нещо отговорно – току-виж отново изпадне в поредната меланхолична яма или пък яхне разбеснялата се паника. А двата полюса буквално му изцеждат до последна капка надеждата, че всичко може да бъде по-друго.
Питам го за приятелите му. Усмихва се криво-тъжно. „Познати имам много, приятелите все повече оредяват.” Поглежда ме изпитателно: „Как мислите, дали им е лесно с мен? Та нали постоянно ги проверявам, склонен съм, така да се каже, към необосновани подозрения.”
Имал едно дете, от първия брак. На повече не се решил, а съпругите му не настоявали – предусещали, че животът им под един покрив няма да е продължителен. „Гледам да не повтарям грешките, но те явно са заложени дълбоко в мен и скоро оголват зъби. Все попадам на силни жени. Или те попадат на мен. Отначало като че ги блазни мисълта да ме покровителстват и да се грижат за мен, да се чувстват лидери и еднолично да решават нещата от живота. Пък и аз никога не им оспорвах тази привилегия. Чувствах се даже по-спокоен”…
Познавам цената на това спокойствие. То е като безветрие и платното ти виси като ненужна носна кърпичка. Като мъртво течение е, отнесло в морето не един и двама опитни плувци. Сблъсквал съм се с доста объркани съдби, в които многоликият Страх постоянно пришпорва хората и доста безогледно дирижира мислите и поведението им. Страх от самотата. Страх от чувството за ненужност. Страхът от загубата на нещо скъпо и дори на най-незначителното.
Още от малки ни плашат с нещо всевластно и непрощаващо, което жестоко ще накаже всяко наше провинение. И неукрепналата ни психика постепенно корозира, разяждана от всекидневните „малки” и „големи” страхове да не направим грешния избор и грешната крачка.
А страховете имат отвратителното свойство стремглаво да се размножават.
Те разяждат духа. Разяждат тялото ни. Парализират мислите ни. Ние започваме да се чувстваме белязани, ставаме още по-безпомощни и объркани. Не ни помагат обясненията, че може по природа да сме притеснителни, впечатлителни и по-боязливи. И че с времето всичко това от само себе си ще заглъхне.
Затова все повече се вглъбяваме и потъваме в страховете си. Смятаме, че сме виновни за всеки гаф, който се случва около нас и с нас. И търсим не щит срещу реалните или въображаемите опасения, а задължително обръщаме камата на упреците към себе си, стотици пъти пронизвайки душата си.
Баба Яга от детството ни учи да изпитваме страх от всички. Затова най-често отношенията ни с околните са обезличени или пък обречени от съмнения и подозрения в тяхната изначална добронамереност. Доверието ни се прекършва под грубия натиск на убеждението, че по принцип хората говорят едно, а мислят друго. Протегнатата десница ни изглежда като готов за удар юмрук. Светът се дели на Аз, униженият и оскърбеният, и на Те, останалите, които само чакат удобен момент, за да ни стъпчат и наранят.
Този страх винаги обезцветява най-красивото и смисленото в живота ни – околните. Отнема ни най-същественото, което можем да постигнем – равнопоставените отношения. Залинява природния ни инстинкт да не накърняваме целостта на своето его, без което въртопът на обстоятелствата ще ни пръсне като ненужни прашинки в центрофугата на битието. А това аутодафе е пагубно за себеразкриването и себераздаването ни.
Не по-малко отровен за душата ни е страхът от неизвестното, макар в действителност едва ли някой може да е сигурен какво точно го очаква, колкото и да са съвършени плановете и да са премерени действията му.
А страхът, че нищо и никога не става така, както бихме искали, предварително ни обрича на неуспехи.
Решителността ни да променим нещата в своя полза постоянно се пропуква, дори понякога да не признаваме страха си, преструвайки се на безразсъдно смели и дори на непукисти.
Да не говорим за страха от известното, който прави очите на страха големи. Сякаш никога не зарастват раните от стълкновенията между това, което сме се стремили да постигнем, и това, което действително сме можели. Все повече избуява плевелът на убеждението ни, че наистина сме дамгосани да е непосилно за нас това, което другите постигат с лека ръка.
Този страх ни парализира. Ограничава в нас реалния потенциал, който имаме и който в редки случаи сме доказали. Затова не можем да си изградим верен образ за себе си, ако той е рисуван от невротичната четка на страха от себе си. Винаги ще очакваме, че сме способни сами да се подведем и предадем. Няма да вярваме на силите си, постоянно ще подценяваме умствения и духовния си багаж. А таванът на изискванията и очакванията ни постоянно ще спада, ние ще продължаваме да се снишаваме. Докато не се превърнем в джуджета, които никой не възприема на сериозно…
„Ако някога пишете за това – рече той, – не пропускайте да отбележите, че колкото по-рано обезоръжим Баба Яга, толкова по-рядко тя ще ни посещава като образ и дух. Освен, разбира се, ако не сме решили да се венчаем за нея. Пишете също така, че страховете никога не възпитават, защото нищо не обясняват и не ни вдъхват увереност. Те само алчно смучат душата ни и още повече я обезсърчават. Правят ни отчайващо бездействени или пък ни тласкат към излишна агресия. Може никой да не ми е казвал в очите, че съм страхливец, но ми е достатъчно, че аз го зная и че си го повтарям като смазващ ме рефрен.”
0 Коментара