Мария Касимова-Моасе печели читателите със своята непосредственост и с искрящото си чувство за хумор, вложено в завладяващи истории! Ето че дойде ред и на настоящите, неочаквани и за самата авторка, монолози. Книгата излиза от печат на 1 юли.
„Монолози” е сборник с изповеди.
Разкази, споделени от различни човеци – тийнейджъри, самотници, хора, изпаднали от обществения поглед и станали прозрачни за другите. Диалози, които водим сами със себе си. В тази самотна форма на себеизразяване авторът е само точен проводник. Той слуша, чува и предава. Прилежно отразява и държи фантазията си подчинена на чуждото признание. Монолозите не търпят авторово флиртуване – усетят ли го, споделящите престават да са искрени. Истината е, че тази книга е родена с идеята да бъде сцена. Трибуна за онези, които толкова малко слушаме, а толкова много имат да ни казват.
Мария Касимова-Моасе завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в списанията „Едно“, ELLE, „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. „Близки срещи със смесени чувства“ е първата й книга, последвана от романа „Балканска рапсодия“, чийто кинематографичен заряд е неоспорим. През 2021 г. излезе и хумористичният бестселър „Записки от Шато Лакрот“.
Премиерата на сборника ще се състои на 25 юли от 19:00 ч. в кино Кабана. Събитието е част от проекта „Книги по ноти: литература, театър и музика” на издателство „Колибри”. Вход свободен!
Откъс
Сам да си говориш
Този сборник се роди неочаквано. Като изненадваща бременност, за която разбираш в осмия месец. Монолозите в него обаче се появяваха в различно време и по различни поводи. Общото между тях е обикновеният разказ от първо лице, единствено число. Този, който можеш да чуеш навсякъде – в таксито, на борда на самолет, под козирката на спирката, когато вали и автобусът закъснява, а вие сте двама и…
Толкова пъти съм била тихият друг, който слуша! И толкова често ми се е искало да запиша автентичния разказ, който ми е бил споделен! Монологът не е самотна работа. За монолог трябват двама. Като в тангото. Един да говори и друг – да слуша. Понякога тези двама са всъщност един човек. В това е скрито и вълшебното синьо стъкълце на този малко използван самостоятелно жанр. И сам да си говориш, ти се чуваш.
Слушаш собствения си разказ.
Можеш да обясняваш сам на себе си, да преживяваш сам със себе си, да преосмисляш, да обобщаваш. Да помниш и да задържаш спомена чрез думите, които изричаш и чуваш.
В този смисъл, докато събирах, мислех и създавах тези малки човешки признания, си дадох сметка, че монолог няма. Че всеки монолог реално винаги е диалог. Разговор, в който един говори, а друг мълчаливо, вътре в себе си, му отговаря. Философска работа е монологът. Автентична, подсъзнателна и нередактирана.
Безпощадно лична.
Всички признания и лични истории, които ще преживеете на следващите страници, са такива монолози. Този тип разказ спестява авторови обобщения и готови тези и дава свобода да си ги създадеш сам. Разчита на вас да довършите започнатия разговор така, както отзвучава в умовете и сърцата ви. Монологът е диалог, в който има много тишина.
Във време, в което толкова много говорим и крещим, а толкова малко се разбираме, ми се иска да я усетим. И да си припомним как се водеше разговор чрез тишина.
0 Коментара