Мариан Бачев ми се обади един ден и каза: „Имам едно предложение за теб! Можеш ли за децата от моята театрална школа да напишеш монолози, които да поставим на сцена? Нещо от техния живот, съвременно, живо, нещо, което да ги вълнува наистина. Ще е един спектакъл за тийнейджъри…“.
Не знаех дали ще мога – за първи път някой ми предлагаше да проговоря с гласа на тийнейджъри, когато самата аз съм вече във втората половина на своите четиресет. Откъде да знам какво мислят децата днес, като аз съм от миналия век?!
Как се чувстват, как преживяват живота
и дали това, което ние приемахме за важно на техните години, им е важно и сега? И като седна да им слагам думи в устата, няма ли да звуча като лелката, дето се прави на „егаси яката“, а всъщност заслужава само едно пренебрежително завъртане на очи зад гърба ѝ? Мислих го няколко дни и казах на Мариан, че ще опитам. Четох форуми, рових се в неща, които децата пишат и споделят, седях по пейките в паркове близо до тях, за да ги слушам… И разбрах, че с днешните деца всъщност много си приличаме. Може би усещаме живота през различен бит и различни истории, но все така се влюбваме, раняваме, извиняваме, все така съжаляваме, прощаваме, мечтаем. И се обърках –
дали възрастните са пораснали деца,
или децата са непораснали възрастни? Когато започнах да пиша монолозите за спектакъла In & Out Teen, разбрах, че няма нужда да стигам до отговор на този въпрос. Трябваше просто да пиша честно, ей така – храс-прас, както правиш, когато си на шестнайсет. Трябваше само да се осмеля, да дръзна.
Написах монолозите и ги пратих на Мариан и съпругата му Милена, с която заедно работят в школата. След месец ми писаха, че репетициите са се превърнали в нещо като психодрама. Децата преживявали историите, припознавали се в тях, изстрадвали ги, споделяли, съчувствали си. Когато гледах спектакъла на сцена, бях като прехласната. Думите, които бях написала, си бяха станали техни. Даже все едно ги чувах за първи път! Тогава разбрах, че ако изобщо имам някаква заслуга за написването на всички тези
малки лични признания,
то тя е, че съм само един чувствителен техен проводник. Историите, също както идеите, съществуват в пространството. Идеите можеш да ги уловиш, но историите сами избират чрез кого да се разкажат. Монолозите на тези деца бяха избрали мен, за да ги регистрирам. Благодарна съм на онези тийнейджъри от театрална школа „Аркадия“, които ги стоплиха с огъня на толкова младите си животи и с всяко представление ги изживяваха отново и отново на сцена! От тук нататък те винаги ще ги носят със себе си ня къде там, в годините напред, когато ще стават пораснали деца.
За това незабравимо мое няколкомесечно съществуване в света на човек, който е тийнейджър, с цялото си неостаряващо сърце благодаря и на Мариан! С него се познаваме от същата тази възторжена възраст, когато заедно в нашето „едно време“ играехме на сцена. Това обаче е един друг монолог…
Текстът е откъс от сборника с изповеди „Монолози” на Мария Касимова-Моасе. Разкази, споделени от различни човеци – тийнейджъри, самотници, хора, изпаднали от обществения поглед и станали прозрачни за другите. Диалози, които водим сами със себе си. В тази самотна форма на себеизразяване авторът е само точен проводник. Той слуша, чува и предава.
0 Коментара