Не можеш да победиш, ако не влезеш в битка. Към тази максима се придържа и Маргарита Методиева, една от стотиците жени у нас, сблъскали се челно с диагнозата рак на гърдата. Близките й я описват като очарователна жена с голямо сърце. Ерудирана, делова, забавна, деликатна, нежна. Каквото и да кажат за нея, все ще е малко. Нищо, че тя самата се определя като средностатистическа българка със средностатистически доходи и проблеми.
Но ето, че преди няколко години най-неочаквано се случило да излезе от тази „златна среда”. Попаднала в друга – превърнала се в една от злокобните цифри на Националния раков регистър. Тогава съдбата я приобщила към останалите близо 40 000 нейни сънароднички, страдащи от същото заболяване.
Ужасяващата новина застигнала Маргарита неподготвена. Точно когато организирала лятната почивка на семейството. Искала да заведе синовете си на море в чужбина. Със съпруга й
си мечтали да си направят там и момиченце
Трябвало да се види и с много приятели, да се забавляват, да забравят служебните ангажименти, които ги настъпвали по петите. Ето защо отложила здравословните си проблеми за есента.
След прегледа й съобщили, че подлежи на операция, и то възможно най-скоро. Туморът в гърдата й бил злокачествен. Новината преобърнала живота й на 180 градуса. А тя имала добро образование, перспективна професия, уютен дом, любящо семейство и много приятели. Какво щяло да стане с всичко това?! Трудно й било да повярва, че оттук нататък ежедневието й ще бъде подчинено на коварната болест. Била в разцвета на силите си, изпълнена с планове и ентусиазъм да ги осъществи. Само една крачка я деляла от света на неизвестното.
Животът е прекалено хубав, за да го загърбиш с лека ръка. До тази идея стига всеки, който е застанал на ръба. Този мисъл осенила и Маргарита пред вида на скалпела. Тя събрала сили и се хвърлила в неравната битка. След безпощадната операция дошъл ред и на химиотерапията. На спазмите по цялото тяло. На повръщането. На косопада. На ужаса от това, че близките ти ще те видят в най-безпомощното ти състояние.
И тук дошла подкрепата. Съпругът й не спирал да повтаря, че я харесва всякак. Най-добрата й приятелката я окуражавала. Подкрепяла я безрезервно. Дори измислила ритуал. Обединила около болката на Маргарита всичките й по-близки или далечни познати. Всички искали да помогнат в преодоляването на болестта. И решили, че независимо в кой край на света са, точно в 20 часа ще й изпращат позитивните си мисли в продължение на пет минути. Правели това всеки път, когато й предстояла химиотерапия. И резултатът бил повече от впечатляващ.
Сега Маргарита
отново развява дългите си черни коси,
а в дълбоките й очи проблясва пламъчето на живота. Мъжете обръщат поглед след нея, а жените реагират така, сякаш ги стяга обувката. Младата майка и съпруга е оставила всичко страшно зад гърба си. Преживяла е срещата със скалпела, иглите и системите. Опитала се да изтрие от съзнанието си дори думите на бившия си шеф: „Аз с полумъртви служители няма да работя.” Но никога няма да забрави приятелската обич и подкрепа, без които едва ли би могла да преодолее психическата травма от сблъсъка с коварната диагноза. Маже би затова паралелно със служебните си ангажименти в „Кодак” тя сътрудничи и на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания. Там работят и други жени като нея – всички до една са преминали през ужаса на онкологичните операции и химиотерапевтичните процедури. Вдигат горещия телефон и изслушват мъката на хората в другия край на жицата. Споделят опита си с тях и им казват по някоя добра дума. Но стремежът им е не просто да им помогнат в преодоляването на болестта, а да насърчат всички около тях да отидат на профилактичен преглед, преди да е станало късно. Защото понякога можеш да победиш и без да ти се налага да влизаш в битка.
Д-р Маргарита Таушанова: Добрата дума също лекува
Д-р Таушанова е родена в Карнобат. Не е потомствен лекар, но все пак в дома им миришело на болница. Баща й е икономист, а майка й дълги години работила като медицинска сестра в неврологично отделение. Когато разбрала, че дъщеря й ще кандидатства медицина, положила неистови усилия да я разубеди. Дори я завела в болницата, за да види най-тежките им болни. Дълго й повтаряла, че не е нужно да се среща ежедневно със смъртта. Давала й за пример много по-привлекателни професии, но медицината била заложена в гените й.
Приели я в Медицинска академия с максимален бал. Едва тогава си дала сметка по какъв път е тръгнала. След дипломирането й през 1998 г. сменила няколко работни места и специалности. Минала през неврология и ендокринология. В онкологията попаднала случайно. След като взела специалност вътрешни болести, трябвало да помисли и за втора. Но тъй като достъпът до привлекателните специалности бил ограничен, тя се насочила към далеч по-тежката и отговорна работа на химиотерапевт.
В Националната онкологична болница е от 5 години. Когато постъпила на специализация, започнала да изучава изкуството за борба с туморите от азбуката. Изпитвала известни трудности, но колегите й се оказали нейна добра опора. Вече е загърбила тежките дежурства и непрекъснатото четене. Но с усмивка си спомня за по-опитните от нея лекари, който я подкрепили в началото. Както и за семейството си. Съпругът и децата й продължават да проявяват голямо търпение и разбиране. Защото борбата с рака изисква пълното й отдаване на пациентките, а това нерядко лишава любимите й хора от внимание и нежност.
Работата на химиотерапевт научила д-р Таушанова да обича и цени живота. Да се радва на онези малки неща, които често пропускаме. Да уважава хората, водещи непосилна битка с болестта, и да изпитва истинска радост от тяхното бързо възстановяване.
Как приемат пациентите новината, че са болни от рак?
Хората са шокирани. Независимо от възрастта и социалното положение на пациента. Няма човек, който би приел тази диагноза равнодушно. Може би това е миг, в който животът ти коренно се променя. Една пациентка ми беше казала: „От този ден при мен сякаш всичко започна отначало… Преосмислих живота си.” За болните от рак е характерно едно, че не приемат лесно мисълта за предначертания им край.
Какво ги мотивира да се борят тогава?
Мотивите при всеки човек могат да бъдат различни, но жаждата за живот е винаги много силна. След поставянето на диагнозата рак болните сякаш заживяват с по-голям хъс. Тази диагноза е колкото страшна, толкова и осмисляща човешкото съществуване.
В практиката си виждали ли сте изоставени от близките им болни?
Може би има и такива, но те са малко. За мен тези жени умишлено крият предателството на своите близки. Имах пациентка, която твърдеше, че съпругът й е бил неотлъчно до нея при всеки тежък момент, но винаги когато идваше в клиниката за преглед или химиотерапия, беше сама. А точно в тези моменти всяка жена има нужда от реална помощ. Ето защо се възхищавам на тези близки, които не оставят болната си съпруга или приятелка нито за миг без внимание и грижи. Тези хора са наистина с големи сърца.
Има ли полза от провежданите кампании?
Разбира се. За мен това са едни от най-смислените неща, които могат да се направят. Ние претендираме, че сме социално общество, но за съжаление има още много какво да научим от истински социалните държави.
Какво е вашето лично послание към българските жени?
Да бъдат силни, да уважават себе си и най-вече да бъдат истински дами. Защото жената трябва да остане винаги такава, независимо от болестта, възрастта и социалното си положение. А болните от рак бих посъветвала да бъдат по-смели отвсякога, по-силни в стремежа си да живеят, да изпитат онова щастие, до което не са се докоснали, нека всеки ден бъде един слънчев лъч, един ден на лъчезарни усмивки, човешка топлина и безгранична любов.
Вярвате ли, че човек може да се излекува със собствени сили?
Аз вярвам на чудеса и това е едно от тях. За силния човек пречките са малко. В сегашно време болестта рак трябва да се приеме като една от многото хронични болести, която се лекува.
Има ли жени, на които се възхищавате?
Възхищавам се ежедневно на тези пациентки, които пристъпват прага на нашата болница. Винаги съм се поставяла на тяхно място и съм се прекланяла пред силата на характера им.
Какъв процент от българките успяват да се преборят с рака?
Успяват тези, които искат да живеят.
А как да постигнем по-добри резултати в лечението?
Това може да стане по много начини, стига да имаме интелигентна нация с висока здравна култура, достатъчно загрижено за човека общество и много, много мъдрост.
0 Коментара