В края на магистрала М-177, там където надморската височина е най-голяма, има едва забележима отбивка. От това място започва пътят към манастира „Св. Франциск“. Шосето изведнъж се стеснява, става неравно и малко преди да започне да се вие нагоре по хълмовете, минава покрай пресъхнало речно корито. Там, скрита зад дърветата, едва се забелязва неголяма дървена постройка. Това е бар. На пръв поглед изглежда, че инвестицията е неразумна, защото барът е разположен на съвсем пусто място, но не е така. Почти всеки ден, особено през летните месеци, десетки пътници, отправили се към манастира, се отбиват тук, за да се подкрепят с по едно питие. Някои го правят, защото са изморени, други – за да се полюбуват на красивата природа, а трети – за да замъглят нечистата си съвест.
Опитното барманско око, лесно ги отличава едни от други. Особено последните. Те обикновено отиват в манастира, за да измолят прошка за някое извършено престъпление, а по-нахалните – да помолят Бог да го извърши вместо тях. Например бизнес партньорът им да си счупи крака, докато кара ски или учебна кола да блъсне жена им на връщане от фризьор. Монасите от манастира Св. Франциск също често посещават бара. Особено в дните, когато отиват до града, за да се снабдят с продукти. Те никога не влизат вътре, обикновено сядат на верандата, поръчват си бира и така допълнително засилват екзотиката на това така или иначе необикновено място.
Барманите и християните дълго време се разбирали добре. Макар и на пръв поглед с различен светоглед, те имали нужда един от друг и живеели в нещо като субкултурна симбиоза. Дори когато понякога вечеряли заедно и барманите започвали вечерната молитва с думите „Господи, всички ние сме продукт на твоята некомпетентност“, монасите не се сърдели. Само леко се подсмихвали… Да, те били приятели, но в същото време и леко си завиждали. Барманите били изморени от този лъжовен и себичен свят, от цялата пошлост и алчна посредственост, с която се сблъсквали. Те имали нужда от просветление, от извисяване, и били убедени, че манастирът е мястото, където ще го получат. Монасите пък, мечтаели за светски живот. Искали да носят дънки, да играят боулинг и свободно да коментират краката на Ракел Уелч.
И така, през един изпълнен с аромати пролетен ден, както често става във филмите, те решили да се сменят. Барманите се подстригали и се качили в манастира, а монасите станали бармани. Всичко било извършено бързо и незабелязано, защото барманите, използвайки свои тайни канали, успели да осигурят чисто нови документи. Никой не се усъмнил в подмяната и причината била, че и едните, и другите, макар и с различни професии, всъщност правели едно и също. Първо изслушвали, а после успокоявали… Постепенно нещата потръгнали, и то с неочакван ефект. Хората, които се отбивали в бара, били очаровани от новия тип обслужване. Те за пръв път виждали такива бармани. Изглеждали наивни, но в същото време начетени, дори мъдри. Съветите, които им давали, били почти философски и може би, ако ги чуели от друг, нямало да ги приемат, но изречени от барман… това било съвсем друга работа. После пък, щом веднъж стигнели до манастира, приятните изненади продължавали. Монасите горе съвсем не били онези скучни, вглъбени в себе си, и така да се каже, неживописни хора. Били съвсем земни, т.е. не много дисциплинирани и това по някакъв начин докосвало сърцата на посетителите.
– Няма страшно, че сте пияници – казвали им монасите. – Ной също е бил пияница, но Всевишният му е дал важна задача! – И те наистина се успокоявали. Дори и онези, които не можели да си намерят съпруга, защото, както им обяснявали братята, Бог също е ерген.
И така, само след година, размяната дала неочаквани резултати. Животът в околността станал по-хубав. Хората спрели да се мразят помежду си. Нещо повече – спрели да мразят и себе си, защото, както е известно, двата процеса вървят ръка за ръка. Дори ваните, вече се използвали предимно за любовни игри, по-рядко за къпане, но никога за убийства или самоубийства.
Но светът, който обитаваме, е сумрачно пространство и цялата тази хармония не продължила дълго. Животът на Земята, макар и пародия на Ада, е така конструиран, че хармонията трудно се задържа. Съвсем скоро военните в страната извършили преврат. Начело на правителството застанал ген. Алехандро, който, подтикван от набожната си съпруга, наредил да се затворят всички барове. Те са развъдник на поквара, твърдяла генералшата, докато изнасяла изпълнени с възвишена мъглявост речи пред разните му там дамски клубоне. Да, тя била прекалено религиозна. Колко прекалено ли? Ами, да речем… не би поканила Дарвин на вечеря. Съпругът ѝ обаче бил влюбен в нея и сляпо изпълнявал прищевките ѝ. Монасите изведнъж останали без работа и без подслон. Те нямало как да признаят, че доброволно са станали бармани, защото ги грозяло наказание. Скрили се в една пещера близо до манастира, а барманите им носели храна и вода.
Дошло лятото и през един късен следобед, точно на празника на Св. Франциск, ген. Алехандро и съпругата му решили да посетят манастира. Всъщност генералът не бил чак толкова религиозен. Просто нещата, които прокламирала църквата, като бедност и покорство, му помагали да задържи властта си. Защото така, немалка част от хората ставали инфантилни… Дори културно-непродуктивни, а това било от полза за генерала. Да не говорим, че той и без това не си падал много по изкуствата…
Щом пристигнали в манастира, те доста се стъписали. Повечето от монасите не носели сандали, а маратонки. Били доста приказливи, а един от тях, дори си бил купил Камаро от 69-а. Твърдял, че му трябва за да служи по-добре на Бога… Съпругата на генерала дори нямала време да се ядоса. За един барман е детска игра да омае която и да е жена и само пет минути по-късно тя вече била убедена, че камарото излъчва католическа красота. С ген. Алехандро нещата били още по-лесни. Зад манастира имало лозе, от което монасите, т.е. барманите, приготвяли вино и след третата чаша строгата му физиономия поомекнала, той отпуснал колана и дори започнал да разказва вицове. Барманите издебнали този момент и след четвъртата чаша ароматно бордо, му казали:
– Слушай, шефе, ти може би малко избърза като затвори баровете. Нашият манастир имаше специална стратегия за борба с порока и почти бяхме на път да я осъществим. А сега нещата доста се усложниха…
– И каква е тази стратегия? – попитал иронично Алехандро, докато друг „монах“ уверявал жена му, че няма нужда от липосукция.
– Всичко е много просто. След дълги философски размисли в манастира, стигнахме до извода, че не трябва да се борим с порока, а да го насърчаваме!
– Да го насърчаваме?
– Да, защото по този начин в своето развитие той ще се изтощи или пък ще се превърне в нещо ново, което не е задължително да бъде лошо… Излишъкът от Зло много често се превръща в Добро. Казал го е самият Св. Франциск. Трябва да ускорим Хаоса – това е разковничето, колкото и странно да изглежда. Затова нека да отворим баровете, поне в нашия окръг, и само до месец гарантираме промяна. Освен това хората, които работят там, с нищо не са виновни. Те само изкарват прехраната си. Ако не ни вярвате, след един месец може да направите проверка в някой бар. Дори тук, близо до манастира, има един…
Ген. Алехандро, който не бил глупав човек, се замислил, изпил още една чаша вино и се съгласил. Така баровете били отворени, монасите, които се криели в пещерата, се върнали на работа, а телевизорът над флипера отново бил пуснат на спортния канал. Един месец изминал неусетно и генералът, заедно със съпругата си, която била скептична към теорията на монасите, решили да посетят бара. Направили го инкогнито. Пристигнали с група геодезисти, защото г-жа генералшата по това време бавно и методично променяла цялата източна граница на окръга, така че да заприлича на нейния изящен профил. Влезли като обикновени пътници, тръгнали към манастира „Св. Франциск“ и това, което видели, ги очаровало. За пръв път в живота си те срещали бармани, които не им предлагат трева, незаконно произведено уиски и момичета на добра цена. Дори напротив – често цитирали Евангелието. В началото съпругата на ген. Алехандро, която била доста веща по теологичните въпроси, помислила, че играят роля и решила да ги подложи на кръстосан разпит. Но не – те били наистина пример за въздържание.
– Ако има две ризи, истинският християнин би подарил и двете – обяснявали те малко неловко, защото в същия момент по телевизора давали как Майк Тайсън размазва главата на противника си.
Значи все пак теорията на монасите е вярна, помислил си генералът, докато слушал с респект барманите. Всъщност още от самото начало той не бил много убеден, че затварянето на баровете е правилно. Някъде дълбоко в себе си усещал, че изкореним ли греховете, животът мигом ще посърне и че доста от нещата, които мразим, може би са необходими за функционирането на света. Поне в известна степен… Той вече бил сигурен в това и още на следващия ден заповядал всички барове в страната да бъдат отново отворени. Но вече било прекалено късно. Раздвоението в държавата стигнало такива нива, че тя била пред гражданска война. Съвсем скоро Моралистите, недоволни, че ген. Алехандро предава принципите им, организирали атентат. Той успял да се спаси, но съпругата му пострадала тежко и се наложило да ампутират крака ѝ. Генералът много обичал жена си и поръчал протеза от чисто злато. Те, така или иначе, били необикновена двойка, имали странни разбирания за лукса и това допълнително дразнело противниците им. Въпреки грижите обаче, тя не успяла да се възстанови напълно и след продължително боледуване починала. Малко преди смъртта си пожелала да я погребат близо до манастира „Св. Франциск“ – единственото място, където се чувствала щастлива.
Генералът бил съсипан. Станал безотговорен, невнимателен и не след дълго най-твърдото ядро сред Моралистите направило контрапреврат. Той обаче успял да избяга. Сам, без поддръжници, без надежда… Моряк без пътеводна звезда. Като бивш военен, той добре познавал топографията на местността около манастира и знаел за пещерата, където преди се криели монасите. Добрал се до нея и започнал да прави равносметка на безумията си. Да, на човек, който е влюбен, трябва да му се забрани да взема важни решения. Не защото на някой му пука, че ще съсипе собствения си живот, а защото може да съсипе цялата държава! Алехандро добре разбирал това, но нямало връщане назад. Пред него стояли два варианта. Първият бил да се скрие в лудница. По време на война никой не напада или бомбардира лудниците. Малко хора се сещат за това, но е факт. Освен това моментното му психическо състояние било такова, че лесно биха го „приели”… Другият вариант бил да избяга в чужбина под нова самоличност. Да започне отначало. Алехандро избрал втория. Но понеже нямал никакви пари, се решил на зловеща постъпка. Отишъл на гробищата и изровил златната протеза от гроба на жена си. Мислел си че никой не го видял, но грешал.
През това време в държавата вече имало въоръжени сблъсъци. Хардлайнерите, или т.нар. „твърди моралисти“, все още държали нещата под контрол, но и бунтовниците, т.е. хората, които обичали живота след полунощ, не се давали. Никой не отстъпвал, никой не искал да направи и малък компромис, защото тиранията на страданието е лоша, но тиранията на гордостта – още повече! Всичко това много измъчвало барманите и монасите. Още повече, че манастирът и барът се превърнали в нещо като официални центрове на двете враждуващи групировки. Посетителите и на двете места едва ли подозирали с кого разговарят. Те не знаели, че монасите всъщност са бармани, а барманите – монаси и си тръгвали малко разколебани в позициите си. Но това не било достатъчно… В днешно време малко хора знаят, че спортните канали често излъчват и кратки документални филми за значими спортни събития от миналото. Трябва да помним тези събития. Форман срещу Мохамед Али в Киншаса… Или финалът по хокей на лед на олимпиадата в Лейк Плесид… Но едно такова събитие сякаш незаслужено е потънало в забвение. През една дъждовна вечер най-младият от монасите дълго не можел да заспи. Той влязъл в бара, отворил си бира и пуснал спортния канал да погледа малко бейзбол. Така и не можел да се насити на тези дребни радости, които толкова му липсвали в манастира. И тогава попаднал на този документален филм.
Зимата на 1914-а. Отново война – Първата световна война. Няма оправия в този свят. Решения с решения се сблъскват. Желания с желания… На Западния фронт в северна Франция германци и англичани се избиват с методична жестокост. Те са настръхнали. Но не от студ, а от омраза. Окопите на двата лагера не са много далеч един от друг и лесно могат да се чуят заповедите на офицерите, стенанията и клетвите. Мускулите се свиват, сърцата препускат… И то за какво? За една глупост! През зимата звуците винаги кънтят по-различно, особено виковете на умиращите. Но животът на войника е винаги зима.
И точно тогава, на 25-и декември, датата, на която толкова често се случват чудеса, наистина станало чудо. Войниците сложили оръжие, разчистили осеяния с ями от снаряди терен и там, между двата окопа, организирали… футболен мач. Вратите направили от натрупани една върху друга каски, а топката – от войнишки шапки и парцали, увити с канап.
И до днес, никой не може да обясни станалото. Дали е настъпила някаква промяна в движението на планетите? Или магнитното поле се е разпаднало? Или пък, богът на войната просто се е разсеял? Никой не знае, но тогава те разбрали, че не са много различни един от друг. Младият монах дълго не можел да откъсне поглед от екрана, дори и след като филмът свършил. После влязъл в задната стаичка, събудил най-възрастния от събратята си и му разказал всичко, което видял. Било два часа̀ след полунощ, навън имало буря, но въпреки късния час, двамата тръгнали към манастира. Те тръгнали и бързали, защото в този живот няма нищо по-силно от идея, чието време е дошло. Събудили барманите и след кратко обсъждане решили да организират помежду си подобен мач. Бармани срещу монаси – най-ярките представители на двете враждуващи групи. Това било последната надежда да се поуталожат страстите, да се разсеят хората, а защо не и да се посмеят… Било решено също така, на победителя да бъде връчена специално изработена златна купа.
– Но откъде ще намерим толкова злато? – попитал единият от барманите.
– От протезата на генералшата – отвърнал най-младият монах. – Алехандро я изрови от гробищата и сега се крие в пещерата…
Мачът бил широко отразен. Той бил нелеп мач, богат на автоголове. Барманите били доста тромави. Монасите пък, така и не успели да вникнат в понятието засада… Камо ли изкуствена засада. Съдията прегракнал от викане и свирене, а хората пред телевизионните екрани се заливали от смях. Но нали това била крайната цел – смехът да се съюзи с мъдростта! Резултатът бил равен. Никой не знае дали е бил предварително уговорен. Може и така да е. Но гражданската война била избегната. Хората се поуспокоили, спрели да говорят за политика и след месец били проведени избори. И понеже нямало на кого да връчат златната купа, решили да я продадат, а с парите да оправят пътя до манастира.
Днес, близо 40 години след края на тази история, човек трудно може да намери карти, изработени от хартия. Нито пътни, нито топографски. Има дигитални карти. Аз лично, предпочитам първите. Така по-лесно мечтая. Мога да прокарам пръст по реките, планините и централните улици на градовете… Да си представя природата, жителите и начина, по който се поздравяват, когато се срещнат. Все си мисля, че някъде по света има места, където хората търсят приятелство, а не плячка… Но пък дигиталните са по-точни. Показват детайли, за които дори не подозираме. И ако днес, някой реши по-подробно да разгледа местността, където са се случили тези необичайни събития, ще забележи, че източната граница на целия окръг много наподобява профила на Св. Франциск. Най-жизнерадостният сред светците. Познал богатство и бедност, участвал във война, но оцелял… Единственият, който по някакъв начин осъзнал, че пътят, който изкачваме нагоре, е същият, по който и слизаме.
Авторът описва реално историческо събитие, т.н. „Коледно примирие“, предизвикало истински скандали в щабовете на двете враждуващи армии.
Разказът е част от книгата на Джо Маккена „Бармани и християни“. Книгата съдържа още разказите: Армани, Старец №19, Не отивай в Ню Орлиънс, V8, Сенегал, 50% какао, Нашите сълзи и нашите страхове, Красотата на бекхенда, Самочувствие на Пикасо, My master is caling.
0 Коментара