Дааа…. „Не“-то дойде, когато реших да стана приемаща жена. Истинска. Като богинята майка. Като Персефона и Психея, като Евридика и Мария. На нищо, обещах, няма да казвам «не». Даже когато нямам избор, ще започвам отговора с „да“, пък докъдето ми стигне търпението.
Речено-сторено. „Да“ на всичко, което ми обтягаше нервите до степен на къси съединения. „Да“ на диагнозите, вследствие на имплозиите, които взривяваха защитните механизми на имунитета. „Да“ на мъжките изневери. „Да“ на личните ми предателства по отношение на мен и по-рядко на другите. „Да“ на тъпотията и посредствеността. „Да“ на лъжите, омазани в претенция за истинност. „Да“ на ментетата и на ерзаца. „Да“ на сухотата и преяждането с клишета. Да, да и пак да.
Единствено и само съгласие с всичко
Дори когато ми се струваше, че сърцето спира и мозъкът ми се разбива в свръхзвуков шейкър – „да“! „Да“ на ръба на нормалността. „Да“, когато не те забелязват, гледат през теб като през зацапано стъкло с досадно взиране и отегчението, че препречваш гледката към оттатък. „Да“, когато никой не се обръща подире ти, защото магарешката кожа ти е станала броня. Онази приказка за вонящата, въшлива магарешка кожа, помните ли? А ако изобщо някой те доближи, то е малко преди да се сгромоляса пред личната си несъщественост. Тогава принцовете заспиват и сънуват теб – само че смела, хвърлила доспехите и стъпкала наметалото на ослица.
А магаретата ги бива с „не”- то. Затова си помислих, че трябва да се сгуша в шепата на отказа. Да бъде волята ти или как беше там. Давай! Още може. Крий си екстрите и бонусите, подаръците и джакпотите! Пази ги за онези, които се цупят и всички са им длъжни. За онези, които винаги имат по петдесет „не“-та за всичко, което им идва на тепсия с фльонга и целофан и с по два-три пажа красиви като феб…за тези фръцли, които даже „не“ не отронват, ами с едно „тц“ си решават проблемите! Вдигай им акциите! На тях им се полага. Кътай букетите и споделените залези, и кича за 14 февруари, и диамантите, и циркониите даже, дето се правят на диаманти. Аз съм твърдо – за! Да, правилно ме разбираш. Йов съм аз!
И аха да ми стане гот и… всичко се обърна
Като натъпкано с диазепам или прозак или какво там друго модерно хапче се гълта, за да ти е все едно. Като по силата на Деус екс макина в антична гръцка трагедия някой размести персонажите на сцената и даже им вкара други реплики в устата и костюмите им смени и стана лесно. Животът си беше същият, но без ерупциите на „защо така?“, „защо аз“ и таканеможенето. Тогава морето се успокои и слънцето изгря само за мен. И тогава насред просълзяващото изумление в главата ми гръмна голямото, спасително, животоспасяващо НЕ. И сложих точка. Уголемих я до степен на лъскава, черна гаубица и я яхнах, за да полетя към моя си хоризонт, там където няма въпроси и дилеми, там където всичко е по средата. Там, където с главата си, ако не успееш да разбиеш клишетата, поне им напукваш непоправимо лака. Присъствах. Имаше ме. Нежно изръсена от шепата на отказа като сребърен лунен прах.
Така се венчахме в името на живота. Когато ме питаха, приемате ли „не“ за отговор, който да давате всеки път в радост и тъга, когато сте на път да загубите възторга или дори само да се натъжите, кимнах безмълвно, за да не разваля магията на твърдия мъжки, творящ отговор.
0 Коментара