Пред вратата на клиниката спирам колкото да си поема дъх от бързото ходене. След продължително натискане на звънеца, изчаквам да ми отворят. Влизам, поздравям служителката, слагам калцуни и прекрачвам прага на кабинета. И докато докторът ме приближава, си мисля, че е направо поразителен – висок, елегантен и енергичен.
– Пак си тичала – казва усмихнат и ме кани да седна. Имаме време, та казвай, как си?
– Добре съм, но забързаното ежедневие взе да ме изморява и ми личи, сам виждаш. В ден като този се моля само да остана с ума си – отговарям без бавене, свъсвам вежди, за да ме разгледа и потъвам в описание на ремонта в центъра на града, дал начало на
споходилите ме после и други неволи.
Разказвам му за работата на тежката машина, която със застрашителен шум, приличащ на картечен откос, е спирала само за броени минути. И как после огромното й тяло отново си е поемало въздух и с честота, тормозеща всички от сутринта е накъсвала деня с еднообразното си “Тътътъ-ъ – тътъъъ – тътътъ…”.
Описвам подробно как голямото й шило, закрепено на високо рамо, е дробяло избледнелия асфалт сред виковете на многото работници, пръснати като пилци зад подредените метални ограждения. И колко дълго съм наблюдавала растящата от строителни отпадъци купчина, докогато от срещуположната страна на улицата е изпълзявала друга машина, от чиято кабина човекът оправдано е сипел ругатни към останалите си събратя, когато голямата й захапка трудно е откъртвала и събирала по-едрите парчета с
още шум и трясък.
И как минаваше време преди тия действия да се повторят, което ми позволяваше да изучавам завършените участъци, където липсата на достатъчен наклон между паветата и новия асфалт, щеше да доведе до образуването на локви и други поразии през есента и зимата.
Въздъхвам и притварям очи, а докторът подръпва кожата ми оттук-оттам, бележи я с точки, където след това ще забие игли, спасяващи ме за кратко от някои следи на времето.
Разказвам му и с какво нетърпение съм се прибрала в малкия магазин, чиято почти домашна обстановка ме е успокоила, точно преди появата на странната клиентка, говорила ми повече от час за различните си чанти “Фурла”, които би съчетала с една или друга от предлаганите дрехи. И как, положила усилие да се владея заради преголямата и напълно излишна за мен информация, изведнъж съм пожелала да я сложа на място й, като съм извадила от шкафа единствената си чанта “Фурла”, за да й върна рестото не от касата, а от собствената си кесия, за което се мразя!
– Стига. – казва той. – Добре си направила. Сега се успокой и престани да се мръщиш, защото ми пречиш да работя.
И само за момент млъквам.
Изтърпявам поредната игла и се примолвам за минута почивка, която ми дава възможност и да го разледам отблизо.
– Греховно е да си толкова хубав! – казвам, вперила очи в него.
– И после? – пита развеселен от комплимента ми докторът, насочвайки разговора в другата посока.
Разказвам как оставила зад гърба си ремонта и онази клиентка, най-после се качвам в трамвая, но щом се отпускам на седалката, виждам през вратата му да се втурва група от опасно шумни момичета, стараещи се всякак да бъдат забелязани.
И се случи. Някои от пътниците веднага се отдръпнаха от тях, други ги заобиколиха, а аз започнах наум да си повтарям, че трябва да се абстрахирам от баналната ситуация, макар и раздразнените ми вече нерви да се опънаха докрай. Но когато едно от момичета падна на пода на трамвая, блъснато от друго, възрастната жена до мен не издържа и им направи строга забележка.
И тогава с неочаквана ярост
най-дребничката от тях изстреля в отговор:
– Бабче, по-добре си преброй „гробарките“ по ръцете, преди да се обаждаш!
А аз така се изненадах от грубия тон на младото момиче, че в първия момент дори не разбрах за какво говори. После погледнах към ръцете на жената и направо ахнах, че по този грозен начин научавам новата за мен дума.
– Момичета, не се ли срамувате? Очаква ви дълъг живот на учене, труд, успехи и падения, преди и вие да остареете. Често ще ви се налага да водите битки с другите, но явно първо ще трябва да победите самите себе си, защото иначе настоящето ви ще достигне бъдещето, което може и да е тъмно! Извинете се на госпожата и не забравяйте, че слабите и възрастните имат най-голяма нужда от любов и уважение! – разпалено ги порицавам и аз, забравила в яда си да преброя поне до десет преди да си отворя устата.
Те не се извиниха.
Само се сбутаха една друга и на следващата спирка, превивайки се от смях, слязоха от трамвая.
Около мен хората без ум и сърца удобно мълчаха, все едно нищо не се бе случило.
А аз, стъпила на улицата, изчаках трамваят да тръгне и макар да беше глупаво, набързо огледах ръцете си.
– Ти от много години прекаляваш със слънцето и това, което виждам, са лунички – привел глава към ръцете ми отбелязва докторът. – И в днешно време не стресираме пациентките, не им говорим за възрастови петна, а за слънчеви петна и други пигментации.
– Някои от тях никак не ми приличат на лунички. – подозрително измърморвам аз.
– Не бъди тревожна, бъди доволна от себе си и се обичай такава каквато си. В трамвая си реагирала както е редно. Разбери, че струваш повече, отколкото си и затова си ми слабост. – казва той и ми подава огледало за да се разгледам.
– Добра работа, докторе! Може би с теб и малко късмет,
ще остарея прилично.
И дори да ми е трудно, ще продължа с мярка да се обичам заради тези, които наистина обичам. – обещам му аз и се изправям на крака.
После благодаря и силно прегръщам този способен и внимателен мъж, който вървейки по своя си път, без усилие и от години, разкрасяваше не само телата, но и душите ни.
И едва тогава, бодро и наслаждавайки се на прохладата във вечерния въздух, тръгвам към дома си, загърбила и този ден от живота си.
Загърбвам, но не забравям. И си пожелавам – в дни като този – да остана с ума си; сърцето ми да си е на мястото; да се обичам – такава, каквато съм и да остарявам достойно.
0 Коментара