Мамешката мафия

По действителен случай. Авторът си позволи да промени имена и да добави известна доза художествена измислица. Духът на мамешката мафия обаче е предаден точно такъв, какъвто беше. Впрочем, той е същият и днес, и така ще бъде докато на този свят има жени.

Това се случи във времената, когато сменихме 12 квартири за три години и общо-взето живеехме с багажа в кашони, постоянно готови да се пренесем. Бяха особени, трудни години на бандитски престрелки и висене по опашки, но това, което най-много ни тормозеше, беше постоянното скачане на наемите, които се договаряха винаги във валута. За младо семейство без собствено жилище бяха кошмарни времена. И въпреки това си ги спомням с носталгия и усмивка, може би защото бяхме толкова млади и пълни с енергия, а може би защото се задоволявахме с малко и умеехме да се радваме на всичко – дори на керацудата за 3 лв и кренвиршите от женския пазар.

Една от тези квартири се случи да е в някога китно кварталче с фондови жилища, а в малката ни кооперация всички съседи се знаеха от деца, само ние бяхме, така да се каже, новодомци. Между кооперациите имаше градинки с олисели храсти и дръвчета, и останки от детски площадки, а предприемчив съсед беше сложил метална стълба на стената, която водеше право до гарсониерата му, където си беше спретнал кафене. И всяка вечер след работа ние засядахме в потрошената беседка с бутилка бира в ръка, а малчуганът ни се заиграваше със съседските хлапета. Още на втората седмица се бяхме запознали с останалите родители и набързо спретнахме

приятна тайфа от млади майки,

някои работещи, други все още в майчинство. На втория месец вече бяхме първи приятелки и си ходехме на гости семейно, в деня след заплата по терасите цвърчаха скари, подвиквахме си шеги и закачки, и изобщо навред цареше махленска идилия по-присъща за селце, отколкото за големия град.

Едно семейство обаче се държеше настрани от голямата задружна компания. Имаха дете, девет-десетгодишно момченце, което също като родителите си много не излизаше навън и вместо да тича напред-назад из междублоковите градинки или да гони топката на паркинга, предпочиташе да наблюдава мълчаливо от терасата как нашите деца играят, подпрял остра брадичка на ръката си върху парапета с по-скоро сериозно, отколкото тъжно изражение.

Иначе беше хубаво дете, с остър перчем

и смугло тясно личице, а очите му бяха някак прекалено големи за физиономията и му придава малко извънземен вид. Тези съседи живееха точно до нас и един-два пъти ми се искаше да звънна у тях и да поканя малкия да си поиграе вкъщи с моето момче, но все не стигах дотам. А после се отказах, защото веднъж, докато пържех картофи, синът ми се прибра тичешком от улицата и се оплака:

– Мамо, мамо, знаеш ли какво стана? Таткото на Илийката, където живее до нас, дойде на площадката и ни каза, че сме малоумници, щото някой му е издрал колата.

Вечерта в беседката обсъдих таткото на Илийката с мамите и се оказа, че цялото семейство е от този не толкова рядко срещан типаж, които си хвърлят боклука през терасата, не плащат входната такса за осветление и

все някой за нещо им е виновен.

– С тях не можеш да излезеш наглава. – ми каза Пепа, дългокраката съседка с бухнала конска опашка като от шейсетте и впити дънки, която живееше два етажа над нас. – Ужасни хора са Гошо и Нела. На него всяка втора дума му е псувня, а тя само мълчи и гледа изпод вежди. Миналата година бяхме решили да съберем пари и да организираме на децата от входа малко тържество с балони и почерпки за първи юни, а тя отказа да даде и ни обвини, че сме били мафия, и сме щели да си приберем парите и да я измамим. В очите ми го заяви, представяш ли си? „Мафия! Отвсякъде всеки гледа да те измами! Не ви е срам!“ Ей така ми каза и ми тръшна вратата под носа.

Независимо от това аз събрах делегация от няколко майки на „малоумници“ и отидох да се разправям с въпросния Гошо. Вратата ми отвори Илийката с големите очи, което малко

сецна всеобщия ни порив за правосъдие.

– Татко е на работа, втора смяна. – обясни с неочаквано звънливо гласче малкия. – Сега ще повикам мама.

Нела се появи, в раздърпана блуза и увита с огромен шал въпреки подранилото лято. Обяснихме й как никой не е одраскал стария им вартбург, и че не е редно мъжът й да плаши и обижда хлапетата. А тя ни изслуша смръщено и отсече:

– Нищо подобно. Лъжат като цигани.

Ние една през друга взехме да й обясняваме, но тя дори не ни изслуша:

– Мафия! Всички сте мафия! Наговорили се и дошли да ме тормозят.

Това й бяха думите, след което затвори вратата, като преди това не пропусна да изтегли навътре Илийката, който стоеше със зяпнала уста и само въртеше тези огромни очи да не пропусне кой какво казва.

„Мафията“ се спогледахме и си тръгнахме в недоумение. Гошо се размина със скандала, но и повече не подгони децата, така че за известно време контактите със семейството на Гошо и Нела бяха прекратени. От време на време ги чувах да се разправят за нещо през тънките стени, но в общи линии бяха мълчаливо,

намусено и незабележимо семейство.

Настъпи лято, хлапетата заминаха на село или по лагери, съседите един след друг се изнесоха по почивки и кварталът някак изведнъж опустя. Един ден, на излизане от супермаркета, зърнах познатия щръкнал перчем и огромните очи, които бързо се отклониха встрани.

– Илийка! – зарадвах се на малкия. – Искаш ли да дойдеш вкъщи да си поиграете? И Теди скучае.

– Не – отговори лаконично хлапето.

– Хайде, не се притеснявай. Ще кажа на майка ти, че аз съм те поканила.

– Не може. – момчето ме стрелна с поглед и смотолеви нещо.

– Какво каза? Не те разбрах.

– Мама е в болница. Сега аз домакинствам.

Чак тогава се вгледах в него и забелязах, че и той като мен мъкне чанта с покупки в едната ръка и петлитрова бутилка вода в другата, а

кльощавите му раменца са се огънали от тежестта.

– Искаш ли да ти помогна?

– Не, аз мога. Всичко мога. – този път очите се впериха в мен някак предизвикателно. „Само посмей да оспориш.“

Мълчаливо повървяхме заедно до входа и нагоре по стълбите до втори етаж.

– Много поздрави на мама, Илийка. – му казах аз на раздяла.

– Добре, ще й кажа. – момчето най-после се усмихна и бръкна в джобчето да извади ключа си. Не знам дали беше от светлината, но ми се стори, че панталонките му са целите на лекета, износени и протъркани.

След седмица някои от съседите се прибраха и вечерта на пейките им разказах за срещата ни с Илийката. Умълчахме се.

– Как се справят тези хора? – по едно време се обади Пепа. – Доколкото знам бащата работи на две смени.

Възложиха ми малка разузнавателна мисия като най-близка съседка, ако не по разположение на духа, то поне по географско разположение.

Малко по-късно

въоръжена с чиния домашна баница

позвъних на Илийката. Момчето открехна тежката метална врата, подаде глава навън и ме погледна някак стреснато.

– Донесла съм ти баничка – подадох чинията, покрита със синя карирана салфетка. Очите му светнаха и той бързо пусна вратата и протегна две ръце, за да я хване. Използвах мига и най-нахално се шмугнах навътре, а на Илийката не му остана друг избор освен да ме последва.

– Как е майка ти? – попитах.

– Ами… – детето сви рамене – Оперираха я оня ден. В петък ще я изписват.

– А, това е чудесно. Значи трябва да е по-добре.

Илийката само ме погледна и кимна мълчаливо. Погледът му постоянно се стрелкаше към баницата, от която се разнасяше упорито ухание на масло, затова просто дръпнах салфетката от нея, а той седна до масата, остави я пред себе си бързо и впи острите си, малко жълти зъбки в едното парче. Докато се хранеше, се огледах крадешком,

все пак бях дошла с мисия.

Дори и пишман шпионин като мен нямаше как да пропусне купчината мръсни чинии в мивката, разхвърляните навсякъде по пода дрехи, обувки, вестници и всякакви дреболии от бита, включително стар телефонен указател, четки за дрехи, тиган, отварачка за консерви и дори неотворена кутия блажна боя. В този дом очевидно само домакинята е поддържала реда и последиците от липсата й бяха драматични.

– Не е добре. – заяви Илийката ни в клин, ни в ръкав, след като приключи с първото парче от баницата. Погледнах го въпросително. – Мама никак не е добре.

Сериозните му очи ме гледаха малко под ъгъл. Поколеба се за миг, а после продължи.

– Оперирали са я от шия, така каза татко. Баба обеща да дойде да ни готви, обаче си счупи ръката. И сега себе си не може да гледа, камо ли нас. А мама я изписват в петък и ще трябва да лежи и да си почива. Обаче аз

с всичко ще се справя сам.

Те ще видят. Даже ще боядисам вратата, щото татко една вечер много плака, ама съвсем като бебе, пък уж е голям мъж. И хвърли чинията си по вратата и виж какво грозно леке е станало там. Мама ще помисли, че аз съм го направил, а аз не искам да го издам. Затова съм решил да боядисам. И боята купих дори.

Посегнах да го погаля, но Илийката дръпна глава. После помълчахме още малко, докато накрая въздъхнах и си тръгнах.

На следващия ден майките спретнахме бърз квартален съвет и взехме решение за крути мерки. Надвечер отново звъннах на Илийката, само че този път в чинията имаше курабийки, изпечени от Мадлена от първия етаж, арменка по майчина линия, която твореше невъобразими чудеса в кухнята.

– Знаеш ли – казах на Илийката, докато той хрупаше курабийките, седнал на ръба на стола в мръсната им тясна кухня. – Тази идея с боядисването… много забавно ми звучи. Дали ще имаш нещо против, ако дойда малко да ти помогна, най-вече защото ми е интересно? Знам, че можеш сам, но…

Не искам да изпусна веселбата.

– Ами, добре – отговори Илийката с пълна уста. – Аз и без това се канех вече да започвам, защото е сряда, мама я изписват в петък, а татко пак е до два през нощта на работа и няма за кога да го чакам.

– Много ти благодаря – скокнах аз. – Само ще отида да се преоблека и идвам веднага.

Илийката кимна сериозно с глава, а аз изтичах у дома и набързо звъннах на Пепа, която звънна на Мадленката, която повика Анито, която се обади на Жана и всичките пет налични мами от входа след десет минути бяхме пред вратата на Илийката, въоръжени с препарати, мопове, прахосмукачки, метли и лопати, нахлузили гумените ръкавици и здраво привързали коси с ластици.

Малкият отвори и зяпна,

но преди да обели и дума, ние нахлухме в апартамента като фурии. Битката беше страшна, няма да ви заблуждавам. Но пет перални извъртяха всички мръсни дрехи, а пет чифта ръце лъснаха всяко кътче на бардака, от тоалетната, развила собствен живот, до запушената мивка. Успяхме да измием вратата с някакъв вълшебен турски препарат, който Анито домъкнала от лятната почивка в Турция, та поне с боядисването на вратата се разминахме. Илийката, в интерес на истината, не остана по-назад от нас в търчането из стаите и макар че повече пречеше отколкото помагаше, сърце не ни даде да го изпратим при някое от децата ни. Видно беше колко му се иска всичко да е почистено и оправено за онази кисела и намусена особа, която може за нас да е всякаква, но

за него си беше мама.

В един часа благополучно приключихме, последната кофа с боклук беше изхвърлена, последното пране простряно. Илийката си легна в чистите чаршафи с  чиста пижама и получи пет целувки за лека нощ. Горкото дете, беше толкова изморено, че дори не направи опит да се отдръпне. Представям си физиономията на Гошо, когато се е върнал претрепан от работа в два и половина и е светнал лампата в коридора. Ех, как ми се иска някой да беше запечатал онзи миг. Ако не беше такъв темерут, може би щях да се осмеля да го попитам. Нищо чудно да се е върнал назад, за да провери дали случайно не е сбъркал апартамента.

Както и да е, в петък Гошо и Илийката докараха Нела от болницата – стопена, все така намусена, но доста по-жълта от обикновено. Пет жени се разпределихме на смени, така че докато не се вдигне на крак, да има кой всеки ден да сготви една супа, да поизчисти, да изпере и изглади. Нела не благодари нито веднъж, но съм сигурна, че един ден дочух тихия й шепот под дебелата завивка. (Макар че беше лято, все й беше студено, та я завивахме почти през глава).

– Мафия… Цяла мафия.

Обърнах се да я погледна и съм сигурна, че долових опашката на една усмивка, която побърза да избяга от срам.

В началото на септември можеше да става, след което възстановяването тръгна много по-бързо и само след седмица вече нямаше нужда от нас.

А още седмица по-късно, както си седяхме в беседката, ние от мамешката мафия, изведнъж вратата на входа се отвори и Нела бавничко ни приближи и приседна мълчаливо при нас, без да каже и дума. Илийката я следваше по петите, но щом тя се настани, полека се отдалечи с ръце в джобовете и клекна при хлапетата, които копаеха дупка за съкровища под едно дръвче.

За миг притихнахме, после някой подхвърли шега, друг я поде и разговорът се възобнови, сякаш нищо особено не е станало, а тя винаги си е седяла там, на крайчеца на пейката, тиха, намусена и вечно недоволна. Но наша.